Константин Паустовски
Далечни години (6)

Розовите олеандри

На балкона в бабината къща в Черкаси имаше олеандри в зелени качета. Те цъфтяха розови цветове. Много ми харесваха сивкавите листа на олеандрите и бледните им цветове. С тях кой знае защо, бе свързана представата ми за морето — далечно, топло, къпещо страни, в които цъфтят олеандри.

Баба беше добра цветарка. Зимно време в стаята й винаги цъфтяха фикуси. Лете в градината, обрасла с лопуш около стоборите, цъфтяха толкова цветя, че градината изглеждаше като истински букет. Ароматът на цветята проникваше дори в дядовия мецанин и изпъждаше оттам тютюневата миризма. Дядо сърдито затръшваше прозорците. Той казваше, че от тоя аромат се обажда старата му астма.

Цветята ми се струваха тогава като живи същества. Резедата беше бедна девойка в сива закърпена рокля. Само чудният мирис издаваше нейния приказен произход. Жълтите чайни рози ми се струваха като млади хубавици, изгубили руменината си поради злоупотреба с чая.

Лехата с градински теменуги приличаше на маскарад. Това не бяха цветя, а весели и дяволити циганки с черни кадифени маски, пъстри танцувачки — ту сини, ту лилави, ту жълти.

Аз не обичах маргаритките. С розовите си еднообразни роклички те ми напомняха за момичетата на бабиния съсед учителя Цимер. Тия момичета бяха без вежди и светлоруси. При всяка среща те правеха реверанси, придържайки муселинените си полички.

Най-интересно цвете беше, разбира се, портулакът — пълзящ и пламтящ с всички чисти багри. Вместо листа на портулака стърчаха меки и сочни игли. Достатъчно беше да ги понатиснеш, и в лицето ти плисваше зелен сок.

Бабината градина и всички тия цветя действуваха с необикновена сила върху въображението ми. Сигурно в тая градина се роди и моето голямо влечение към пътешествията. В детинството си представях далечната страна, където ще замина непременно, като хълмиста равнина, обрасла до кръгозора с трева и цветя. В тях потъваха селата и градовете. Когато бързите влакове пресичат тая страна, по стените на вагоните полепваше дебел пласт цветен прашец.

Аз разказах за това на братята, сестра си и мама, но никой не искаше да ме разбере. В отговор за пръв път чух от по-големия си брат презрителния прякор „фантазьор“.

Разбираше ме може би само леля Надя — най-младата от бабините дъщери.

Тогава тя беше на двадесет и три години. Учеше пеене в Московската консерватория. Тя имаше прекрасен контраалт.

Леля Надя си идваше на Великден и лете у бабини в Черкаси. Веднага в тихата просторна къща ставаше шумно и тясно. Тя играеше с нас и тичаше със смях по навосъчените подове — стройна, тъничка, с разчорлени руси коси и с винаги полуотворена свежа уста.

В сивите й очи светеха всякога златни капчици. Тия очи се смееха в отговор на всичко: на всяка шега, весела дума, дори в отговор на гнусливата муцуна на котарака Антон, недоволен от нашите веселби.

— Надя не му мисли за нищо! — казваше с леко неодобрение мама.

Безгрижието на леля Надя влезе като поговорка в нашето семейство. Тя често губеше ръкавиците, пудрата, парите си, но никога не се огорчаваше от това.

В деня на пристигането й ние вдигахме капака на пианото и той не се спущаше дотогава, докато леля Надя не се върнеше в своята весела и гостоприемна Москва.

Купища ноти се търкаляха по креслата. Димяха свещи. Пианото гърмеше и понякога нощем аз се събуждах от гръдния и нежен глас, който пееше баркарола.

О, плувай ти, гондола,

сред лунна светлина,

Носи се, баркарола,

над сънната вълна.

А сутрин ме будеше гальовно пеене, почти шепот, до самото ми ухо и топлата коса на леля Надя, която гъделичкаше бузите ми.

„Ставай по-скоро — пееше тя, — не те ли е срам да спиш, затворил очи, унесен в сънища? Отдавна червеношийките пеят и розите са разцъфнали за тебе!“

Аз отварях очи, тя ме целуваше, веднага изчезваше, а след минута чувах как тя се въртеше вече в салона в бърз валс с брат си — юнкера вуйчо Коля. Понякога и той си идваше при баба на Великден от Петербург.

Скачах, предчувствувайки бурен, весел, неочакван ден.

Когато леля Надя пееше, дори дядо разтваряше широко вратата към стълбата на мецанина и казваше след това на баба:

— Откъде се е взела у Надя тая циганска кръв?

Баба уверяваше, че Надината кръв не е циганска, а полска. Позовавайки се на литературни примери и на историята на полската държава, тя доказваше, че между полячките е имало често такива неудържимо весели, неразумни и безгрижни жени.

