Константин Паустовски
Далечни години (10)

Гардемарин^[1]

 

Пролетта в Киев започваше с прииждането на Днепър. Достатъчно беше да излезеш от града на Владимирската могилка и веднага пред очите ти се откриваше синкаво море.

Но освен прииждането на Днепър в Киев почваше и друг прилив — на слънчева светлина.

На Бибиковския булевард цъфваха лепкавите пирамидални тополи. Те изпълваха околните улици с мирис на тамян. Кестените пускаха първите си листа — прозрачни, измачкани, покрити с червеникав пух.

Когато на кестените цъфваха жълти и розови свещи, пролетта достигаше разгара си. От вековните градини по улиците се изливаха вълни от прохлада, влажен дъх на млада трева, шумолене на наскоро развили се листа.

Гъсеници пълзяха по тротоарите дори на Крешчатик. Вятърът събираше на купчини изсъхналите листенца от цветя. Майски бръмбари и пеперуди нахълтваха във вагоните на трамваите. Нощем в градинките пред къщите пееха славеи. Мъхът от тополите като черноморска пяна се събираше на вълни по тротоарите. По краищата на паважите се жълтееха глухарчета.

Над широко разтворените прозорци на сладкарниците и кафенетата изопваха брезентови навеси на ивици за предпазване от слънцето. По масичките в ресторантите се виждаше люляка напръскана с вода. В люляковите гроздове младите киевчанки търсеха цветчета с по пет листчета. Под сламените летни шапки лицата им добиваха жълтеникаво матов цвят.

Настъпваше времето на киевските градини. Напролет се губех по цял ден из градините. Играех, учех уроците си и четях там. Връщах се вкъщи само да обядвам и нощувам.

Познавах всяко кътче на грамадната Ботаническа градина с нейните долове, езеро и гъста сянка на столетните липови алеи.

Но най-много обичах Мариинския парк в Липки до двореца. Той се бе надвесил над Днепър. Стените от лилава и бяла люляка, високи до три човешки боя, звъняха и се олюляваха от множество пчели. Сред полянките шуртяха фонтани.

Над червените глинести стръмни брегове на Днепър се простираше широк пояс от градини — Мариинският и Дворцовият паркове, царската и Търговската градини. От Търговската градина се откриваше чудесна гледка към Подол. Киевчани се гордееха много с тая гледка. В Търговската градина през цялото лято свиреше симфоничен оркестър. Нищо не пречеше да се слуша музиката освен провлечените параходни сирени, които се чуваха откъм Днепър.

Последна градина на брега на Днепър беше Владимирската могилка. Там се издигаше паметникът на княз Владимир с голям бронзов кръст в ръката. На кръста бяха завинтени електрически крушки. Вечерно време ги запалваха и огненият кръст висеше високо в небето над киевските стръмнини.

Градът беше толкова хубав напролет, че аз не разбрах маминото пристрастие към задължителните неделни разходки в курортните места — Боярка, Пуща Водица или Дарница. Скучаех сред еднообразните курортни места на Пуща Водица, равнодушно гледах в гората Боярка хилавата алея на поета Надсон и не обичах Дарница заради утъпканата земя около боровете и сипкавия пясък, размесен с угарки от цигари.

Веднъж през пролетта седях в Мариинския парк и четях „Островът на съкровищата“ от Стивънсън. До мене седеше сестра ми Галя и също четеше. Лятната й шапка със зелени панделки бе сложена на пейката. Вятърът развяваше панделките.

Галя беше късогледа, много доверчива и беше почти невъзможно да я извадиш от добродушното й състояние.

Сутринта бе валял дъжд, но сега над нас блестеше чистото пролетно небе. Само от люляката падаха закъснели капки дъжд.

Едно момиченце с фльонги в косата се спря срещу нас и почна да прескача въже. То ми пречеше да чета. Аз раздрусах люляката. Ситен дъжд се изсипа шумно върху момиченцето и Галя. Момиченцето ми изплези език и избяга, а Галя отърси от книгата дъждовните капки и продължи да чете.

И тъкмо в тоя миг видях човека, който задълго отрови живота ми с мечти за непостижимо бъдеще.

По алеята леко вървеше висок гардемарин със загоряло, спокойно лице. На лакирания му колан висеше права черна сабя. Лекият вятър развяваше черните му панделки с бронзови котвички. Той беше целият в черно. Само яркото злато на нашивките подчертаваше строгата му униформа.

В сухопътния Киев, дето почти не виждахме моряци, това беше пришълец от далечния легендарен свят на крилатите кораби, на фрегатата „Палада“, от света на всички океани и морета, на всички пристанищни градове, на всички ветрове и всички очарования, които бяха свързани с живописния труд на мореплавателите. Старинната сабя с черен ефес сякаш бе се появила в Мариинския парк от страниците на Стивънсън.

Гардемаринът мина край нас и пясъкът под него скърцаше. Аз станах и тръгнах след него. Поради късогледството си Галя не забеляза моето изчезване.

