Константин Паустовски
Далечни години (17)

Разбира се, аз бях хлапе

Инспекторът Бодянски бързо влезе при нас в третокласната стая. Той беше с нов формен сюртук. Очите на инспектора хитро блестяха. Ние станахме.

— По случай височайшия манифест, с който на нашия народ се даряват граждански свободи — каза Бодянски, — занятията в гимназията се прекратяват за три дни. Поздравявам ви! Приберете учебниците си и си вървете вкъщи. Но, съветвам ви, през тия дни да не се пречкате в краката на възрастните.

Ние изскочихме от гимназията. Тая година есента беше необикновена. През октомври слънцето още печеше силно. Градините, накитени със сухо злато, почти не го ронеха по алеите и горяха с цялата си красота. Ние ходехме с летни шинели.

Изскочихме на улицата и край дългото здание на университета видяхме тълпи с червени знамена. Под колоните на университета държаха речи. Викаха „ура“. Шапки летяха нагоре.

Покатерили се на оградата на Николаевската градинка, ние също викахме „ура“ и хвърляхме фуражките си във въздуха. При падането те се закачаха за кестените. Ние друсахме кестените и листата им се сипеха върху нас като проливен дъжд. Смеехме се високо и бяхме във възторг. На шинелите ни вече бяха забодени червени ленти. Черният бронзов Николай Първи с издаден напред крак стоеше на постамента сред градинката и надменно гледаше това безредие.

Тълпата стихна, червените знамена се наведоха и ние чухме тържествено пеене:

Вий жертва паднахте в неравна борба…

Всички паднаха на колене. Ние също свалихме фуражки и пеехме погребалния марш, макар да не знаехме всички думи. После тълпата се изправи и потегли край оградата на Николаевската градинка. Видях в тълпата по-големия си брат и студента черногорец Маркович, наш квартирант.

— Върви си веднага вкъщи! — каза ми Боря. — И да не си посмял да излезеш сам на улицата.

— Искам да дойда с тебе — плахо казах аз.

— Ще те смачкат. Върви си вкъщи. Утре ще видиш всичко.

Много ми се искаше да тръгна заедно с тая щастлива и тържествена тълпа. Но Боря вече изчезна.

Нейде далеко напред загърмя оркестър и аз долових крилатите звънтящи звуци на марсилезата:

Да се отречем от стария свят,

да отърсим праха му от краката си!

Прекачих се през оградата и се смесих с тълпата. Една девойка с астраганова шапчица, сигурно курсистка, ми подаде ръка и ние тръгнахме. Не виждах пред себе си нищо освен гърбове. По покривите стояха хора и ни махаха с шапки.

Когато минавахме край Оперния театър, чух тропот на копита. Покатерих се на един пиедестал и видях верига от конни стражари. Те се отдръпваха назад, за да сторят път на тълпата. Заедно със стражарите се отдръпваше и дебелият началник на полицията. Той държеше ръка под козирката и снизходително се усмихваше.

Слязох от пиедестала и пак не виждах вече нищо. Само по табелите на магазините разбирах накъде отиваме. Ето ние се спущаме по Фундуклеевска край театър „Бергоние“, ето завиваме на Крешчатик и вървим край сладкарницата на Кирхайм. Отминахме Лютеранска улица и книжарницата на Идзиковски.

— Къде отиваме? — попитах девойката с астраганеното калпаче.

— Към градската дума. Там ще има митинг. Сега ние сме свободни като птици. Разбирате ли?

— Разбирам — отговорих аз.

— Къде живеете? — неочаквано попита тя.

— На Николско-Ботаническата.

— Родителите ви знаят ли, че сте на демонстрация?

— Сега всички са на демонстрация — отговорих аз, като се мъчех да отбягна разговора за родителите.

Отминахме Балабухиния магазин за сухи плодове и Николаевската улица и се спряхме. По-нататък не можеше да се иде. До самата дума се бе струпала гъста тълпа. На покрива на думата блестеше позлатеният архистратиг Михаил — герб на град Киев. Виждаше се широкият балкон на думата. На него стояха хора без шапки. Един от тях почна да говори, но нищо не се чуваше. Виждах само как вятърът развява побелялата му коса.

Някой ме улови за рамото. Озърнах се. Зад мен стоеше учителят ни по латински Субоч.

— Паустовски Константин — строго каза той, но очите му се смееха, — и ти ли си тук! Веднага да си вървиш у дома!

— Не се безпокойте, той е с мене — каза девойката.

— Извинете, мадмоазел, не знаех — учтиво отговори Субоч.

Тълпата се отдръпна назад и ни отдели от Субоч. Девойката ме улови за ръката и ние почнахме да се промъкваме към тротоара.

— Спокойно, граждани! — извика наблизо един пресипнал глас.

