Константин Паустовски
Далечни години (9)

Зимни зрелища

На Рождество баща ми ми подари кънки „Халифакс“.

Сегашните момчета биха се смели дълго, като видят тия кънки. Но тогава нямаше на света по-хубави кънки от кънките от град Халифакс.

Къде е тоя град? Аз разпитвах всички. Къде е тоя стар град Халифакс, затрупан от сняг? Там всички момчета се пързалят с такива кънки. Къде е тая зимна страна, заселена от моряци в оставка и палави ученици? Никой не можеше да ми отговори.

По-големият ми брат Боря каза, че Халифакс съвсем не е град, а фамилното име на изобретателя на кънките. Баща ми каза, че Халифакс май наистина е градче на остров Нюфаундленд до северните брегове на Америка и то е прочуто не само с кънките си, но и с кучетата водолази.

Кънките бяха сложени на масата. Аз ги гледах и мислех за град Халифакс. След като получих кънките, аз веднага измислих тоя град и вече го виждах така ясно, че бих могъл да нарисувам подробен план на улиците и площадите му.

Аз можех да седя дълго на масата над сборника със задачи на Малинин и Буренин — през тая зима се готвех за изпит в гимназията — и да мисля за Халифакс.

Тая моя склонност плашеше мама. Тя се боеше от моите „фантазии“ и казваше, че такива момчета като мене ги очаква мизерия и смърт край някоя ограда.

Това мрачно предсказание „ще умреш край някоя ограда“ беше много разпространено по онова време. Кой знае защо, смъртта край някоя ограда се смяташе за особено позорна.

Често бях чувал това предсказание. Но много по-късно мама казваше, че мозъкът ми „бил изкълчен и всичко у мене не било като у хората“ и се страхуваше да не би от мене да излезе несретник.

Когато чуеше това, баща ми се сърдеше много и казваше на мама:

— Нека бъде несретник, просяк, скитник, какъвто искаш, само не и проклет киевски еснафин!

В края на краищата самият аз почнах да се страхувам и да се стеснявам от въображението си. Струваше ми се, че се занимавам с глупости, когато всички наоколо са заети със сериозни работи: братята и сестра ми ходят в гимназията, зубрят уроци, баща ми служи в управлението на югозападните железопътни линии, мама шие и дава нареждания вкъщи. Само аз живея в откъснат от общите интереси свят и пилея напразно времето си.

— По-добре е да идеш на пързалката, отколкото да седиш безсмислено и да измисляш разни неща — казваше мама. — Какво момче! На какво приличаш!

Аз отивах на пързалката. Зимните дни бяха къси. Вечерта ме заварваше на пързалката. Идваше военен оркестър. Пламваха разноцветни лампички. Гимназистки с шубки се пързаляха в кръга, олюлявайки се и пъхайки ръцете си в малки маншони. Гимназисти се пързаляха заднишком или „като пистолет“ — клекнали на единия крак и протегнали другия. Това се смяташе за голям шик. Аз им завиждах.

Връщах се вкъщи зачервен и уморен. Но тревогата не напущаше сърцето ми, защото и след пързалянето с кънки чувствувах предишната опасна наклонност към измислици.

На пързалката често срещах Маруся Весницка, ученичка от горните класове на Фундуклеевската девическа гимназия, приятелка на сестра ми Галя. Маруся също се пързаляше с кънки „Халифакс“, но направени от черна стомана.

По-големият ми брат Боря, ученик от реалното училище и познавач на математиката, ухажваше Маруся. Той танцуваше с нея валс на кънки.

Кънкьорите очистваха широк кръг на леда. Понатупваха уличните хлапета, които се пречкаха в краката ни с примитивни кънки, та да кротуват, и започваше хлъзгав и бавен танец.

Дори капелмайсторът на военния оркестър, червенокосият чех Коваржик, се обръщаше с лице към пързалката, за да види тоя танец. На червеното лице на капелмайстора (ние го наричахме „капелсвирчо“) се изписваше сладка усмивка.

Дългите плитки на Маруся Весницка се развяваха в такт с валса. Те й пречеха и затова, без да престане да танцува, тя ги премяташе на гърдите си. Изпод полузатворените си клепачи тя гледаше надменно възхитените зрители.

