Константин Паустовски
Далечни години (18)

Червеното фенерче

Аз запалих едно фенерче с червено стъкло. Във фенерчето бе сложена газена лампичка.

Фенерчето освети с тъмночервена светлина тесния килер и прашните вехтории, струпани по полиците.

Почнах да проявявам снимките, направени от баща ми. Баща ми имаше мъничък „Кодак“. Той обичаше да прави снимки, но отпосле филмчетата се търкаляха по цели месеци в чекмеджето на писмената му маса. Пред големите празници вкъщи почваше чистене. Мама измъкваше тия филмчета, даваше ми ги и аз ги проявявах.

Това беше увлекателно занимание, защото никога не можех да отгатна каква ще бъде снимката. Освен това харесваше ми, че докато проявявах снимките, в килера не смееше да влезе никой, дори мама. Бях откъснат от света. Обикновените звуци — тракане на чинии, биене на часовника, пронизителният глас на камериерката Лиза — почти не проникваха в килера.

На стената на килера висеше маска от папиемаше. Тя представляваше чипонос клоун с изпъкнали като шишарки червени бузички. Изпод мъничкия бял цилиндър, накрехнат на главата, стърчеше червеникав кичур от кълчища.

В светлината на червеното фенерче маската оживяваше. Клоунът надничаше в черната ваничка, дето лентата от филма лежеше в проявителя. Той дори ми намигваше. От него лъхаше на лепило. От време на време всичко в квартирата стихваше — това се случва дори в най-шумните семейства. Тогава ме дострашаваше, останал сам с тоя клоун.

Аз постепенно изучих характера му. Знаех, че клоунът е насмешлив човек, че за него няма нищо свято на света и че в края на краищата той ще ни отмъсти, задето цял живот го държим в килера. Струваше ми се дори, че след като му омръзнеше мълчанието, понякога клоунът мърмореше нещо или си тананикаше песничка:

Глупостта варила в двора

сладко на стобора.

А кокошките петела

изяли в неделя.

Но достатъчно беше да разтворя вратата на килера, за да влезе синкава дневна светлина, и клоунът веднага умираше и се покриваше с прах.

Тоя път баща ми сам ми донесе няколко филма и ме помоли да ги проявя.

Той току-що се бе върнал от пътуването си в Москва. Беше началото на януари 1906 година. Баща ми се случи в Москва през последните дни на Декемврийското въстание. Разказваше за барикадите на Пресня, за дружинниците, за артилерийския огън. Въпреки неуспеха на въстанието той се върна възбуден, пронизан от московския студ. Той беше твърдо уверен, че не е далеч всеобщото въстание в Русия и дългоочакваната свобода.

— Прояви ги по-добре — каза баща ми. — Там има исторически снимки от Москва. Само че не помня в кои филми са.

Всички филми бяха съвсем еднакви. Баща ми не бе поставил знаци по тях. Трябваше да ги проявявам наслуки.

На първия филм нямаше снимки от Москва. Там бяха само няколко снимки на един мършав дребен човек с късо сако, с връзка, вързана на фльонга. Тоя човек стоеше до някаква стена. На нея висеше дълга тясна картина.

Дълго не можех да различа нищо на тая картина. Най-после видях мършаво лице, с гърбав нос и огромни, тъжни очи. Това лице беше цялото в перушина.

Баща ми се приближи до килера и попита:

— Е, как е? Излязоха ли московските снимки?

— Засега не. Има някакво старче до една картина на стената.

— Та това е Врубел! Нима не го помниш? Внимавай да не преседи много.

— На картината не се прояви нищо. Само едно лице и някаква перушина.

— Така и трябва — отговори баща ми. — Това е „Демон“.

Баща ми си отиде. Тогава си спомних, че веднъж на утринния чай баща ми каза на мама, че в Киев е пристигнал за няколко дни Михаил Александрович Врубел и молел баща ми да отиде при него в хотела.

— Не разбирам защо си се увлякъл от Врубел — недоволно отговори мама. — Някаква си декадентщина! Боя се от тия смахнати художници.

Но баща ми все пак отиде при Врубел и взе и мене. Влязохме в хотела при Златната порта и се качихме на петия етаж. В коридора миришеше на одеколон и кафе — както всяка сутрин в хотелите. Баща ми почука на една ниска врата. Отвори ни едно слабичко човече с износено сако. Лицето, косата и очите му имаха същия цвят както и сакото — бяха сиви, с жълтеникави петна. Това беше художникът Врубел.