Стана много тихо. Девойката ме измъкна на тротоара. Тя ме влачеше към стената на едно жълто здание със сводеста врата. Познах зданието на пощата.

Не разбрах защо тя ме държи така здраво и ме влачи към вратата. Не виждах нищо освен човешки гърбове и гълъби — те летяха над тълпата, блестейки на слънцето като листа хартия. Нейде далеко пропя тръба: ти-ти-та-та-та! Ти-ти-та-та! После пак утихна.

— Другари, войници! — отново извика един пресипнал глас и веднага след това нещо силно изтрещя, сякаш раздраха хасе, и върху нас се посипа мазилка.

Гълъбите се разпръснаха и небето остана съвсем пусто. Чу се втори трясък и тълпата се втурна към стените.

Девойката ме дръпна в двора и последното, което видях на Крешчатик, беше един дребен студент с разкопчан шинел. Той скочи върху перваза на прозореца на Балабухиния магазин и вдигна в ръката си черен броунинг.

— Какво е това? — попитах девойката.

— Стрелят! Войската стреля.

— Защо?

Тя не отговори. Тичахме с нея през тесните и заплетени дворове. Зад нас се чуваха викове, изстрели, тропот на крака. Денят изведнъж потъмня и се забули от жълт дим. Трудно ми беше да тичам с чантата, в нея тракаха учебниците ми.

През дворовете изскочихме на Прорезната улица и се изкачихме към Златната порта. Край нас префучаха две лакирани карети за „Бърза помощ“. Изпреварваха ни запъхтени бледни хора. По Прорезна препусна отряд казаци. Отпред яздеше офицер с извадена сабя. Някой изсвири пронизително след казаците, но те не се спряха.

— Боже, каква подлост! — повтаряше девойката. — Какъв капан! С едната ръка дават свобода, а с другата разстрелват!

Направихме голям кръг и край Владимирската катедрала излязохме до Николаевската градина — тъкмо на онова място, дето преди малко висях на оградата, виках „ура“ и махах с фуражка.

— Благодаря — казах на девойката. — Оттук ми е близо. Ще си отида сам.

 

 

Девойката си отиде. Опрях се до оградата на градинката и свалих фуражката си — тя притискаше главата ми. Главата силно ме болеше. Беше ме страх. До мене се спря един старец с бомбе и попита какво ми е. Не можах да му отговоря нищо. Старецът поклати глава и си отиде.

Сложих фуражката и си тръгнах към къщи на Николско-Ботаническата улица. Вече се смрачаваше. Аленият залез светеше в прозорците. По това време обикновено запалваха фенерите. Но сега, кой знае защо, не ги запалиха.

На ъгъла на нашата улица видях мама. Тя вървеше бързо насреща ми. Улови ме за раменете, а след това изведнъж извика:

— Къде е Боря? Не си ли виждал Боря?

— Там! — показах аз към Крешчатик.

— Прибирай се вкъщи! — каза мама и хукна нагоре по улицата.

Аз постоях, погледах подире й и се затътрих към къщи. Нашата улица както винаги беше пуста. Прозорците вече светеха. Видях лампата със зеления абажур на масата в татковия кабинет. До отворената портичка стоеше камериерката Лиза. Тя свали чантата от гърба ми, избърса лицето ми с кърпичката си и каза:

— Хаймана! Човек може да полудее заради вас! Да вървим да се измиеш.

У дома заварих само Галя и Дима. Галя ходеше из стаите, блъскаше се в столовете и повтаряше: „Къде са всички? Къде са всички?“ Дима седеше на перваза на прозореца и се ослушваше. Той не бе ходил на демонстрацията. Искаше му се да чуе пушечната стрелба. Надяваше се, че ще я чуе, седнал на прозореца.

Аз се умих. Лиза ми даде топло мляко. През цялото време хълцах.

— Видя ли убити? — попита ме Дима.

— Аха! — измучах аз, без да разбирам нищо.

— Остави го на мира! — сърдито каза Галя. — Нали го виждаш на какво прилича!

Най-после се върна и мама заедно с Боря. Боря потънал в прах и без фуражка. Той се усмихваше странно, сякаш бе зашеметен. Наскоро след мама се върна и студентът Маркович. Той разказа, че видял много убити и ранени.

Мама спусна пердетата на прозорците и заповяда на Лиза да не отваря никому, преди да разбере кой звъни. После тя ме изпрати да спя. Преди да си легна, аз вдигнах пердето и погледнах към улицата. Фенерите все още не бяха запалени. Непонятна сива светлина падаше върху покривите. Беше така тихо, сякаш градът бе умрял. По съседната улица препусна конник и отново всичко стихна.

