Константин Паустовски
Далечни години (14)

Вода от река Лимполо

На масата в класната стая имаше запечатани с восък бутилки с жълтеникава вода. На всяка бутилка имаше етикет. На етикетите с разкривен старчески почерк беше написано: „Вода от Нил“, „Вода от река Лимпопо“, „Вода от Средиземно море“.

Бутилките бяха много. В тях имаше вода от Волга, от Рейн, от Темза, от езерото Мичиган, от Мъртво море и от Амазонка. Но колкото и да разглеждахме тая вода, тя беше еднакво жълта и неинтересна на вид във всички бутилки.

Ние не оставяхме на мира учителя по география Черпунов да ни разреши да опитаме водата от Мъртво море. Искаше ни се да видим дали наистина тя е толкова солена. Но Черпунов не ни позволяваше да опитаме водата.

Нисичък, с дълга почти до коленете сива брада и тесни очи, Черпунов напомняше магьосник. Ненапразно и прякорът му беше „Черномор“.

Черпунов винаги мъкнеше в час всевъзможни редки неща. Най-много обичаше да донася бутилки с вода. Той разказваше как сам загребвал нилска вода край Кайро.

— Гледайте — разклащаше бутилката той, — каква тиня има в нея. Нилската тиня е по-ценна от елмази. Върху нея е разцъфтяла културата на Египет. Марковски, обясни на класа какво нещо е култура!

Марковски ставаше и казваше, че културата е отглеждане на житни растения, на стафиди и ориз.

— Глупаво, но е близко до истината! — обаждаше се Черпунов и почваше да ни показва различни бутилки.

Той се гордееше много с водата от река Лимпопо. Донесъл му я подарък един бивш негов ученик.

За да запомняме по-добре всякакви географски неща, Черпунов бе измислил нагледен начин. Така той рисуваше на черната дъска голяма буква „А“. В десния ъгъл на тая буква: той написваше второ „А“, по-малко, в него — трето, а в третото — четвърто. А после казваше:

— Запомнете: това е Азия, в Азия — Арабия, в Арабия — град Аден, а в Аден е англичанинът.

Ние запомняхме това веднага и за цял живот.

Учениците от горните класове разправяха, че в квартирата си Черпунов е уредил малък географски музей, но старецът не пуща никого у дома си. Там имало уж препарирани колибри, колекции от пеперуди, телескоп и дори късче самородно злато.

След като слушах много да ми разправят за тоя музей, аз почнах да си правя свой музей. Разбира се, той не беше богат, но в моето въображение той разцъфваше като царство на чудни неща. Разнообразни истории бяха свързани с всяка вещ — било то копче от румънски войник, или изсушен тропически бръмбар.

Веднъж срещнах Черпунов в ботаническата градина. Той седеше на мократа от дъжда пейка и човъркаше с бастун земята. Свалих фуражка и му се поклоних.

— Ела тук! — извика ме Черпунов и ми подаде дебелата си ръка. — Седни. Разправяй. Казват, че си събрал малък музей. Какво имаш в него?

Изброих плахо незначителните си ценности. Черпунов се усмихна:

— Това е похвално! — каза той. — Ела в неделя сутринта у дома. Ще видиш моя музей. Смятам, че щом се увличаш толкова бързо от тия неща, от тебе ще излезе географ или пътешественик.

— С мама ли? — попитах аз.

— Какво с мама?

— С мама ли да дойда у вас?

— Не, защо пък? Ела сам. Майките не разбират от география.

В неделя облякох новия си ученически костюм и тръгнах към квартирата на Черпунов. Той живееше на Печерск в ниска пристройка в двора. Тая пристройка беше така гъсто обрасла с люляк, че в стаите беше тъмно.

Беше късна есен, но люлякът още не бе пожълтял. От листата капеше влага. Долу по Днепър свиреха параходи. Те заминаваха да зимуват в заливите и се прощаваха с Киев.

Изкачих се на входната площадка и видях зазидана в стената медна чашка с кръгла дръжка за звънец. Дръпнах дръжката. Вътре в пристройката пропя звънчето.

Отвори ми самият Черпунов. Беше със сива топла куртка и с плъстени пантофи.

Чудесата почнаха още тук в антрето. В овалното огледало се оглеждаше червен от смущение малък гимназист, който се опитваше с премръзнали пръсти да разкопчае шинела си. Не можах да разбера веднага, че тоя гимназист съм аз. Дълго не можех да се справя с копчетата. Разкопчавах ги и гледах рамката на огледалото.

Това не беше рамка, а венец от стъклени, бледо боядисани листа, цветове и гроздове.

