Константин Паустовски
Далечни години (2)

Дядо ми Максим Григориевич

След погребението на баща ми прекарах още няколко дни в Городишче.

Едва на третия ден, когато водата в реката спадна, майка ми успя да мине през насипа.

Майка ми бе посърнала, потъмняла, но вече не плачеше, а само по цели часове седеше на гроба на баща ми.

Нямаше още живи цветя и затова окичиха гроба с божури от хартия. Правеха ги девойките от съседното село. Те обичаха да закичват с тия божури плитките си, вплитайки ги с копринени разноцветни панделки.

Леля Дозя се стараеше да ме утеши и развлече. Тя измъкна от килера един сандък, пълен със стари неща. Капакът му се разтваряше със силен звън.

В сандъка намерих пожълтяла, написана на латински хетманска грамота — „универсал“, меден печат с герб, георгиевски медал от турската война, „Съновник“, няколко опушени лули и черни, тънко изработени дантели.

„Универсалът“ и печатът бяха останали в семейството ни от хетман Сагайдачин, наш далечен прадядо. Баща ми се присмиваше над своя „хетмански“ произход и обичаше да казва, че нашите деди и прадеди са орали земята и са били най-обикновени търпеливи земеделци, макар да са се смятали за потомци на запорожките казаци.

Когато през времето на Екатерина Втора Запорожката сеч била разгонена, заселили една част от казаците по бреговете на река Рос около Белая Церков. Казаците неохотно заседнали тук. Буйното им минало още дълго докипявало в кръвта им. Дори аз, който бях роден в края на деветнадесети век, съм слушал от старците разкази за кървава сеч с поляците, за походите „срещу Турско“, за уманското клане и за чигиринските хетмани.

След като се наслушвах до насита на тия разкази, аз играех с братята си на запорожки битки. Ние играехме в дола зад чифлика, дето около плета растеше гъсто магарешки трън. В жегата червените му цветове и листа с бодли издаваха сладникава миризма. На небето над дола се спираха облаци — лениви и бухлати, истински украински облаци. И силата на детските впечатления е толкова голяма, че оттогава всички битки с поляци и турци бяха свързани в моето въображение с дивото поле, обрасло с магарешки тръни, с горещата им, упойваща миризма. А самите цветове на магарешкия трън приличаха на топчета съсирена казашка кръв.

С течение на годините запорожката буйност попремина. През време на детството ми тя се проявяваше само в многогодишни и разорителни тъжби с графиня Браницка за всяко парче земя, в упорито бракониерство и казашки песни-поеми. На нас, внуците, ни ги пееше дядо Максим Григориевич.

Дребен, с побеляла коса, с безцветни добри очи, той прекарваше цяло лято на пчелина отвъд горичката — отпочиваше си там от сприхавия характер на баба ми, която беше туркиня.

Едно време дядо ми бил чумак^[1]. Ходел с воловете в Перекоп и Армянск за сол и сушена риба. За пръв път от него бях чувал, че нейде отвъд сините и златни степи на Катеринославщината и Херсонщината се намира райската Кримска земя.

Преди да стане чумак, той служил в Николаевската армия — участвувал в турската война, попаднал в плен и от пленничеството си довел от град Казанлък (в Тракия) жена — хубавица туркиня. Тя се казвала Фатма. След като се омъжила за дядо, приела християнството и ново име — Гонората.

От баба туркинята ние се страхуваме не по-малко, отколкото от дядо, и гледахме да не попаднем пред очите й.

Седнал до колибата сред жълтите цветове на тиквата, с треперещ тенор дядо си тананикаше казашки и чумашки песни или разказваше всевъзможни истории.

Аз обичах чумашките песни заради тяхната напевност. Такива песни можеш да пееш с часове, легнал на колата, загледан в небето, и скърцането на колелетата ти приглася. Казашките песни винаги навяваха непонятна скръб. Те ми се струваха ту като плач на пленници, оковани в турски вериги — букаи, ту като широк походен напев посред тропота на конски копита.

Какво само не пееше дядо! Най-често той пееше любимата ни песен:

Засвириха казаците,

на поход отиват.

И заплака Марусенка,

пак сълзи пролива.

А от дядовите разкази най-много ни харесваше историята на народния певец лирик Остап.

Не знам дали сте виждали някога украинска лира. Сега тя сигурно може да се види само в музея. Но по ония времена не само на пазарите в малките градчета, но и по улиците на Киев често се срещаха слепци-лирници.