Спуснах пердето, съблякох се и си легнах. Гледах дебелите стени и мислех, че нашата двуетажна къща прилича на крепост. Никакви куршуми не могат да я пробият. Зеленото езиче на кандилцето пращеше. Почнах да задрямвам. През дрямката чух звънеца, припрени стъпки, а след това и гласа на баща ми. Той крачеше от единия до другия ъгъл в трапезарията и през цялото време говореше.

На сутринта мама каза да не съм посмял да отида никъде извън нашия двор. Бях наскърбен и реших съвсем да не излизам от къщи. Наметнах шинела, седнах на балкона и почнах да уча дадените ни за урок стихове от Некрасов. Но успях да науча само два стиха: „Късна есен. Косовете отлетяха. Стихна и гората, ниви опустяха.“ Всичко ме разсейваше. Мина пожарната команда. После от пристройката излезе щабскапитан Задорожни — черносотник и грубиян. Той бе облечен в сив шинел с портупей, а на кръста му освен сабя висеше и револвер в кобур. След него на външната стълба излезе жена му — тънка като дъска за гладене, разчорлена жена със сини петна под очите. На нея се развяваше японски черен халат, извезан с пауни.

Задорожни се бе върнал наскоро от японската война с два грамадни сандъка. В сандъците имаше парчета шантунг, халати, ветрила и дори крив китайски меч. „Герой от Мукден“ — насмешливо го наричаше баща ми.

— Жорж — превзето пропищя Задорожна, — имайте предвид, че аз се безпокоя!

— Празна работа, приятелко! — наперено отвърна Задорожни и й целуна ръка. — Ние ще смачкаме като нищо тия революционери.

И той излезе, без да се обръща назад.

* * *

Току-що бе завършила руско-японската война и ние децата наред с възрастните скърбяхме и негодувахме.

Слушахме разговорите на възрастните за бездарното командуване, за „тюфлека“ Куропаткин, за предателството на Стесел, за предаването на Порт Артур и за хазнокрадците интенданти. Самодържавна Русия се разнищваше на парцали като прогнила черга.

Но едновременно с това слушахме разговори на възрастните за мъжеството и голямата издръжливост на руския войник, за това, че така не може повече да продължи и че е дошъл краят на народното търпение.

Най-страшен удар за нас беше гибелта на руската флота край Цушима. Веднъж Боря ми показа едно листче хартия. На него бяха написани на хектограф бледи лилави редове. Те едва можеха да се прочетат.

— Прокламация ли е това? — попитах аз. Случвало ми се беше вече няколко пъти да чета прокламациите, разлепени по стените на нашата гимназия.

— Не — отговори Боря, — това са стихове.

Трудно разчетох началото им:

О, стига, о, стига, герои от Цушима!

Последните жертви сте вий!

Тя вече е близо, тя веч е на прага

свободата на родния край!

Свобода! Тогава още смътно си представях какво нещо е тя! Представях си я такава, както на алегоричната картина, която висеше в татковия кабинет. На нея една млада жена с гневно и сияещо лице, с оголени здрави гърди стоеше на барикадата. В едната си ръка тя държеше високо червено знаме, а с другата ръка приближаваше димящ фитил до оръдието. Тъкмо това беше Свободата. Зад нея се трупаха хора в сини блузи с пушки в ръце, измъчени, но радостни жени, хлапетии и дори един млад поет с окъсан цилиндър. Всички пееха вдъхновено, навярно марсилезата.

На оръжие, граждани! Часът на славата е настанал!

Биеха барабани, свиреха тръби, Свободата шествуваше победно из страната и народът поздравяваше с буйни възгласи появяването й.

Зад Свободата вървеше човек, който приличаше много на студента Маркович, също тъй мургав, с горящи очи. Той държеше в ръката си пистолет.

Веднъж през прозореца, който гледаше към нашия балкон, надникнах в стаята на Маркович и видях как той, тананикайки, чисти един черен стоманен броунинг. Върху разтворения медицински учебник на масата бяха сложени малки медни патрони.

Маркович ме забеляза и веднага покри броунинга с вестник.

 

 

На другата сутрин Лиза откачи иконите от стените и ги постави на прозорците. На портата на нашата къща дворникът Игнатий нарисува с тебешир голям кръст. След това той заключи портата и ние се озовахме като в крепост.

Мама казва, че в града е почнал еврейски погром. „По заповед от Петербург“ — прибави тя. А Лиза съобщи шепнешком, че вече разграбват къщите на Василковска улица и погромът се приближава към нас.

Маркович излезе заедно с Боря. Маркович бе обул ботуши и бе пристегнал с ремък студентската си тужурка. Мама не искаше да пусне Боря, но татко я навика. Тогава тя прекръсти Боря, целуна го и го пусна да върви. През цялото време, докато Боря и Маркович слизаха по стълбата, тя молеше Маркович да пази Боря.

— Къде отидоха? — попитах баща си.

— В студентската бойна дружина. Да защищават евреите.