— Точно така — язвително отговаряше дядо и плътно затваряше вратата зад себе си. — Точно така — високо повтаряше той зад затворената врата, сядайки да си натъпче цигара.

Веднъж, помня, Великден беше късно. В Черкаси градините бяха цъфнали вече. Ние пристигнахме с параход от Киев. А след това от Москва пристигна леля Надя.

Аз обичах Великдена, но се боях от предвеликденските дни, защото ме караха с часове да чукам бадеми или да разбивам с лъжица белтъци. Изморявах се от това и дори скришом плачех.

Освен това преди Великден в бабината къща почваше безредие. Жени със запретнати поли миеха фикусите, рододендроните, прозорците и подовете, изтупваха килимите и мебелите, чистеха медните дръжки на вратите и прозорците. Нас постоянно ни пъдеха от стая в стая.

След почистването почваше свещенодействие — баба замесваше тесто за козунаци или както ги наричаха в нашето семейство, „атлазени краваи“. Загъваха с юргани нощвите с жълто мехуресто тесто и докато втаса тестото, не биваше да тичаме из стаите, да тръшкаме вратите и да разговаряме високо. Когато по улицата минеше файтонджия, баба се плашеше много: от най-малкото сътресение тестото можеше да „падне“ и тогава няма да има високи шуплести козунаци, които миришат на шафран и са покрити със захарна глазура!

Освен козунаци баба печеше множество разни „мазурки“ — сухи сладкиши със стафиди и бадеми. Когато изваждаха от печката тавичките с горещи мазурки, къщата се изпълняше с такъв аромат, че дори дядо почваше да нервничи в своя мецанин. Той отваряше вратата и надничаше долу в приемната, дето дългата мраморна маса бе покрита вече с тежки покривки.

В страстната събота в къщата най-после се възцаряваше прохладна чистота и тишина. Сутрин ни даваха по чаша слаб чай със сухари и после целия ден, докато отговеем след черковната служба, не ядяхме нищо. Това леко гладуване ни харесваше. Денят изглеждаше много дълъг, в главите ни леко шумеше, а искането на баба да говорим по-малко ни настройваше тържествено.

В полунощ отивахме на утринната служба. Обличаха ми дълги матроски панталони, матроска куртка със златни копчета и приглаждаха силно с четка косата ми. Аз се гледах в огледалото, виждах едно страшно развълнувано румено момченце и бях много доволен.

От стаите си излизаше леля Евфросиния Григориевна. Само тя не вземаше участие в празничните приготовления. Тя винаги боледуваше, рядко разговаряше и само се усмихваше ласкаво в отговор на нашето весело бъбрене.

Тя излизаше в затворена синя рокля, със златна верижка от часовник на шията и красива фльонга, забодена на рамото. Мама ми обясни, че тая фльонга се нарича „шифър“, че тя е награда за отлично завършване на института, дето леля Евфросиния Григориевна се бе учила.

Мама обличаше празничната си сива рокля, а татко — черния костюм с бяла жилетка.

После се появяваше баба — тържествена и хубава, цялата в черно копринено облекло, с изкуствено цвете от хелиотроп, забодено на корсажа. Прошарените й гладки коси се виждаха изпод дантеления накит на главата. Роклята й шумолеше и тя се движеше леко — през тая нощ баба се подмладяваше.

Тя запалваше кандилцата, след това си слагаше черни дантелени ръкавици и баща ми й подаваше наметката с широки връзки от панделки.

— Вие, разбира се, няма да отидете на утринната служба? — любезно, но студено го питаше баба.

— Не, Викентия Ивановна — усмихнат отговаряше баща ми. — Аз ще си полегна малко. Ще ме събудят, когато се върнете от черква.

— Ох — казваше баба и свиваше рамене, оправяйки наметката си. — Аз имам само една надежда: че на бога са омръзнали вашите шеги и той е дигнал ръце от вас.

— Аз също разчитам твърде много на това — учтиво отговаряше баща ми.

Баба се качваше за малко в мецанина, да се прости с дядо. Когато слезеше от стаята му, в салона влизаше леля Надя. Тя винаги закъсняваше.

Тя не влизаше, а просто долиташе като тънка бляскаща птица в бяла рокля от лека коприна с шлейф и дипли. Дишаше тежко и жълтата роза на гърдите й трептеше.

Сякаш всичката светлина, всичката радост в света сияеха в потъмнелите й очи.

Баба се спираше на стълбата и поднасяше кърпичката към очите си. Тя не можеше да сдържи сълзите си, като виждаше хубостта на най-малката си дъщеря. Очевидно баба мислеше всеки път за съдбата на леля Надя, за това, какво ще стане с нея в тоя суров живот и тия мисли неволно я караха да се просълзява.

