Константин Паустовски
Далечни години (15)

Първата заповед

Всеки ден от седмицата нашият преподавател по вероучение, протойереят от съборната черква, Трегубов обличаше раса с различен цвят. Сиво, синьо, черно, кафяво и най-после соа екрю. По цвета на расото му можеше да се определи какъв ден е днес — вторник или събота.

Още щом влезе при нас в трети клас, Трегубов веднага унищожи вековните традиции в преподаването на „закон божи“. Обикновено по тоя предмет учениците във всички гимназии получаваха петорки. Обясняваше се очевидно с това, че поради самата си длъжност преподавателите по вероучение трябваше да проявяват човеколюбие и гледаха да не огорчават гимназистите. А може би и с това, че и преподавателите по вероучение, и гимназистите не се отнасяха сериозно към тоя предмет.

Трегубов с един удар разруши нашето пренебрежение към „закон божи“.

— Алтухов — каза той, — прочети първата заповед.

— „Аз съм господ бог твой и да нямаш други богове освен мене!“ — изтърси Алтухов и се усмихна.

Тоя отговор не даваше основание за заяждане.

— Седни! — каза Трегубов и постави единица на Алтухов. — Боримович, прочети сега ти първата заповед!

Побледнял, Боримович прочете първата заповед, също така правилно, както Алтухов и също получи единица.

Трегубов извикваше всички по азбучен ред. Всички четяха правилно първата заповед и на всички Трегубов поставяше единици, като се усмихваше злорадо. Ние не разбирахме нищо. Целият дневник от „А“ до „Щ“ се украси с единици. Това заплашваше с големи беди.

След като свърши да поставя единици, Трегубов поглади с напарфюмираните си ръце брадата и рече:

— Отнасяте се с пренебрежение към препинателните знаци. Затова и понесохте заслужено наказание. Невнимателни сте към божествените текстове и сте лекомислени като агънца. След думите „Аз съм господ бог твой“ има запетая. Какво значи това? Значи, че на това място трябва да се поспрем малко, сиреч да направим кратка пауза, за да подчертаем значението на следващите думи. А вие сипете свещените думи на един дъх като кречетала. Срамота!

Той говореше тихо, като ни гледаше с тесните си презрителни очи. На коприненото му расо блестеше златен кръст на академик.

Преди Трегубов учител по вероучение ни беше протойереят Златоверховников, грохнал, фъфлещ и глух. С него беше по-просто. Можеш да дърдориш всякакви глупости, но само да говориш бързо и монотонно. От това Златоверховников задрямваше още на втората или третата минута, а след това и съвсем заспиваше. Тогава можехме да се занимаваме с каквото си искаме, стига само да не събудим престарелия йерей.

На задните чинове играеха на карти и печаха на кибритени клечки пушени малки рибки. На предните чинове четяха „Приключенията на знаменития американки детектив Ник Картер“.

Йереят хъркаше, а класът тихо се забавляваше, докато най-после две-три минути преди звънеца трябваше да събудим Златоверховников. За тая цел събаряхме на пода вързоп книги или целият клас по команда кихаше.

След Златоверховников Трегубов дойде при нас като раздаващ възмездие бог Саваот. А той наистина приличаше на бог Саваот от черковното кубе — грамаден, с широка брада и навъсени вежди.

От Трегубов се страхуваха не само гимназистите, но и учителите. Той беше монархист, член на Държавния съвет и гонител на свободомислието. Той стоеше на равна нога с киевския митрополит и мършавите селски отчета не смееха дума да продумат, когато идваха при него да получат мъмрене за недостойните си постъпки.

Трегубов обичаше да участвува в модните по онова време религиозно-философски диспути. Той говореше гладко и сладко, разпространявайки мирис на одеколон.

Ние го мразехме също така студено, както ни мразеше и той. Но заучавахме за цял живот черковните текстове.

Използувахме всякакъв повод, за да избягаме от „закон божи“. Сигурно убежище в тия случаи бяха уроците по католическо вероучение. Те се провеждаха едновременно с нашите, но в друга класна стая. Ние се промъквахме там и само тогава се чувствувахме в безопасност. Това беше вече територия, сякаш подчинена на апостолическата черква и римския папа Лъв XIII. Трегубов губеше всяка власт на прага на тая обикновена, прашна класна стая. В нея властвуваше ксендзът-каноник Олендски.