Аз следях със злорадство Боря. Той танцуваше по-лошо от Маруся. Понякога дори се подхлъзваше на прехвалените си кънки „Яхтклуб“.

Можех ли да си помисля тогава на пързалката, че животът на Маруся Весницка ще надмине всичките ми фантазии?

По това време в Англия, в Кеймбридж или Оксфорд, следвал един от синовете на сиамския крал.

Тоя сиамски принц не могъл да понася пътуването по море. Той потеглил на път от Англия за родината си по суша — през Европа, Русия и Индия.

При едно от тия си пътувания принцът се разболял край Киев от възпаление на белите дробове. Пътуването било прекъснато. Довели принца в Киев, настанили го в царския дворец и го обкръжили с грижите на киевските лекари.

Принцът оздравял. Но преди да продължи пътуването си за Сиам, трябвало да си почине и се поправи. Той прекарал два месеца в Киев. Било му скучно. Стараели се да го развличат — водили го на балове в Търговския клуб, на томболи, на цирк и по театрите.

На един бал жълтоликият принц видял Маруся Весницка. Тя танцувала валс също както на пързалката, преметнала плитките си на гърдите, и изпод полузатворените си клепачи поглеждала надменно със сините си очи. Принцът бил очарован. Дребничък, разноглед, с блестящи като вакса коси, той танцувал с Маруся, докато на кръглото му лице се появили капчици пот.

Принцът се влюбил в Маруся. Той си заминал за Сиам, но наскоро се върнал инкогнито в Киев и предложил на Маруся да му стане жена. Тя се съгласила.

Смущение обзело киевските ученички. Всички казвали в един глас, че на нейно място за нищо на света те не биха се омъжили за един азиатец, макар и кралски син.

Маруся заминала за Сиам. В скоро време сиамският крал умрял от някаква тропическа болест. След него от същата болест умрели първият и вторият престолонаследници.

Мъжът на Маруся бил третият син на краля. Той имал твърде малка надежда да наследи сиамския престол. Но след смъртта на братята си се оказал единственият наследник и неочаквано станал крал. Така веселата киевска гимназистка Маруся Весницка станала сиамска кралица.

Придворните — ненавиждали кралицата чужденка. Нейното съществувание нарушавало традициите на сиамския двор.

По искане на Маруся в Банкок прекарали електрическо осветление. Това препълнило чашата на омразата у придворните. Те решили да отровят кралицата, която потъпкала древните привички на народа. В храната на кралицата почнали постепенно да сипват стрито на най-ситен прашец стъкло от счупени електрически крушки. След шест месеца Маруся умряла от кръвоизлив в червата.

На гроба й кралят поставил паметник. Висок слон от черен мрамор със златна корона на главата стоял, печално навел хобота си в гъстата трева, която достигала до коленете му. Под тая трева лежала Маруся Весницка — младата кралица на Сиам.

Оттогава винаги когато бивах на пързалката, аз си спомнях за Маруся и капелмайстора, който свиреше валса „Невъзвратимо лято“ и как Маруся отърсваше с ръкавицата снега от челото и веждите си и нейните кънки от синя стомана — кънки от град Халифакс. Там са живели простодушни моряци в оставка. Да може човек да разкаже на тия старци историята на Маруся Весницка. Отначало те биха зейнали от смайване, а после биха се зачервили от гняв срещу придворните и дълго биха клатили глави, тюхкайки се над превратностите на човешката съдба.

* * *

Зимно време ме водеха на театър.

Първата пиеса, която видях, беше „Превземането на крепостта Исмаил“. Тя не ми се хареса, защото забелязах до кулисите един човек с очила и в изтъркани кадифени панталони. Той стоеше до Суворов, после го блъсна силно в гърба, Суворов с подскачане изскочи на сцената и закукурига като петел.

Но затова пък втората пиеса „Принцеса Мечта“ от Ростан ме омагьоса. Там имаше всичко, за да смае въображението ми: палуба на кораб, грамадни платна, трубадури, рицари, принцеса.