— Какъв е тоя млад субект? — попита той и ме улови здраво за брадичката. — Ваш син ли е? Напълно акварелно момче.

Той хвана баща ми за ръката и го поведе към масата.

Аз разгледах боязливо стаята. Това беше мансарда.

Няколко рисунки с акварел бяха забодени с карфици на тъмните тапети.

Врубел наля коняк на баща ми и на себе си, бързо изпи своята чашка и закрачи из стаята. Той потракваше силно с токовете. Забелязах, че токовете му са много високи.

Баща ми каза нещо похвално за забодените на тапетите рисунки.

— Парцали! — махна с ръка Врубел.

Той престана да се щура из стаята и седна до масата.

— Току се въртя през цялото време като катерица — каза той. — Омръзнало ми е и на самия мене. Дали да отидем в Лукяновка, Георгий Максимович?

— В Кириловската черква ли?

— Да. Искам да видя картините си. Съвсем съм ги забравил.

Баща ми се съгласи. Тримата тръгнахме с файтон към Лукяновка. Файтонджията дълго ни води по безкрайната Лвовска улица, а след това по също така безкрайната Дорогожицка улица. Врубел и баща ми пушеха.

Гледах Врубел и ми беше жал за него. Той правеше конвулсивни движения, въртеше очи, говореше неясно, запушваше и веднага хвърляше цигарата. Баща ми разговаряше ласкаво с него като с дете.

Освободихме файтонджията при Фьодоровската черква и тръгнахме пешком по улиците на Лукяновка, сред градините. Излязохме до една урва. Пътят се спущаше на криволици надолу. Там долу се виждаше малкото кубе на Кириловската черква.

— Да поседнем малко — предложи Врубел.

Седнахме на края на пътя. Наоколо растеше прашна трева. Над Днепър се синееше посърнало небе.

— Лошо, Георгий Максимович — каза Врубел, като се удари по съсухрената буза и се засмя. — Дотегна ми да влача тая противна обвивка.

То се знае, аз не разбирах добре думите на Врубел, пък и нямаше да запомня целия тоя разговор, ако баща ми не бе го разправил на мама, а после и на вуйчо Коля и на някои познати и ако те всички не съжаляваха Врубел.

В Кириловската черква Врубел мълчаливо разглеждаше собствените си фрески. Те изглеждаха моделирани от синя, червена и жълта глина. Не ми се вярваше, че тоя слабичък човек е могъл да нарисува такива големи картини на стената.

— Ето това е живопис! — възкликна Врубел, когато излязохме от черквата.

Зачудих се, че баща ми се отнесе спокойно към тия думи и дори се съгласи с Врубел, когато не позволяваше нито на мене, нито на братята ми да кажем една хвалебна дума. И затова, когато се разделихме с Врубел на Рейтарската улица, казах на баща си, че Врубел не ми се е харесал.

— Защо? — попита баща ми.

— Той е самохвалко.

— Глупаче! — баща ми ме потупа по гърба. — Не се изгърбвай!

— Защо да съм глупаче? — обидено попитах аз.

— Преди всичко трябва да се знае — отговори баща ми, — че Врубел е забележителен художник. Някога ти сам ще разбереш това. И после трябва още да се знае, че той е болен човек. Той е душевно неуравновесен. А трябва да се знае и един златен закон: да не осъждаме никого прибързано. Иначе винаги ще изпаднеш в глупаво положение. Но престани най-после да се изгърбваш! Не съм ти казал нищо обидно.

Макар че бях проявил вече филма, на картината зад гърба на Врубел трудно можеше да се различи нещо. Аз знаех само, че това е „Демон“.

За пръв път видях тая картина много по-късно, през зимата на 1911 година, в Третяковската галерия.

Москва димеше от студ. От набъбналите врати на ресторантите излизаха облаци пара. Сред уютния московски сняг, потъналите в скреж булеварди, облепените с лед прозорци и зеленикави газови фенери тая картина на Врубел блестеше като син елмаз, като скъпоценност, намерена на сияйните върхове на Кавказ. Тя живееше в салона на галерията със студа на прекрасното, с величието на човешката мъка.

Дълго време стоях пред „Демон“. За пръв път разбрах, че съзерцаването на такива картини не само дава зрителна наслада, но извиква от дъното на съзнанието такива мисли, каквито човек дори не е подозирал.