Висок, дебел, с бяла глава, с черни броеници в ръката, той никак не се учудваше, когато на вратата на неговата класна стая се показваше някой смутен „руски“ гимназист.

— Избяга ли? — сурово питаше Олендски.

— Не, пан каноник, исках само да поседя малко на вашия урок.

— Да поседиш малко ли? Ах, мързеливец, мързеливец! — Олендски почваше да се тресе от смях. — Ела насам!

Гимназистът се приближаваше до Олендски. Ксендзът го почукваше силно с табакерата си по главата. Тоя жест означаваше опрощаване на греховете.

— Седни! — казваше след това Олендски. — Ето там в ъгъла, зад гърба на Хоржевски (Хоржевски беше твърде висок гимназист поляк), та да не те видят от коридора и да не те повлекат в огнената геена. Седни и чети вестник. Ето!

Олендски измъкваше от джоба на сутаната си сгънатия на четири брой от „Киевска мисъл“ и го подаваше на беглеца.

— Благодаря, пан каноник! — казваше беглецът.

— Благодари на бога, а не на мене — отговаряше Олендски. — Аз съм само жалко оръдие в неговите ръце. Той те е извел от дома на неволята, както евреите от египетската земя.

Разбира се, Трегубов знаеше, че Олендски ни крие през време на часовете си. Но пред Олендски дори Трегубов се смущаваше. При срещите си с Трегубов добродушният ксендз ставаше изискано учтив и язвителен. Достойнството на йерей от православната черква не позволяваше на Трегубов да влиза в пререкания с Олендски. А ние използувахме това, доколкото можехме. В края на краищата ние напреднахме толкова в католическото вероучение, че го познавахме по-добре от мнозина поляци.

— Станишевски Тадеуш — казваше ксендзът-каноник, — кажи ми „Магнификат“.

Станишевски Тадеуш ставаше, оправяше колана си, изкашляше се, шумно, преглъщаше слюнката си, гледаше отначало през прозореца, а после към тавана и най-после признаваше:

— Забравил съм го, пан каноник.

— Забравил си го? Но ти не забравяш да дойдеш в черквата всеки път, когато там е пана Гжибовска. Седни! Кой знае „Магнификат“? Е? Кой? О, света дево над девите, кралице на апостолите! Та какво е това? Всички мълчат! Който знае „Магнификат“, нека вдигне ръка.

Поляците не вдигаха ръце. Но понякога се случваше така, че вдигаше ръка някой от православните, някакъв нещастен беглец от Трегубов.

— Е — в изнемога казваше Олендски, — кажи поне ти „Магнификат“! И ако след това бог не ги накаже — ксендзът показваше поляците, — това ще бъде само поради неговото велико милосърдие.

Тогава беглецът ставаше и казваше без запъване „Магнификат“.

— Ела насам! — казваше Олендски.

Беглецът се приближаваше. Олендски изваждаше от джоба на сутаната си шепа бонбони, подобни на кафени зърна, и щедро ги изсипваше в шепата на беглеца. След това Олендски помирисваше тютюн, бързо се успокояваше и почваше да разказва любимата си история: как служил във Варшава панихида над сърцето на Шопен, запечатано в сребърна урна.

След часовете Олендски си отиваше от училище в черковната къща. На улицата той спираше децата и ги почукваше с пръст по челото. В Киев го познаваха много добре — високия ксендз със засмени очи.

Обучението по „закон божи“ и допирът с черковните работи беше постоянно мъчение за нас. Единственото, което обичахме, беше ваканцията през великите пости. Разпущаха ни за седмица, за да можем да постим — да се изповядаме и се причестим. За постенето си избирахме черквите в покрайнините на града — свещениците от тия черкви не следяха много дали постещият гимназист посещава всички великопостни служби.

Ваканцията през великите пости се падаше почти винаги през март, влажен и мъглив месец. Снегът започваше вече да потъмнява и все по-често през разкъсаните облаци можеше да се види синьото небе на близката пролет.

По оголените тополи крещяха свраки. Размразената вода избиваше на синкави петна, по леда на Днепър се появяваше вода, а по пазарите вече продаваха върбови клонки с пухчета.