Аз обикнах драматичния Соловцовски театър, синята му кадифена тапицерия и малките ложи. След представлението не можеха по никакъв начин да ме изведат от театъра, докато не угасят светлината. Тъмнината на театралния салон, миризмата на парфюм и портокалови кори — всичко това ми се струваше толкова примамливо, че аз мечтаех да се скрия под стола и да прекарам цялата нощ в празния театър.

През детинството си не можех да отделя театралното зрелище от действителността и се измъчвах истински и дори се разболявах след всяко представление.

Страстта ми към четене се засили след театъра. Достатъчно беше да видя само „Мадам Санжен“ и аз започвах жадно да чета всички книги за Наполеон. Епохите и хората, които виждах в театъра, оживяваха по чуден начин и се изпълваха с необикновен интерес и прелест.

Аз обикнах не само представленията — харесваха ми и театралните коридори с огледала в мътни златни рамки, тъмните закачалки, дето миришеше на кожа от шубите, седефените бинокли, тропането на застоялите се коне пред входа на театъра.

През антрактите тичах в края на коридора и гледах през прозореца навън. Там цареше непрогледен мрак. Само снегът се белееше по дърветата. Бързо се обръщах и виждах светлината в празничния салон, полилеите, блясъка на женските коси, гривни, обици и кадифената завеса на сцената. През антрактите завесата се люлееше от топлия вятър. Повтарях това занимание по няколко пъти, гледах ту през прозореца, ту към салона — и това ми харесваше много.

Аз не обичах операта. Очевидно защото първата опера, която гледах, беше „Демон“ от Рубинщайн. Един мазен актьор с нахално и бърнесто лице лениво и някак тромаво пееше в ролята на Демон. Той играеше почти без грим. Беше смешно, че на тоя солиден човек с коремче бяха облекли дълга черна дреха от муселин, обшита с пулчета, и бяха вързали криле на гърба му. Актьорът силно фъфлеше и когато той пееше „Проклет свят, презрян свят“, аз не можех да се сдържа да не се засмея. Мама бе възмутена и престана да ме води на опера.

Всяка зима у нас идваше от Городишче леля Дозя. Мама обичаше да я води на театър.

През нощта преди театъра леля Дозя спеше зле. Няколко часа преди представлението тя обличаше широка, шумоляща рокля от кафяв атлаз, бродирана с жълти цветя и листа, намяташе кафяв шал, стискаше с ръка дантелена кърпичка и след това, подмладена с десетина години и малко изплашена, заедно с мама отиваше с файтон на театър. Както всички украински жени, леля Дозя забраждаше главата си с черна забрадка с малки рози.

В театъра всички гледаха леля Дозя, но тя бе толкова погълната от представлението, че не обръщаше внимание на никого.

Водеха я главно на украински пиеси — „Наталка-Полтавка“, „Запорожец отвъд Дунав“ и „Шалменко вестовоят“. Веднъж посред действието леля Дозя скочила и извикала на украински към злодееца на сцената:

— Какво правиш, подлецо, не те е срам!

Публиката буйно се засмяла. Спуснали завесата. На другия ден леля Дозя плака през цялото време от срам, молеше баща ми да й прости и ние не знаехме как да я успокоим.

С леля Дозя ходихме за пръв път на кино. Тогава наричаха киното „илюзион“ или „кинематограф на Люмиер“.

Първият филм бе прожектиран в Оперния театър. Баща ми беше във възторг от илюзиона и го поздрави като едно от великолепните новаторства на двадесетия век.

На сцената изопнаха сиво мокро платно. После угасиха полилеите. По платното замига зловеща зеленикава светлина и се разтичаха черни петна. Точно над главите ни се струеше мъгляв лъч светлина. Той страшно съскаше, сякаш зад гърба ни печаха цяла дива свиня, и леля Дозя попита мама:

— Защо цвърти така тоя илюзион? Няма ли да изгорим от него като в курник?

След дългото мигане на платното се появи надпис: „Изригване на остров Мартиника. Пейзажен филм“.

Екранът затрепери и на него като сред пороен дъжд от прах се появи изригващ вулкан. От недрата му се лееше гореща лава. Зрителната зала зашумя, потресена от това зрелище.