— Венецианско стъкло — каза Черпунов, помогна ми да разкопчея шинела си, съблече го и го закачи на закачалката. — Погледни го по-отблизо. Можеш дори да го пипнеш.

Предпазливо докоснах стъклената роза. Стъклото беше матово, сякаш посипано с пудра. В ивицата светлина, която падаше от съседната стая, то блестеше с червеникав огън.

— Също като рахат локум — казах аз.

— Глупаво, но близко до истината — промърмори Черпунов.

Изчервих се така, че дори ми запари на очите. Черпунов ме потупа по рамото:

— Не се обиждай. Това е моя поговорка. Хайде ела. Ще пиеш чай с нас.

Почнах да се отказвам, но Черпунов ме улови за лакътя и ме поведе към трапезарията. Влязохме в една стая, която приличаше на градина. Трябваше предпазливо да отдръпвам листата на филодендрона и увисналите от тавана клончета с червени ароматни шишарки, за да стигна до мястото си на масата. Над бялата покривка бе увиснала ветрилообразна палма. Върху первазите на прозорците бяха натрупани саксии с розови, жълти и бели цветя.

Седнах на масата, но веднага скочих. В трапезарията бързо влезе, шумолейки с роклята си, невисока млада жена с блестящи сиви очи.

— Ето, Маша — кимна към мене Черпунов, — това е онова гимназистче, за което съм ти разказвал. Син на Георгий Максимович. Разбира се, смущава се.

Жената ми подаде ръка. Гривната й издрънча.

— Нима ще му обяснявате всичко, Пьотр Петрович? — попита тя, като ме разглеждаше и се усмихваше.

— Да, след чая.

— Тогава аз ще изляза за малко в града. Ще отида в сладкарницата на Кирхайм. Трябва да купя нещо.

— Както искаш.

Жената ми наля чай с лимон и побутна към мене чиния с виенски кифлички.

— Съберете сили преди лекцията.

След чая Черпунов запуши цигара. Той изтърсваше пепелта в една раковина, покрита с вкаменена пяна с най-нежен розов цвят. Втора също такава раковина бе сложена до него.

— Това е раковина от Нова Гвинея — забеляза Черпунов.

— Хайде сбогом! — високо каза младата жена, стана и излезе.

— Е, добре — промълви Черпунов, изпрати я с очи, а след това ми посочи един портрет на стената. Това беше портретът на брадат човек с отслабнало лице. — Знаеш ли кой е тоя? Един от най-добрите руски хора. Пътешественикът Миклухо-Маклай. Той е бил велик хуманист. Ти сигурно не разбираш какво значи тая дума. Не е важно. Ще разбереш отпосле. Той е бил велик, учен и е вярвал в добрата воля на хората. Живял е сам между людоедите в Нова Гвинея. Без оръжие, умиращ от треска. Но той е съумял да направи толкова добрини на диваците и да прояви такова търпение, че когато пристигнал нашият корвет „Изумруд“, за да го откара в Русия, тълпите диваци плакали на брега, протягали ръце към корвета и викали: „Маклай, Маклай!“ Та запомни: с добрина може да се постигне всичко.

Жената влезе в трапезарията и се спря на вратата. Беше с черна малка шапчица. Слагаше ръкавица на лявата си ръка.

— Между другото какво нещо е поезия? — неочаквано попита Черпунов. — Моля те не се залавяй да ми отговориш. Това не може да се определи. Ето раковина от острова, където е живял Маклай. Ако почнеш да я гледаш дълго изведнъж ще мине през ума ти, че някоя сутрин слънчев лъч е паднал върху тая раковина и така си е и останал върху нея за вечни времена.

Жената седна на един стол до вратата и почна да смъква ръкавицата си.

Аз вперих очи в раковината. За миг ми се стори, че наистина съм заспал и виждам бавното изгряване на слънцето над прозрачните океански води и пламването на розови лъчи.

— Ако притиснеш раковината до ухото си — казваше някъде далеко Черпунов, — ще чуеш бучене. Не мога да ти обясня защо става това. И никой няма да ти го обясни. Това е тайна. Всичко, което човек не може да разбере, се нарича тайна.

Жената свали шапката си и я сложи на коленете си.

— Вземи я и послушай — предложи ми Черпунов.

Аз притиснах раковината до ухото си и чух сънлив шум, сякаш нейде далеко на брега монотонно плискаха вълни. Жената протегна ръка:

— Дайте и на мене. Отдавна не съм я слушала.