* * *

Ние мечтаехме да отмъстим по някакъв начин на Трегубов. Но Трегубов беше неуязвим.

Само веднъж успяхме да му отмъстим за всички мъчения и страхове. Но това отмъщение беше безжалостно.

Когато бяхме вече в четвърти клас, научихме от по-големите гимназисти, че Трегубов се бои от плъхове. Донесохме в часа на Трегубов един червеникав плъх — плъшок — и го пуснахме под чиновете в това време, когато Трегубов разказваше някаква история от Новия завет.

Гимназистът Жданович изпищя и скочи на чина.

— Какво има? — страшно попита Трегубов.

— Плъх, отче! — отговори разтреперан Жданович.

Ние наскачахме от местата си. Изплашеният плъх се разтича под краката на Трегубов. Тогава с необикновена лекота отец Трегубов скочи на стола и вдигна расото до коленете си. Под расото се показаха раираните панталони и меките му обуща с каишки.

Ние почнахме да замерваме плъха с книги. Той зацвърча и се разтича около черната дъска. Отец Трегубов бързо прекрачи от стола на масата.

— Отворете вратата! — ревеше той от масата с протодяконския си бас. — Отворете вратата! Изгонете го в коридора!

Ние се преструвахме, че се боим от плъха, и не искахме да отворим вратата. Тогава отец Трегубов се развика така, че задрънчаха стъклата на прозорците:

— Платон Фьодорович! Ела тук!

И той замахна с дневника и замери плъха.

Изплашеният надзирател Платон Фьодорович разтвори широко вратата. Зад гърба му надничаше слугата Казимир. После дойде инспекторът Бодянски. Като се начумери и едва сдържаше усмивката си, той почна да командува изгонването на плъха.

Отец Трегубов не слизаше от масата. Той само спусна надолу расото си. Стоеше пред нас като собствения си паметник в два човешки боя.

Когато изгониха плъха, с помощта на Бодянски Трегубов слезе от масата. Дежурният му подаде услужливо дневника и добил обикновения си величествен вид, отец Трегубов излезе от класната стая.

Чак по-късно Трегубов се досети, че плъхът се бе появил не току-така в класната стая. Той поиска да се разследва случката. Но разследването не доведе до нищо. Гимназията ликуваше, а инспекторът Бодянски казваше:

— Не се радвайте на човешката слабост! По-добре гледайте себе си, че отново у някои господа гимназисти забелязвам гербове с пречупен вензел на гимназията. За тая работа ще наказвам безпощадно „без обяд“.

* * *

Ще трябва да наруша правилния ход на разказа си и да избързам, за да разкажа как се отървахме най-после от Трегубов.

Това се случи в осми клас. Тогава живеех вече сам, без семейството и бях на квартира у пехотния поручик Ромуалд Козловски на Дивата уличка. Той живееше заедно с мълчаливата си и добра майка, старата пани Козловска.

Беше есента 1910 година — кишава, мрачна, със замръзнали клони, оловно небе и шумолене на още неуспелите да опадат, но вече попарени листа. През такива дни често имах главоболие. Тогава не ходех в гимназията, стоях в стаичката си на Дивата уличка, лежах, завит презглава, и гледах да не пъшкам, за да не безпокоя пани Козловска.

Щом се затоплях, главоболието ми постепенно преминаваше. Тогава без да ставам, почвах да чета жълтите книжки на „Универсална библиотека“. Огънят в печката пращеше. В малката квартира беше тихо. От време на време зад прозореца прехвърчаше плах снежец. След доскорошната болка главата ми беше вече избистрена и всичко ми се струваше хубаво — и цветът на сивото небе, и пушекът от цепениците, и снегът, който полепваше о стъклото.

Ето в такъв един ден пани Козловска отвори вратата след позвъняването на раздавача, взе вестника, изохка и заситни към мене в стаята.

— Костик — каза тя, — нещастие с граф Толстой!

Аз скочих, грабнах от нея вестника, който миришеше на газ, и почнах да чета първите телеграми за изчезването на Толстой.

Пани Козловска ме гледаше с уплаха и повтаряше:

— Боже, спаси го! Боже, спаси го!