Те вървяха, уловени за рамото на босоного момченце водач с кълчищна риза. В платнена торба на гърба им бяха напъхани хляб, лук, сол в чисто парцалче, а на гърдите им висеше лирата. Тя напомняше цигулка, но имаше дръжка и дървена ос с колелце.

Лирникът въртеше дръжката, колелцето се въртеше, търкаше се о струните и те бръмчаха на различни тонове, сякаш, акомпанирайки на лирника, около него бръмчаха пчели.

Лирниците почти никога не пееха. Те нареждаха в напевен речитатив своите поеми „псалми“ и песни. После млъкваха, дълго слушаха как бръмчи и затихва лирата и гледайки пред себе си с невиждащи очи, просеха милостиня.

Те просеха съвсем не както обикновените просяци. Спомням си един лирник в град Черкаси. „Хвърлете петаче — казваше той — на мене, слепеца, и на момчето, защото без това момче слепецът ще се заблуди и след смъртта си няма да намери пътя към божия рай.“

Не помня нито един пазар, дето да не е имало лирник. Той седеше, опрян до прашната топола. Около него се трупаха и въздишаха милозливи жени, хвърляха позеленели петачета в дървената му паничка.

Представата за лирниците завинаги е свързана у мене с украинските пазари — ранни пазари, когато росата още блести по тревата, студените сенки са полегнали напреки на прашните пътища и над земята, вече огряна от слънцето, се издига синкава пара.

Запотени делви — гърнета — с ледено мляко, росни кадифички в кофи с вода, елдов мед в гърненца, топли симиди със стафиди, кошници с вишни, мирис на шаран, ленив черковен звън, припряно дърдорене на хлевоусти жени, дантелени чадърчета на млади провинциални кокони и внезапно издрънчаване на бакърен котел — него го мъкне на раменете си някакъв румънец с диви очи.

Всички „чичовци“ смятаха за свой дълг да почукат с дръжката на камшика по котела, да изпробват дали румънския бакър го бива.

Аз знаех почти наизуст историята на лирника Остап.

— Това се случило в село Замошие край град Василков — разказваше дядо. — Остап бил ковач в това село. Ковачницата му се намирала в края на селото под черни-пречерни върби над самата река. Остап не знаел несполука — подковавал коне, ковял гвоздеи, оси за чумашките коли.

Една лятна вечер Остап раздухвал въглищата в ковачницата, а в това време навън преминала буря, разпиляла листа по локвите, съборила една изгнила върба. Остап раздухвал въглищата и изведнъж чува тропот на буйни коне, които спират край ковачницата. И някакъв глас — женски, млад, вика ковача.

Излязъл Остап и замрял на мястото си: до самата врата на ковачницата играе черен кон, на него жена с небесна хубост, в дълга кадифена рокля, с камшик, с воал. Само очите й се смеят изпод воала. И зъбите й се смеят. А кадифето на роклята й е меко, синьо и по него блестят капки — падат след дъжда от черните върби върху жената. А до нея на друг кон — млад офицер. По това време във Василков бил спрял полк улани.

„Ковачо, мили — казва жената, — подкови коня ми. Изгубих подковата. Пътят е много хлъзгав след бурята.“

Жената слязла от седлото, седнала на пъна, а Остап почнал да подковава коня. Подковава го и все поглежда жената, а тя изведнъж станала така неспокойна, отметнала воала и също гледа Остап.

„Не съм ви срещал досега — казва й Остап. — Сигурно не сте тукашна?“

„Аз съм от Петербург — отговаря жената. — Ти подковаваш много хубаво.“

„Какво са подковите! — тихо й казва Остап. — Празна работа! За вас мога да изкова от желязо такова нещо, каквото няма нито една царица на света.“

„Че какво е това нещо?“ — пита жената.

„Каквото искате. Ето например мога да ви изкова най-тънка роза с листчета и бодли.“

„Добре! — също така тихо отговаря жената. — Благодаря, ковачо. Ще дойда да я взема след седмица.“

Остап й помогнал да се качи на седлото. Тя му подала ръка в ръкавица, за да се опре, и Остап не могъл да се стърпи — целунал горещо тая ръка. Но преди още тя да отдръпне ръката си, офицерът ударил Остап с камшика през лицето и извикал:

„Да си знаеш мястото, селяк!“

Конете се обърнали и препуснали. Остап грабнал чука, за да го хвърли по офицера. Но не могъл да направи нищо. Той не виждал нищо наоколо си, по лицето му се леела кръв. Офицерът му бил извадил едното око.

