Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Далекие годы, 1946 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Георги Жечев, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Константин Паустовски
Заглавие: Далечни години
Преводач: Георги Жечев
Година на превод: 1977
Език, от който е преведено: руски
Издание: трето
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1977
Тип: повест
Националност: руска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: юли 1977 г.
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник на илюстрациите: Стоян Стоянов
Коректор: Мая Халачева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14950
История
- —Добавяне
Брянските гори
През есента на 1902 година трябваше да постъпя в подготвителния клас на Първа киевска гимназия. В нея се учеше средният ми брат Вадим. След неговите разкази бях почнал да се страхувам от гимназията, понякога дори плачех и молех мама да ме остави вкъщи.
— Нима искаш да станеш частен ученик? — уплашено питаше мама.
Частни ученици се наричаха ония момчета, които учеха у дома си и всяка година държаха изпити в гимназията.
От думите на братята си аз си представях добре кошмарната съдба на тия частни ученици. Тях нарочно ги късали на изпитите, подигравали се всякак с тях, изисквали от тях много повече знания, отколкото от обикновените гимназисти. Частните ученици не получавали отникъде помощ. Дори не им подсказвали.
Представях си тия изтощени от зубрене, разплакани момчета с почервенели от вълнение щръкнали уши. Зрелището беше жалко. Аз почнах да отстъпвам и казвах:
— Е добре, няма да бъда частен ученик.
— Глезльо! — викаше от стаята си Боря. — Ревльо!
— Да не си посмял да го обиждаш! — кипваше мама.
Тя смяташе Боря за безсърдечен и все се чудеше откъде се е взел тоя му суров характер. Очевидно от баба туркинята. Всички от нашето семейство се отличаваха с необикновена отзивчивост, привързаност към хората и непрактичност.
Баща ми знаеше за моите страхове, сълзи и вълнения и, както винаги, намери неочаквано лекарство за тия беди. След леко спречкване с мама той реши да ме изпрати сам при вуйчо ми, маминия брат Николай Григориевич.
Това беше същият оня весел юнкер вуйчо Коля, който идваше от Петербург у бабини в Черкаси и обичаше да танцува валс с леля Надя. Сега той бе станал вече военен инженер, бе се оженил и служеше в град Брянск, Орловска губерния, в стария артилерийски оръжеен завод. Тоя завод се наричаше арсенал.
През лятото вуйчо Коля бе наел една вила край Брянск в старото напуснато имение Рьовни в Брянските гори и ни канеше всички да отидем там. Родителите ми се съгласиха. Но те не можеха да заминат, преди сестра ми и братята ми да завършат изпитите си. Изпратиха ме напред самичък.
— Нека свиква — каза баща ми. — Това е полезно за такива стеснителни момчета.
Баща ми писа писмо до вуйчо Коля. Какво бе писал в него, аз не знам. Като бършеше скришом сълзите си, мама стегна малкия ми куфар, в който не бе забравено нищо, дори и бележка с всякакви наставления.
Купиха ми второкласен билет до гара Синезерки. Вуйчовата вила беше на десет версти от тая гара.
На гарата ме изпратиха всички, дори Боря. Баща ми поприказва нещо с беломустакатия кондуктор и му даде пари.
— Ще го откарам здрав и читав — каза кондукторът на мама. — Не се вълнувайте, госпожо.
Мама помоли съседите ми по купе да ме наглеждат и да не ми позволяват да слизам по гарите. Съседите се съгласиха на драго сърце. Аз се стеснявах много и предпазливо дърпах мама за ръкава.
След втория звънец всички ме целунаха, дори Боря, макар че веднага, незабелязано за другите, ме чукна силно с големия си пръст по главата.
Всички слязоха от влака на перона. Но мама все не можеше да ме остави. Тя ме държеше за ръце и казваше:
— Бъди добър. Чуваш ли? Бъди умно момче. И много внимателно.
Тя ме гледаше с изпитателни очи. Удари третият звънец. Тя ме прегърна и бързо, като шумолеше с роклята си, тръгна към изхода. Скочи почти, когато влакът бе тръгнал. Баща ми я подхвана и поклати глава.
Стоях до затворения прозорец, гледах как мама върви бързо пред всички по перона и едва сега видях колко красива, мъничка и ласкава е тя. Сълзите ми капеха на прашната рамка.
Дълго гледах през прозореца, макар че вече не се виждаха нито мама, нито перонът, а зад прозореца се носеха сточните линии, кресливите маневрени локомотиви и плуваше, сякаш въртейки се, новата готическа черква на Василковската улица. Страхувах се да се обърна, за да не забележат съседите ми по купе разплаканите ми очи. После си спомних, че на вуйчо Коля бяха изпратили телеграма за пристигането ми. Лека гордост от това, че за мене бяха изпратили истинска телеграма, ме успокои малко и аз се обърнах.