Веднага се облякох, сложих шинела и излязох на улицата. Струваше ми се, че сигурно в града всичко се е променило веднага след получаването на това замайващо съобщение. Но всичко си беше както по-рано. Минаваха каруци с дърва, скърцаше вагонът на стария киевски конен трамвай, гувернантки се разхождаха с деца.

Не се стърпях и отидох в гимназията. На всички чинове се търкаляха вестници. Нашият класен наставник, латинистът Субоч, бе закъснял да влезе в час. Това не бе се случвало никога с него. Той влезе, отпусна се на стола, свали пенснето си и дълго седя прегърбен, като гледаше през прозореца с късогледите си изпъкнали очи. Той сякаш очакваше нещо. После ми каза:

— Идете, миличък, при редакцията на „Киевска мисъл“. Там окачват последните телеграми. Научете какво е станало. Ние ще чакаме.

Това беше нечувано в историята на нашия клас. Но сега всички го сметнаха за естествено явление. Аз станах и излязох. В коридора ме спипа Платон Фьодорович.

— Къде отивате? — страшно попита той и ми препречи пътя.

Казах му. Платон Фьодорович наведе глава и бързо се дръпна към стената, за да ми стори път.

Когато се върнах, преди да вляза в класната стая, надникнах през горното стъкло на вратата. Субоч четеше на глас. Всички седяха неподвижно, сякаш вцепенени. Полекичка отворих вратата и чух познати думи:

— „Започна да се стъмва. Ниско на запад ясната сребърна Венера вече светеше иззад брезичките с нежния си блясък, а високо на изток се мержелееше с червените си пламъчета мрачният Арктур. Над главата си Левин ловеше и губеше звездите на Голямата мечка. Бекасите престанаха вече да летят…“

Два-три дни занятията в гимназията вървяха криво-ляво. После през същото такова кишаво утро видях извънредни издания на вестниците с траурна рамка, смутени хора по улиците, тълпи от студенти около университета. Те стояха мълчаливи. На ръкавите на шинелите си всички студенти имаха черни ленти от креп. Един непознат студент забоде черна лента и на моя сив шинел.

Тръгнах към гимназията. Казашки патрули бавно минаваха край тротоарите. Из дворовете имаше групи стражари. По пътя настигнах мои съученици — всички имаха като мене траурни ленти. В съблекалнята откачихме лентите от шинелите си и ги сложихме на ръкавите на куртките. В гимназията беше особено тихо. Дори дребосъчетата не шумяха.

Тъкмо тоя ден през първия час имахме „закон божи“. Трегубов влезе твърде бързо, не така както винаги, прекръсти се пред иконата и седна до масата.

Дежурният Матусевич излезе и се спря до Трегубов. Трегубов го гледаше тъпо и мълчеше.

— Вчера в шест часа сутринта на гара Астапово — каза Матусевич, като се мъчеше да не се вълнува и да говори високо — е умрял най-великият писател в нашата страна, а може би и в целия свят, Лев Николаевич Толстой.

Капаците на чиновете изтрополяха и целият клас стана на крака. В дълбоката тишина се чуваше чаткане на копита — по улицата минаваха патрули.

Трегубов се наведе над масата, стисна с дебелите си пръсти краищата й и седеше неподвижно.

— Станете, отче протойерей! — твърде тихо му каза Матусевич.

Трегубов бавно и тежко стана. Вратът му се наля с кръв. Той стоеше, навел надолу очи. Минаха няколко минути, които ни се сториха часове. После всички седнаха безшумно и бавно. Трегубов взе дневника и тръгна да излезе от класната стая. На вратата той се спря и каза:

— Вие ме накарахте да почета паметта на един вероотстъпник, отлъчен от черквата. Да не говорим за това, че той беше велик писател. Аз извърших престъпление против своя сан и ще нося отговорност пред бога и висшите черковни власти. Но от днес аз вече преставам да бъда преподавател във вашия клас. Сбогом. И нека бог ви вразуми.

Ние мълчахме. Трегубов излезе.

На другия ден вместо Трегубов в час по закон божи при нас дойде един млад свещеник с лице на поета Надсон, любител на философията и литературата. Ние го обикнахме веднага за неговата деликатност и младост и тая дружба не се прекъсна до завършването на гимназията.