Целият ми копнеж по морето се бе въплътил в тоя човек. Аз често си представях морето мъгливо и златно от вечерното безветрие далечните плавания, когато целият свят се променя като бърз калейдоскоп зад стъклата на илюминатора. Боже мой, да можеше някой да се досети да ми подари поне късче вкаменена ръжда, отчупена от някоя стара котва! Аз бих я пазил като скъпоценност.

Гардемаринът се озърна. Върху черната панделка на фуражката му без козирка прочетох загадъчната дума: „Азимут“. По-късно научих, че така се наричал един учебен кораб от Балтийския флот.

Вървях след него по Елизаветинската улица, а след това по Институтската и Николаевската. Гардемаринът изящно и небрежно отдаваше чест на пехотните офицери. Срам ме беше пред него заради тромавите киевски военни.

Гардемаринът се озърна няколко пъти, а на ъгъла на Меринговска се спря и ме извика.

— Момченце — насмешливо попита той, — защо се влачите след мене на буксир?

Аз се изчервих и не отговорих нищо.

— Всичко е ясно: той мечтае да стане моряк, — досети се гардемаринът, който кой знае защо говореше за мене в трето лице.

— Аз съм късоглед — с отпаднал глас отговорих аз.

Гардемаринът сложи сухата си ръка на рамото ми:

— Я да отидем до Крешчатик.

Тръгнахме един до друг. Страхувах се да вдигна очи и виждах само невероятно излъсканите здрави ботуши на гардемарина.

На Крешчатик гардемаринът се отби заедно с мене в кафенето на Семаден, поръча два сладоледа с фъстъци и две чаши вода. Поднесоха ни сладоледа на малка трикрака масичка от мрамор. Тя беше твърде студена и цялата нашарена с цифри — при Семаден се събираха борсови гешефтари и пресмятаха печалбите и загубите си по масичките.

Мълчаливо изядохме сладоледа. Гардемаринът извади от портфейла си снимка на един великолепен корвет с платна и широк комин и ми я подаде:

— Вземете я за спомен. Това е моят кораб. Аз съм ходил с него в Ливърпул.

Той ми стисна здраво ръката и си отиде. Поседях още малко, докато в мене почнаха да се заглеждат потни съседи с меки шапки. Тогава излязох смутено и хукнах към Мариинския парк. Пейката беше празна. Галя си бе отишла. Сетих се, че гардемаринът ме бе съжалил и за пръв път разбрах, че жалостта оставя горчива утайка в душата.

След тая среща желанието да стана моряк ме измъчваше много години. Аз се стремях към морето. За пръв път го видях набързо в Новоросийск където ходихме за няколко дни с баща ми. Но това не беше достатъчно.

По цели часове седях над атласа, разглеждах крайбрежията на океаните, търсех неизвестните крайморски градчета, носове, острови и устия на реки.

Измислих една сложна игра. Съставих дълъг списък на параходи със звучни имена: „Полярна звезда“, „Валтер Скот“, „Хинган“, „Сириус“. Тоя списък растеше всеки ден. Аз бях владетел на най-голямата флота в света.

Разбира се, аз седях в параходната си канцелария сред дим от пури, сред пъстри плакати и разписания. Широките прозорци гледаха естествено към кея. Жълтите мачти на параходите стърчаха до самите прозорци, а зад стените шумяха добродушни брястове. Параходният дим безцеремонно нахлуваше през прозорците, смесваше се с миризмата на развалена саламура и новички, весели рогозки.

Аз измислих списък на чудни рейсове за моите параходи. Не остана дори най-забутаното кътче на земята, където те да не отидат. Те посещаваха дори остров Тристан Д-Акуня.

Аз сменях параходите от един рейс и ги изпращах на друг. Следях плаването на корабите си и безпогрешно знаех къде е днес „Адмирал Истомин“ и къде е „Летящият холандец“. „Истомин“ товари банани в Сингапур, а „Летящият холандец“ разтоварва брашно на Фарьорските острови.

За да ръководя такова голямо параходно предприятие, бяха ми необходими много знания. Четях пътеводители, параходни справочници и всичко, което имаше макар и далечна връзка с морето.

Тогава за пръв път чух от мама думата „менингит“.

— С игрите си той ще стигне бог знае къде — каза веднъж мама. — Дано всичко това не завърши с менингит.

Бях чувал, че менингитът е болест на момчета, които са се научили твърде рано да четат. И затова само се усмихнах на мамините страхове.

Всичко завърши с това, че родителите ми решиха през лятото да заминем цялото семейство на море.

Сега се сещам, че с това пътуване мама се е надявала да ме излекува от прекомерното увлечение по морето. Тя е мислела, че както става винаги, аз ще се разочаровам от непосредственото сблъскване с онова, към което така страстно съм се стремил в мечтите си. И тя беше права, но само отчасти.