Спомних си за Лермонтов. Представях си как той влиза в Третяковската галерия, звънтейки предпазливо с шпорите. Влиза, след като долу във вестибюла е метнал пъргаво сивия си шинел върху ръцете на беломустакатия пазач, и след това дълго стои пред „Демон“ и го разглежда с мрачните си очи.

Тъкмо той е писал за себе си горчивите думи: „Като пламъка на падаща звезда в нощта аз съм ненужен на света“. Но, боже мой, колко е грешил той! И колко е нужен на света тоя мигновен пламък на падащите звезди! Защото човек живее не само с хляб.

Той се е смятал пленник на земята. Разпилял е жарта на душата си в пустинята. Но след това пустинята е цъфнала и се е изпълнила с неговата поетическа сила, с неговия гняв и тъга, с неговото постигнато щастие. Нали тъкмо той е признал свенливо: „Изпод храста ми кима приветливо с глава сребриста момина сълза“. И кой знае, може би острият и резлив въздух на планинските върхове, опръскани с кръвта на Демона, е изпълнен с твърде слабия, едва доловим аромат на това мило горско цвете. А той, Лермонтов, също като тоя повален демон, е просто едно дете, което не е получило от живота онова, към което се е стремило страстно: справедливост, любов, съчувствие.

* * *

— Е — отново ме попита иззад вратата баща ми, — излязоха ли вече московските снимки?

Гласът на баща ми ме извади от вцепенението. Почнах да проявявам следващото филмче и забравих за Врубел. На лентата се появиха затрупани със сняг московски улици с ниски къщи. Напреки на улиците бяха построени ниски барикади от бъчви, дъски, камъни и табели. До барикадите стояха цивилни хора, но с пушки и револвери в ръце.

После се появиха високи къщи, пробити от снаряди, Горбатият мост, Зоологическата градина, цялата в дим от пожари, пробити табели на кръчмите, преобърнати трамваи.

Всичко това бе забулено от зимна мъгла и тук вече аз не можех да направя нищо. С никакъв проявител не можеше да се разсее тая мъгла и да се направят ясни снимките.

Тая мъгла предаваше добре самата обстановка на въстанието. От снимките сякаш лъхаше барутен дим.

Въстание! Тая дума звучеше необикновено в тогавашна сякаш патриархална Русия. Аз четях повести за въстания на индуси, знаех за въстанието на комунарите в Париж, за бунта на декабристите, но московското въстание ми се виждаше най-силно и романтично.

Намерих картата на Москва. Баща ми показа на нея всички места, където е имало боеве и барикади — Чистие пруди, Самотек, Кудринския площад, Грузина, Пресня и Горбатий мост. Оттогава самите тия названия бяха пропити за мене с особена прелест на места, станали исторически в паметта ми.

Всичко, което окръжаваше това въстание, придоби за мене значение: московската парцалива зима, чайните, дето са се събирали дружинниците, смесването на древните московски черти с новата епоха, свързана с въстанието.

Файтонджии в окъсани армяци, гевреци над хлебарниците, продавачки с топли пироги, а край тях — свистене на куршуми, прибежки, черни стоманени револвери, червени знамена, пеене на „Варшавянката“: „Вихри враждебни се вият над нас, тъмните сили злобно ни гнетят“.

В това имаше поезия на борбата, дъх на близката свобода, още мъглива като едва зазарящо зимно утро. Имаше бодрост, вяра, надежда.

Цялата огромна руска равнина следеше сиянието от пожарите, пламнали на Пресня, очакваше победата на дружинниците. Това въстание приличаше на зимна буря — предвестница на нови бури и нови освежаващи сътресения.

Сега аз мога да предам повишеното настроение, в което се намирах тогава. По онова време аз само го чувствувах, без да мога да го обясня.

На другия ден промих всички снимки и ги отнесох на баща си. Вече се мръкваше. В кабинета гореше лампа. Тя осветяваше познатите неща на писмената маса: стоманен модел на локомотив, статуйка на Пушкин с къдрави бакенбарди и купчини сатирични революционни списания. По това време излизаха множество такива. На най-видно място бе поставена снимката на лейтенант Шмидт с черна пелерина, с копчета във форма на лъвски глави.

Баща ми лежеше на дивана и четеше вестник. Той прегледа всички снимки и каза:

— Невероятна страна! Врубел и въстание! Всичко съществува едно до друго и всичко води към едно и също нещо.

— Към какво едно и също нещо?

— Всичко води към по-хубаво. Ти ще видиш още много интересни неща, Костик. Разбира се, ако самият ти бъдеш интересен човек.