След пейзажния филм прожектираха комичен филм из живота на френската казарма. Барабанчик бие барабан, войниците се събуждат, скачат, обуват панталоните си. От панталона на един войник пада голям плъх. Той тича из казармата, а войниците с ужас, невероятно изблещили очи, се катерят по леглата, по вратите и прозорците. С това филмът свършва.

— Панаирджийско зрелище! — каза мама. — Само с тая разлика, че на Контрактовия панаир зрелищата са много по-интересни.

Баща ми каза, че недалновидните хора са се смеели също така на локомотива на Стефенсон, а леля Дозя, стараейки се да примири баща ми и майка ми, каза:

— Остави го тоя илюзион! Не е работа за нашия женски ум.

На Контрактовия панаир зрелищата бяха наистина интересни. Ние обичахме тоя панаир и с нетърпение очаквахме цяла зима откриването му.

Панаирът се откриваше през март в старинната Контрактова къща на Подол и в дъсчените бараки около тая къща.

Обикновено около деня на откриването му пътищата се разкалваха и ставаха непроходими. Острите миризми на панаирските стоки се усещаха отдалеч. Миришеше на нови бъчви, на кожа, на медени питки и хасе.

На панаира ми харесваха въртележките, играчките и паноптикумът.

Под ножовете на продавачите хрущяха маслени буци от бяла и шоколадена халва. Прозрачният розов и лимонен рахат локум залепваше по устата. На грамадни глинени чинии бяха струпани пирамиди от захаросани круши, сливи и вишни — изделия на знаменития киевски сладкар Балабухи.

Върху постлани в калта рогозки стояха редици грубо издялани от дърво и боядисани с лепкава боя войничета — казаци с калпаци и шалвари с малинови лампази, барабанчици със зверски опулени очи и тръбачи с големи пискюли на тръбите. На камари бяха струпани пръстени пищялки.

Весели старци се бутаха в тълпата, хвалейки „тъщините езици“ и „морския жител“. Това беше забавна играчка. В тясно стъклено бурканче плуваше и се преобръщаше във водата черно космато дяволче.

Зашеметяваха ни множеството звукове — викове на продавачи, скърцане на коли с шини, великопостното звънене от Братския манастир, писъкът на гумените дяволчета, пищенето на свирките и виковете на хлапетата от въртележките.

При доплащане въртяха въртележките така бързо, че всичко се превръщаше в пъстра смесица от озъбени конски муцуни от папиемаше, вратовръзки, ботуши, развени рокли, разноцветни жартиери, дантели, забрадки. Понякога в лицето на зрителите летяха като куршуми стъклени мъниста от скъсан при стремителното въртене гердан.

Мене ме беше малко страх от паноптикума, особено от восъчните фигури.

Убитият френски президент Карно лежеше усмихнат на пода във фрак със звезда. Гъста неестествена кръв, подобна на червен вазелин, течеше по колосания му нагръдник. Изглеждаше, че Карно е доволен, задето е умрял така ефектно.

Восъчната царица Клеопатра притискаше черна змия на твърдата си зеленикава гръд.

Русалка с лилави очи лежеше в една цинкова вана. В калните люспи на русалката се отразяваше мъждива електрическа крушка. Водата във ваната беше мътна.

В разтворен сандък, опасан с телена мрежа, между юргани спеше боа. От времена време тя потрепваше с мускулите си и зрителите се отдръпваха.

Препарирана горила, заобиколена с листа от боядисан салаш, отвличаш в горския гъсталак безчувствена девойка с разплетени златни коси.

За три копейки всеки желаещ можеше да стреля с „монтекристо“ срещу тая горила и да спаси девойката. Ако стрелящият улучеше кръгчето на гърдите на горилата, тя изтърваваше парцалената девойка на пода. От девойката се издигаше гъст грах.

След това закриваха за малко горилата с басмена завеса и после тя отново се появяваше, отвличайки все така свирепо девойката в същия изгубил цвета си горски гъсталак.

Ние обичахме Котрактовия панаир и за това, че той предвещаваше близкия Великден, заминаване при баба в Черкаси, а след това — винаги прекрасната и необикновена наша киевска пролет.