Тоя път, когато се върнахме от черква, баща ми не спеше. Той бе разтворил широко прозорците на приемната към градината. Беше много топло.

Седнахме на масата да отговеем и около нас беше нощ. Звездите блещукаха право в очите ни. От градината долиташе писукането на безсънна птица. Всички говореха малко и се ослушваха в звъна на камбаната, която ту се обаждаше, ту затихваше в тъмнината.

Леля Надя седеше бледа, уморена. Забелязах, че когато й помагаше да свали пелерината си в антрето, баща ми й предаде една синя телеграма.

Леля Надя се изчерви и смачка телеграмата.

След отговяването ме изпратиха веднага да спя. Събудих се късно, когато в трапезарията тракаха чашките и възрастните вече пиеха кафе.

През време на обеда леля Надя каза, че е получила телеграма от приятелката си Лиза Яворска от съседното градче Смела. Лиза канела леля Надя да й гостува един ден в чифлика край Смела.

— Искам да замина утре — каза леля Надя, погледна баба и прибави: — Ще взема със себе си и Костик.

Аз се изчервих от щастие.

— Добре — отговори баба. — Заминете, но внимавайте да не се простудите.

— Те ще ни изпратят файтон — каза леля Надя.

От Черкаси до Смела беше един час с влака. На гарата в Смела ни посрещна Лиза Яворска — пълна и засмяна девойка. Във файтон с два коня минахме през чистия и хубав град. Под зелените си стръмни брегове река Тясмин се разливаше в тихи вирове. Само по средата на вировете сребрееше бавното й течение. Беше горещо. Над реката летяха водни кончета.

Когато навлязохме в пустинния парк извън града, Лиза Яворска каза, че тук е обичал да се разхожда Пушкин. Аз не можех да повярвам, че Пушкин е идвал по тия места и че аз мога да се намирам там, където е идвал той. В това време Пушкин беше за мене легендарно същество. Разбира се, неговият блестящ живот е трябвало да мине далеч от тия затънтени украински краища.

— Наблизо се намира Каменка, имението на Раевски — каза Лиза Яворска. — Той е гостувал дълго у тях и е написал тук чудни стихове.

— Кои стихове? — попита леля Надя.

Играй, Адел,

с копнежи смели.

Харити, Лел^[1]

венци са плели

и в люлчица

са те люлели.

Аз не знаех какво значи „харити“ и „Лел“, но напевната сила на тия стихове, паркът с високи дървета, столетните липи и небето, дето плуваха облаци — всичко това ме настрои приказно. Целият тоя ден остана в паметта ми като празник на тихата и пустинна пролет.

Лиза Яворска спря файтона в една широка алея. Слязохме и тръгнахме към къщата по една странична пътечка сред гъст див трендафил.

Неочаквано иззад завоя на пътечката излезе един загорял от слънцето брадат човек без шапка. На рамото му висеше ловджийска двуцевна пушка. В ръката си той носеше две убити патици. Куртката му беше разкопчана. Под нея се виждаше кафявата му здрава шия.

Леля Надя се спря и аз забелязах колко силно тя побледня.

Обгореният от слънце човек отчупи голяма клонка от дивия трендафил с пъпки, издра до кръв ръцете си и подаде клонката на леля Надя. Тя взе предпазливо бодливата клонка, подаде ръка на брадатия и той я целуна.

— Косата ви мирише на барут — каза леля Надя. — И ръцете ви са издраскани. Трябва да извадите трънчетата.

— Празна работа! — каза брадатият и се усмихна.

Той имаше равни бели зъби и сега отблизо видях, че съвсем не е стар човек.

Тръгнахме към къщата. Брадатият говореше много странно, за всичко едновременно — за това, че пристигнал преди два дни от Москва, че тук е чудесно, че вдругиден трябва да замине за изложбата във Венеция, че го омагьосала една циганка модел на художника Врубел и че той изобщо е пропаднал човек и само гласът на леля Надя може да го спаси.

Леля Надя се усмихваше. Аз гледах брадатия. Той ми се харесваше много. Аз се досетих, че той е художник. От него наистина миришеше на барут. Ръцете му бяха покрити с лепкава борова смола. От черните човки на патиците от време на време по алейката капеше ярка кръв.

В гъстата коса на художника се бе заплела паяжина, бе попаднало борово клонче и дори суха вейка. Леля Надя го улови за лакътя, спря го и измъкна тая клонка.

— Непоправим! — каза тя. — Същинско хлапе — прибави леля Надя и тъжно се усмихна.