Дадох й раковината. Тя я притисна до ухото си, усмихна се и полуотвори уста, така че се виждаха малките и много бели и влажни зъби.

— Но защо, Маша, не отидеш при Кирхайм? — неочаквано попита Черпунов.

Жената стана.

— Отказах се. Скучно ми е да отида сама при Кирхайм. Извинете, ако съм ви попречила.

Тя излезе от трапезарията.

— Е, добре — каза Черпунов, — нека продължим нашата беседа, млади човече. Ето там в ъгъла са сложени черни сандъци. Я донеси тук горния сандък. Само че внимателно.

Аз взех сандъка и го поставих на масата пред Черпунов. Сандъкът се оказа съвсем лек.

Черпунов бавно отвори капака му. Надникнах през рамото му и неволно извиках. Грамадна пеперуда — по-голяма от кленов лист — лежеше в сандъка върху тъмен копринен плат и пъстрееше като небесна дъга.

— Не гледаш добре! — разсърди се Черпунов. — Ето тъй!

Той улови главата ми и почна да я върти ту надясно, ту наляво. Всеки път пеперудата пламваше с различни цветове — ту бял, ту златен, ту пурпурен, ту син. Сякаш крилете й горяха от чуден огън, но не изгаряха.

— Извънредно рядка пеперуда от остров Борнео! — с гордост каза Черпунов и затвори капака на сандъка.

После Черпунов ми показа звездния глобус, стари карти с посоката на ветровете, препарирани колибри с дълги човки като малки шила.

— Е, за днес стига — каза Черпунов. — Ти се умори. Можеш да идваш у дома в неделен ден.

— Винаги ли сте вкъщи?

— Да. Аз съм вече стар и не мога да скитам и пътешествувам, приятелю. И затова странствувам по стените и масите — той посочи лавиците с книги и препарираните колибри.

— Ами много ли сте пътешествували свенливо попитах.

— Не по-малко от Миклухо-Маклай.

Когато бързайки и не улучвайки ръкавите, обличах в антрето шинела си, влезе младата жена. Тя бе облякла къс тесен жакет и бе сложила шапка и ръкавици. На очите й бе спуснат малък тъмен воал. Поради това те изглеждаха съвсем сини.

— Къде живеете? — попита тя.

Аз отговорих.

— Значи до Крешчатик пътят ни е един. Да вървим заедно.

Излязохме. Черпунов стоеше на вратата и гледаше подире ни. После каза високо:

— Маша, моля ти се бъди внимателна. И се върни по-скоро.

— Чувам — отговори жената, но не се обърна.

Отминахме Николския форт с бронзови лъвски муцуни на крепостната порта, минахме през Мариинския парк, дето някога бях срещнал гардемарина, и извихме към Институтската улица. Жената мълчеше. Аз също мълчах. Страхувах се, че тя ще ме попита нещо и ще трябва да отговарям.

Най-после на Институтската улица тя попита:

— Какво ви се хареса най-много в нашия музей?

— Пеперудата — отговорих аз, като помълчах малко, и прибавих: — Само че ми е жал за тая пеперуда.

— Така ли? — учуди се жената. — Но защо ви е жал за нея?

По онова време никой не ми говореше на „вие“ и аз се смущавах още повече от това.

— Тя е много красива — отговорих аз, — а пък почти никой не я вижда.

— Ами друго какво ви хареса?

На Крешчатик се спряхме до сладкарницата на Кирхайм. Жената попита:

— Позволяват ли ви да пиете какао в сладкарницата? И да ядете пасти?

Аз не знаех дали ми позволяват, или не, но си спомних, че веднъж бяхме с мама и сестра ми Галя в сладкарницата на Кирхайм и наистина пихме какао. И затова отговорих, че естествено, ми позволяват да се отбивам у Кирхайм.

— Е добре! Тогава да влезем.

Седнахме в дъното на сладкарницата. Жената отмести в края на масичката саксията с хортензията и поръча две чашки какао и малка торта.

— В кой клас сте? — попита тя, когато ни поднесоха какаото.

— Във втори.

— А на колко години сте?

— На дванадесет.

— А пък аз съм на двадесет и осем. На дванадесетгодишна възраст, разбира се, човек може да вярва на всичко.

— Какво? — попитах аз.

— Имате ли някакви любими игри и забави?

— Да, имам.

— И Пьотр Петрович има. А пък аз нямам. Така че приемете ме да играем заедно. Ще играем добре.

— Но на какво? — попитах аз. Разговорът ставаше интересен.

— На какво ли? Да речем, на Пепеляшка или на бягството от злия крал. Или да си измислим някоя нова игра. Тя ще се нарича: „Пеперудата от остров Борнео“.