Купето беше тапицирано с червено кадифе. В него беше тясно и уютно. Прашни слънчеви петна изведнъж, сякаш по команда, почваха бързо да пълзят от единия в другия ъгъл на купето, а после все така бързо пълзяха обратно — влакът се измъкваше от плетеницата на Киевските предградия и тръгваше по завоите.
Бяха ме настанили в дамско купе. За това настоя мама. Огледах внимателно спътничките си. Една от тях, черна суха французойка, бързо ми закима, усмихна се, като показа конските си зъби, и ми подаде кутия с мармалад. Аз не знаех какво да направя, но благодарих и взех мармалад, като си изцапах ръцете.
— Сложи го по-скоро в устата си! — каза ми втората спътница — шестнадесетгодишна гимназистка с кафява униформена рокля, с кривогледи весели очи. — Яж и не му мисли!
Французойката, очевидно гувернантка, каза на френски нещо строго на гимназистката. Гимназистката веднага направи гримаса и тогава французойката почна да говори бързо, сърдито и дълго на френски. Без да я изслуша, гимназистката стана и излезе в коридора.
— Ох, младеж! — каза третата моя спътница, дребна пълна бабичка с уста, прилична на кравайче. Зад гърба й в плетена торбичка наистина висяха кравайчета, посипани с маково семе. — Ох, тия младежи!
— О-о! — закима французойката. — Това е непослушание. Само фиф! Каприз!
Аз не знаех какво значи думата „фиф“, но се досещах, че е нещо лошо, защото бабичката вдигна очи към тавана и въздъхна така тежко, че дори французойката я погледна с интерес.
Искаше ми се да гледам през прозореца и излязох в коридора. Гимназистката вече стоеше до отворения прозорец.
— А, Витя! — каза ми тя. — Застани до мене да гледаме.
— Аз не съм Витя — отговорих, като се изчервих.
Стъпих върху корниза на отоплението и се подадох през прозореца. Влакът минаваше по моста на Днепър. Видях Лаврата и далечния Киев, и плиткия Днепър, който бе успял да натрупа пясъчни острови около подпорите на моста.
— Проклета вещица! — каза гимназистката. — Мадам Демифам! Но изобщо ти не се бой от нея. Тя е добра бабишкера.
Аз се изморих много от това свое първо пътешествие, защото през целия път, освен нощем, стоях прав до отворения прозорец. Но бях щастлив. За пръв път изпитах тая безгрижност при пътуването, когато не трябва да мислиш за нищо, а само да гледаш през прозореца ръжените ниви, горичките, малките гарички, дето боси жени продават мляко, рекичките, стрелочниците, началниците на гарите с изпрашени червени фуражки, гъските и селските деца, които тичат след влака и викат: „Чичко, Хвърли една копейка!“
Тогава пътят за Брянск заобикаляше и беше дълъг. През Лгов и Навля. Едва на третия ден влакът пристигна в Синезерки.
Той вървеше бавно, застояваше се дълго на гарите, почиваше около помпите. Отначало пътниците изскачаха, тичаха да си вземат вряла вода за чай и в бюфета, купуваха от жените ягоди и печени пилета. После всички се успокояваха. Отдавна беше време да потеглим отново, на гарата се възцаряваше сънлива тишина, слънцето печеше, облаците плуваха, влачейки синя сянка по земята, пътниците дремеха, а влакът все стоеше и стоеше. Само локомотивът въздишаше силно и от него на пясъка капеше гореща маслена вода.
Най-после от гарата излизаше дебелият началник-гара с платнен сюртук, избърсваше мустаците си, слагаше свирката до устата и свиреше звънливо. Локомотивът не отговаряше и продължаваше да пъхти. Тогава началникът лениво тръгваше към локомотива и отново свиреше. Локомотивът не се обаждаше. Едва при третото или четвъртото изсвирване той се обаждаше най-после с късо, недоволно изсвирване и бавно потегляше.
Аз се подавах през прозореца, защото знаех, че веднага след семафора ще почнат да се виждат насипите на линията, обрасли с детелина и камбанки, а след това ще се покаже борова гора. Когато влакът навлизаше в нея, тракането на колелата се чуваше много по-силно, ехото го подемаше и по цялата гора почваха да тракат с чукчета весели ковачи.
За пръв път виждах Средна Русия. Тя ми се харесваше повече от Украйна. Беше по-пуста, по-просторна и по-глуха. Харесваха ми нейните гори, обрасли пътища, разговорите на селяните.
Бабичката съседка през цялото време спеше. Французойката се успокои и плетеше дантела, а гимназистката пееше, провряла глава през прозореца, и пъргаво късаше листа от дърветата, които се носеха край влака.
След всеки два часа тя вземаше кошничката с яденето, дълго ядеше и караше и мен да ям. Ядяхме твърдо сварени яйца, печена кокошка, пирожки с ориз и пиехме чай.
После отново висяхме на прозореца и главите ни се замайваха от мириса на цъфтящата елда. Сянката от влака бягаше по полето и потреперваше, а вагонът беше залят с такава оранжева светлина от залязващото слънце, че в нашето купе като в огнена мъгла не можеше да се различи нищо.