— Разберете — с умоляващ глас промърмори брадатият, — та това е забележително! Аз се промъквах през младата борова горичка, изподрасках се накрая, но какъв мирис, какви сухи бели карамфили, червеникави борови клончета, каква паяжина! Каква прелест!

— Тъкмо затова ви и обичам — тихо каза леля Надя.

Художникът изведнъж свали пушката от рамото си и стреля с двете цеви във въздуха. Изскочи струя син барутен дим. Кучетата залаяха и хукнаха към нас. Нейде изкряка и закудкудяка изплашена кокошка.

— Салют на живота! — каза художникът. — Дяволски хубаво е да се живее!

Приближихме се до къщата, наобиколени от развълнуваните лаещи кучета.

Къщата беше бяла, с колони и щори на ивици на прозорците. Насреща ни излезе дребна възрастна жена в бледолилава рокля, с лорнет, цялата в бели къдрици — майката на Лиза Яворска. Тя присвиваше очи и като стискаше ръце, дълго се възхищаваше от хубостта на леля Надя.

В прохладните стаи духаше вятър, изопваше силно щорите, събаряше от масата вестниците „Руское слово“ и „Киевска мисъл“. Навред сновяха и душеха кучета. Като чуеха някакви подозрителни звуци от парка, те изведнъж се юрваха и със силен лай, блъскайки се, изскачаха навън.

Вятърът гонеше слънцето по пода и то осветяваше различни неща — вазите, медните колелца на масичката, сламената шапка на леля Надя и сините цеви на пушката — брадатият бе я сложил върху перваза на прозореца.

Пихме гъсто кафе в трапезарията. Художникът ми разказваше как ловил риба в Париж направо от кея срещу катедралата „Света Богородица“. Леля Надя го гледаше и ласкаво се усмихваше. А майката на Лиза все повтаряше:

— Ах, Саша! Кога ще поумнеете! Време е най-сетне.

След кафето художникът ни улови с леля Надя за ръце и ни отведе в стаята си. Там се търкаляха четки, смачкани туби с боя и изобщо цареше безредие. Той почна припряно да прибира разхвърляните ризи, обуща, парчета платно, пъхна всичко това под кушетката, а след това натъпка лулата си с маслен тютюн от една синя тенекиена кутийка, запуши и каза ние с леля Надя да седнем на перваза на прозореца.

Ние седнахме. Слънцето силно грееше гърбовете ни. Художникът се приближи до картината, която висеше на стената, покрита с платно, и свали платното.

— Ето на̀! — промърмори той със смутен глас. — Не излезе нищо.

На картината бе нарисувана леля Надя. Тогава още не разбирах нищо от живопис. Бях слушал споровете между баща ми и вуйчо Коля за Верешчагин и Врубел. Но не бях виждал нито една хубава картина. Тия, които бяха окачени у бабини, представляваха мрачни пейзажи със скучни дървета и елени при ручей или увиснали с главата надолу кафяви патици.

Когато художникът откри портрета, аз неволно се засмях от радост. Портретът беше неделим от сияещата пролетна хубост на леля Надя, от слънцето, което се лееше на златни водопади в стария парк, от вятъра, който духаше из стаите, от зеленикавия отблясък на листата.

Леля Надя дълго гледа портрета, после леко разроши косата на художника и бързо излезе от стаята, без да каже нито дума.

— Е, слава богу! — въздъхна художникът. — Значи мога да отнеса това платно на изложбата във Венеция.

През деня се разхождахме с лодка по Тясмин. Сенките от парка бяха легнали по водата като зелена назъбена стена. В дълбочината се виждаха кръглите листенца на водните лилии, неуспели още да достигнат до повърхността на водата.

Вечерта, преди да си заминем, леля Надя пя в ниския салон. Художникът й акомпанираше и бъркаше тоновете, защото изцапаните му със смола пръсти залепваха по клавишите.

Първите срещи, последните срещи,

милите звуци на любимия глас…

А после отново пътувахме във файтон с два коня за Смела. Художникът и Лиза ни изпращаха. Конете тропаха с копита по твърдия път. От реката лъхаше влага, крякаха жаби. Високо в небето блестеше звезда.

На гарата Лиза ме отведе в бюфета да ми купи сладолед, а леля Надя и художникът останаха на една пейка в градинката на гарата. Разбира се, в бюфета нямаше сладолед и когато се върнахме, леля Надя и художникът все така седяха замислени на пейката.

Наскоро леля Надя замина за Москва и аз не я видях вече. На следната година през сирната неделя тя се разхождала с тройка в Петровския парк, пяла на студа, получила възпаление на белите дробове и преди Великден умря. На погребението й ходиха баба, мама и дори татко.

Тогава аз тъгувах много. И досега не мога да забравя леля Надя. Тя завинаги остана за мене въплъщение на цялата прелест на моминството, сърдечността и щастието.