— Да! — разпалено казах аз. — Ще намерим в омагьосаната гора кладенец с жива вода.

— С опасност за живота, нали?

— Е да, с опасност за живота!

— И ще носим тая вода в шепите си — каза тя и дигна воала на челото си. — Когато единият се умори да я носи, ще я прелива предпазливо в шепата на другия.

— Когато преливаме водата — забелязах аз, — една или две капки непременно ще паднат на земята и на тия места…

— На тия места — прекъсна ме тя — ще пораснат храсти с големи бели цветя. Ами какво ще се случи после, как мислите?

— Ще напръскаме с тая вода пеперудата и тя ще оживее.

— И ще се превърне в хубава девойка? — попита жената и се засмя. — Е, време е да си ходим. Сигурно ви чакат вкъщи.

Излязохме. Тя ме изпрати до ъгъла на Фундуклеевска улица, а оттам си тръгна обратно. Обърнах се. Тя прекосяваше Крешчатик, също се озърна, усмихна се и ми помаха с малката си ръка в черна ръкавица.

У дома не казах никому, дори на мама, че съм бил в сладкарницата на Кирхайм. Мама все се чудеше защо не ям нищо на обед. Аз мълчах упорито. Мислех за тая жена, но не разбирах нищо.

На другия ден попитах един от учениците от горните класове коя е тая жена.

— А нима ти си ходил у Черпунов? — попита ученикът.

— Ходих.

— И видя ли музея?

— Видях го.

— Провървяло ти е — каза ученикът. — Това е жена му. Той е тридесет и пет години по-стар от нея.

На следната неделя не отидох у Черпунов, защото през седмицата той се разболя и престана да идва в гимназията. А след няколко дни през време на вечерния чай мама изведнъж ме попита дали съм видял у Черпунов една млада жена.

— Видях я — казах аз и се изчервих.

— Е, значи истина е — обърна се мама към баща ми. — А разправят, че той бил толкова добър с нея! Тя живеела като принцеса в златна клетка.

Баща ми не отговори нищо.

— Костик — каза мама, — ти вече изпи чая си. Иди си в стаята, време е да си легнеш.

Тя ме отпрати, за да поприказва с баща ми за Черпунов. Но аз не се опитах да подслушвам, макар че ми се искаше много да зная какво е станало.

Наскоро научих за това в гимназията. Жената на Черпунов го напуснала и заминала за Петербург. Старецът се разболял от мъка и не пущал никого у дома си.

— Така му се и пада на тоя Черномор — каза гимназистът Литауер. — Не се женѝ за млада жена!

Ние се възмутихме от тия думи. Обичахме стареца Черпунов. И затова още на следния час, когато французинът Серму се втурна в класа, ние отмъстихме на Литауер.

— Литауер! — във висок хор извика целият клас. — Итауер! Тауер! Ауер! Ер!

После изведнъж настъпи тишина.

Серму кипна и както винаги не разбрал каква е работата, извика:

— Литауер, вън от класа!

И намали поведението на Литауер.

Повече не видяхме Черпунов. Той не се върна в гимназията.

След година го срещнах на улицата. Той едва се тътреше — жълт, подпухнал, като се подпираше на дебел бастун. Спря ме, разпита ме как се уча и каза:

— Помниш ли пеперудата? От остров Борнео. А ето че тая пеперуда не е вече у дома.

Аз мълчах. Черпунов ме погледна внимателно.

— Подарих я на университета. И нея, и цялата си колекция от пеперуди. Е, бъди здрав. Приятно ми беше да те срещна.

Наскоро Черпунов умря. Дълго си спомнях за него и за младата жена. Непонятна тъга ме обземаше, когато си спомнях воала й и как, прекосявайки през Крешчатик, тя се усмихна и ми помаха с ръка.

Когато бях вече в горните класове, преподавателят по психология, говорейки за плодотворната сила на въображението, неочаквано попита:

— Спомняте ли си Черпунов с неговата вода от различни реки и морета?

— Е, разбира се! — отговорихме ние. — Отлично си спомняме.

— Та мога да ви съобщя, че в бутилките е имало най-обикновена водопроводна вода. Ще запитате защо Черпунов ви е мамил? Той основателно е смятал, че по тоя път ще подтикне развитието на вашето въображение. Черпунов ценеше много въображението. Няколко пъти в мое присъствие той е казвал, че човек се отличава от животното по това, че има въображение. Въображението е създало изкуството. То е разширило границите на света и съзнанието и е придало на живота онова свойство, което наричаме поезия.