Влакът пристигна по мръкнало в Синезерки. Кондукторът изнесе куфара ми на перона. Очаквах, че ще ме посрещне вуйчо Коля или вуйна Маруся, жена му, но на перона нямаше никого. Моите съседки се разтревожиха.
В Синезерки влакът стоя около минута. Той си замина, а аз останах да стоя до куфара си. Бях уверен, че вуйчо Коля е закъснял и ще дойде след малко.
Като куцукаше по перона до мене се приближи един брадат селянин със сако, с черен каскет и камшик, пъхнат в кончова на ботуша. От него лъхаше на конска пот и сено.
— Ти ли си Костик? — попита ме той. — А пък аз те чакам. Вуйчо ти, капитанът, заповяда да те посрещна и да те откарам здрав и читав. Дай си сандъчето и да вървим.
Това беше последното изпитание, приготвено за мене от баща ми. Той писал до вуйчо Коля никой да не ме посрещне в Синезерки.
Като мърмореше нещо за вуйчо ми, капитана, коларят — казваха го Никита — ме настани върху мекото сено на талигата, покрито с чул, отвърза торбата с овеса, седна на капрата и потеглихме.
Отначало пътувахме дълго по свечеряващото се поле, а след това пътят изви по едно бърдо между гори. Те се простираха от всички страни, мрачни и тихи. От време на време талигата минаваше по дървен мост и под него блестеше черна блатна вода. Полъхна на влага, на мирис от острица. Зад горите и ниските храсталаци се издигна алената мъртва луна, пропищя воден кос и Никита каза:
— Нашият край е горист, безлюден. Тук има много дървета и вода. Това е най-ароматната местност в цялата Орловска губерния.
Навлязохме в боровата гора и почнахме да се спущаме по стръмен завой към някаква река. Боровете закриха луната, стана съвсем тъмно. На пътя се чуха гласове. Достраша ме малко.
— Ти ли си, Никита? — извика от тъмнината познатият вуйчов глас.
— Тпруу! — отчаяно се развика Никита, като задържаше конете. — То се знае, че сме ние! Тпру, дявол да те вземе!
Някой ме хвана, свали ме от талигата и в неясната тъмнина видях засмените очи на вуйчо Коля и белите му зъби. Той ме целуна и веднага ме предаде на вуйна Маруся.
Тя ме прегръщаше, смееше се с гръдния си смях и от нея лъхаше на ванилия — изглежда, че преди малко бе месила тесто за сладки.
Качихме се на талигата, а Никита тръгна до нея.
Минахме един стар черен мост над чиста, дълбока река, цялата обрасла в храсти, после втори мост. Под него тежко се запремята риба. Най-после, като се закачи за каменния стълб до портата, талигата влезе в такъв тъмен и висок парк, сякаш дърветата се бяха заплели с върховете си сред звездите.
В най-големия гъсталак на парка, под шатри от непрогледни липи, талигата се спря до една малка дървена къща с осветени прозорци. Две кучета, бяло и черно — Мордан и Четвертак — почнаха да ме лаят и да подскачат, мъчейки се да близнат лицето ми.
Цялото лято прекарах в Рьовни, бивше Потьомкиново имение, сред девствените Брянски гори, реки, кротки орловски селяни, в стария и толкова обширен парк, че никой не знаеше къде той свършва и преминава в гора.
Това беше последното лято на моето истинско детство. После почна гимназията. Нашето семейство се раздели. Аз останах отрано сам и в последните класове на гимназията вече сам изкарвах прехраната си и се чувствувах напълно възрастен.
От това лято завинаги и с цялото си сърце се привързах към Средна Русия. Не познавам друга страна, която да притежава такава огромна лирическа сила и така трогателно живописна — с цялата й тъга, спокойствие и простор — както средната ивица на Русия. Силата на тая любов трудно може да се измери. Всеки знае това по себе си. Обичаш всяка тревичка, клюмнала от росата или стоплена от слънцето, всяко канче вода от горския кладенец, всяко дръвче край езерото, на което листата треперят, дори когато няма вятър, всяко кукуригане на петел и всяко облаче, плуващо по бледното и високо небе.
И ако понякога ми се иска да живея до сто и двадесет години, както предсказваше дядо Нечипор, то е само, защото не е достатъчен един живот, за да изпиташ докрай цялото очарование и цялата лечебна сила на нашата руска природа.
Детството се свърши. Много е жалко, че почваме да разбираме цялата прелест на детството едва, когато станем възрастни. През детството всичко е било друго. Ние сме гледали на света със светли и чисти очи и всичко ни се е струвало много по-ярко.
По-ярко беше и слънцето, по-силно миришеха полетата, по-силна беше гръмотевицата, по-изобилни дъждовете и по-висока тревата. И по-широко беше човешкото сърце, по-остра мъката и хиляди пъти по-загадъчна земята, родната земя — най-великолепното, което ни е дадено в живота. Нея ние трябва да обработваме, да пазим и защищаваме с всичките сили на нашето същество.