Ала Остап напрегнал сили, работил шест дни и изковал розата. Видели я различни хора и казвали, че такова нещо сигурно не е имало дори в италианската земя.

А на седмия ден през нощта някой се приближил тихо с кон до ковачницата, слязъл от коня и го вързал за кола.

Остап се страхувал да излезе, да покаже лицето си — закрил очите си с ръце и чакал.

И той чува леки стъпки и дишане и нечии топли ръце го прегръщат и на рамото му капва една-единствена нейна сълза.

„Знам, всичко знам — казва жената. — Сърцето ми се стопи от мъка през тия дни. Прости, Остап. Заради мене ти се случи това страшно нещастие. Аз го изпъдих моя годеник и сега си заминавам за Петербург.“

„Защо?“ — тихо пита Остап.

„Мили мой, сърце мое — казва жената, — и без това хората няма да ни позволят да бъдем щастливи.“

„Ваша воля — отговаря Остап. — Аз съм прост човек, ковач. За мене е радост дори и това — да мисля за вас.“

Жената взела розата, целунала Остап и се отдалечила бавно. А Остап излязъл на прага, гледал подире й и се ослушвал. На два пъти жената спирала коня. На два пъти понечила да се върне. Но не се върнала. Звездите трептели над яровете, падали в степта, сякаш самото небе плачело над тяхната любов. Така е, момче!

На това място дядо винаги млъкваше. Аз седях, страхувайки се да се помръдна. После питах шепнешком:

— Значи те не се видели вече?

— Не — отговаряше дядо. — Наистина не се видели. Остап почнал да ослепява. Тогава той намислил да отиде в Петербург и да види тая жена, докато не е ослепял съвсем. Стигнал до царската столица и научил, че тя е умряла — май че не могла да понесе раздялата. На гробищата Остап намерил гроба й от бял мрамор, погледнал го и сърцето му се свило — на камъка била сложена неговата желязна роза. Жената била завещала да поставят розата на гроба й. Завинаги. А Остап почнал да свири с лира по пазарите и май че умрял така на пътя или на пазара под някоя кола. Амин!

Заслушан в разказа на дядо, косматият пес Рябчик с репеи по муцуната шумно се прозяваше. Аз го блъсках от негодувание в хълбока, но Рябчик съвсем не се обиждаше, въвираше се в мене и се умилкваше, изплезил горещия си език.

В устата на Рябчик стърчаха счупени зъби. Миналата есен, когато си заминавахме от Городишче, той захапа колелото — искаше да спре файтона — и счупи зъбите си.

Ах, дядо Максим Григориевич! Нему аз съм задължен отчасти за извънмерната впечатлителност и романтизъм. Те превърнаха младостта ми в редица стълкновения с действителността. Аз страдах от това, но все пак знаех, че дядо е прав и че животът, основан върху трезвост и благоразумие, може и да е хубав, но е тягостен и безплоден за мене. „Всеки човек — както казваше дядо — си има своя препорция.“

Може би затова дядо не се спогаждаше с баба. По-право, криеше се от нея. Нейната турска кръв не бе й придала нито една привлекателна черта, освен красивата, но страшна външност.

Баба беше деспотична, придирчива. Тя изпушваше на ден не по-малко от половин кило много силен черен тютюн. Пушеше го в къси, нажежени пръстени лули. Тя отбираше от стопанство и черното й око долавяше и най-малката неуредица вкъщи.

В празнични дни тя обличаше атлазена рокля, поръбена с черни дантели, излизаше от къщи, сядаше на пезула, димеше с лулата и гледаше бързоструйната река Рос. От време на време се смееше високо на своите мисли, но никой не се решаваше да я попита за какво се смее.

Единственото нещо, което ни примиряваше донейде с баба, беше твърдото розово калъпче, прилично на сапун. Тя го криеше в скрина си. От време на време го изваждаше и с гордост ни го даваше да го помиришем. Калъпчето издаваше тънък мирис на рози.

Баща ми е разказвал, че долината около Казанлък — родния град на баба — се нарича Долина на розите, че там добиват розово масло и чудни калъпчета от някакъв състав, напоен с това масло.

Долина на розите! Самите тия думи ме вълнуваха. Не разбирах как в такива поетични места е могъл да се роди човек с такава сурова душа като моята баба.