След Боря и Маркович излезе и баща ми. Ние с Дима цял ден се щурахме из двора. По пладне чухме изстрели. След това изстрелите станаха по-чести. На Василковска избухна пожар. В нашия двор падаха парцали изгоряла хартия.

През деня баща ми доведе една смутена бабичка еврейка със свлечена от побелялата й глава забрадка. Тя водеше за ръка едно безмълвно момче. Беше майката на един познат лекар.

Мама извика Игнатий, отиде при него в кухнята и му даде десет рубли. Но Игнатий върна парите на мама и каза:

— В моята стая е шивачът Мендел с цялото си семейство. По-добре гледайте да не забележи Задорожна.

Надвечер до нашата порта се приближи един нисичък момък с черен каскет. Изпод каскета му стърчеше мокър кичур. Цялата му брадичка бе облепена с люспи от семки.

След момъка предпазливо крачеше висок бръснат старец с къси гащета и кепе, зад него — един подвижен човек без шапка с потънали в тлъстина очички и една дебела бабичка търговка с топъл шал. По-рано бяхме я виждали на Галицкия пазар. Търговката носеше празен нов чувал.

— Отвори! — извика момъкът и удари с лост по портичката.

Игнатий излезе от стаята си.

— Има ли чифути? — попита го момъкът.

— Такива като тебе — лениво отговори Игнатий.

— Вие криете чифути! — извика момъкът и раздруса портичката. — Ние знаем всичко. Отвори!

— Като извикам сега полковник Задорожни — закани му се Игнатий, — той ще ти даде да разбереш.

— Плюя аз на такива йерусалимски полковници! Ние ще сварим на чорба твоя полковник!

Тогава мадам Задорожна, която бе чула тоя разговор от пристройката, не се стърпя. Тя дотича през двора като разярена кокошка. Ръкавите на черния й халат се развяваха и плющяха.

— Простак! — извика тя и плю през решетестата портичка в лицето на момъка. — Как смееш да обиждаш един офицер от императорската армия? Босяк! Василий! — изпищя тя. — Ела тук, мързеливецо!

От пристройката изскочи изплашеният ординарец. Той грабна брадвата до сайванта и хукна към портичката. Момъкът отскочи и побягна по улицата, като се озърташе за ординареца. Спътниците му заситниха след него. Ординарецът се закани с брадвата на момъка.

— И таз хубава! — каза мадам Задорожна, като загръщаше халата си и тръгна към пристройката. — Всеки простак се перчи като истински русин! Не, извинете! Имайте предвид, че тоя номер не минава!

Така неочаквано жената на черносотника спаси от погром къщата ни. Отпосле възрастните дълго се смееха на това.

Момъкът се спря до съседната къща и пак почна да чупи портата. Тогава Дима ме помъкна към тавана над нашата квартира. Там отдавна висеше без всяка употреба една грамадна прашка. Ние я наричахме „катапулта“.

За рамката на счупения тавански прозорец бе закована с гвоздеи дебела гумена ивица. Тази прашка ни бе останала наследство от едно хлапе, което живееше преди нас в тази къща.

Аз намерих на тавана парче твърда жълта тухла. Дима я постави в ластика и го стисна. Двамата с всичка сила изопнахме ластика, премерихме се в момъка и стреляхме.

Като префуча и брулеше листата, тухлата се понесе през двора, с трясък се бухна в краката на високия старец, който минаваше по тротоара, и се пръсна и разсипа на десетки парченца. Ние не улучихме.

Старецът клекна от изненада, после скочи и хукна да тича. След него изтича и момъкът, като трополеше с ботушите си.

— Дай друга тухла! — извика ми Дима.

Но аз закъснях — момъкът се скри вече зад ъгловата къща.

— Ти не дърпаше добре — каза Дима, — затова и не улучихме. Ти дърпаше накриво.

Дима винаги обичаше да стоварва грешките върху другите и след това дълго да спори.

Макар и да не улучихме, ние все пак се гордеехме с този изстрел на „катапултата“.

Вечерта Лиза отиде да занесе просена каша в стаята на дворника, за да нахрани семейството на шивача Мендел. Аз се присламчих към Лиза.

Прозорците в стаята на дворника бяха със спуснати завеси. Игнатий седеше на едно столче, тихичко свиреше с хармониката и тананикаше валса „По хълмовете на Манджурия“ — спомен от неотдавнашната война с японците:

Страшна нощ, само вятърът ридае по хълмовете…

Семейството на Мендел спеше, а самият той седеше до газената лампичка и тропосваше с бели конци ново сако.

— Тебе те преследват — каза той, — за да те убият, а ти ший и ший. Иначе няма как да живееш.

Лиза стоеше до вратата и умърлушена слушаше пеенето на Игнатий.

В небето самотно мъждука луна

над тъжните гробове войнишки…