Константин Паустовски
Далечни години (5)

Пътуване до Ченстохов

В град Черкаси на Днепър живееше другата ми баба, Викентия Ивановна, висока старица полякиня.

Тя имаше много дъщери, мои лели. Едната от тия лели, Евфросиния Григориевна, беше директорка на девическата гимназия в Черкаси. Баба ми живееше у тази леля в голяма дървена къща.

Викентия Ивановна винаги ходеше в траур и с черен накит на главата. За пръв път тя се облякла в траур след разгрома на полското въстание през 1863 година и оттогава не го снела нито веднъж.

Ние бяхме уверени, че през време на въстанието са убили годеника на баба ми — някакъв горд полски бунтовник, който съвсем не е приличал на начумерения бабин мъж, моя дядо — бивш нотариус в град Черкаси.

Дядо си не помня добре. Той живееше в малкия мецанин и рядко слизаше оттам. Баба го бе настанила отделно от всички заради непоносимата му страст към пушенето.

От време на време ние се промъквахме в стаята му, изпълнена с лютив дим. На масата му имаше купчини тютюн, изсипан от кутиите. Седнал в креслото, с треперещи жилести ръце дядо си свиваше цигара след цигара.

Той не разговаряше с нас, а с тежката си ръка само разрошваше косите ни на тила и ни подаряваше лилава гланцова хартия от тютюневите кутии.

Ние идвахме често от Киев на гости на Викентия Ивановна. В къщата й цареше ненарушим ред. Всяка пролет през великите пости тя ходеше на поклонение по католическите свети места във Варшава, Вилно или Ченстохов.

Но понякога й хрумваше да посети православните светини и тогава тя отиваше в Троицко-Сергиевската лавра или в Почаев.

Всичките й дъщери и синове й се присмиваха за това и казваха, че ако върви все така, Викентия Ивановна ще започне да навестява знаменитите еврейски духовници и ще завърши дните си с поклонничество на гроба на Мохамед в Мека.

Най-голямото спречкване между баба и баща ми стана, когато тя се възползува от заминаването на баща ми на конгреса на статистиците във Виена и ме взе със себе си при едно от религиозните си пътешествия. Аз се чувствувах щастлив от това и не разбирах негодуванието на баща ми. Тогава бях на осем години.

Помня прозрачната вилненска пролет и параклисчето „Остра Брама“, където баба ходеше на причастие.

Целият град тънеше в зеленикавия и златист блясък на първите листа. На обед на Замковия хълм стреляше оръдие от времето на Наполеон.

Баба ми беше много начетена жена. Тя безкрай ми обясняваше всичко.

Религиозността чудно се съчетаваше у нея с напредничавите идеи. Тя се увличаше от Херцен и едновременно от Хенрих Сенкевич. Портретите на Пушкин и Мицкевич винаги висяха в стаята й наред с иконата на ченстоховската божа майка. През време на революцията в 1905 година тя бе крила у дома си революционери студенти, а през време на погромите — евреи.

От Вилно ние заминахме за Варшава. Запомних само паметника на Коперник и кафенето, дето баба ме черпеше с „чукано кафе“. В него имаше повече мляко, отколкото кафе. Тя ме гощаваше с пасти — меренги, които се топяха в устата с маслено студена сладост. Прислужваха ни чевръсти девойки с плисирани престилки.

От Варшава заминахме с баба за Ченстохов в знаменития католически манастир „Свента гура“, дето се пазеше „чудотворната“ икона на божията майка.

Тогава за пръв път се сблъсках с религиозния фанатизъм. Той ме потресе и наплаши. Оттогава страхът пред фанатизма и отвращението към него влязоха в съзнанието ми. Дълго не можех да се отърва от тоя страх.

Влакът пристигна в Ченстохов рано сутринта. От гарата до манастира, който се намираше на висок зелен хълм, имаше два километра.

От вагона слязоха богомолци — селяни и селянки — поляци. Между тях имаше и градски еснафи с напрашени бомбета. Един стар, дебел ксендз и момчета псалтове с дантелени одежди чакаха богомолците на гарата.

Още тука на гарата процесията на богомолците се строи на прашния път. Ксендзът я благослови и измърмори под носа си молитва. Тълпата падна на колене и запълзя към манастира, пеейки псалми.

Тълпата пълзеше на колене чак до манастирската черква. Отпред пълзеше белокоса жена с бледно екзалтирано лице. Тя държеше в ръце черно дървено разпятие.

Ксендзът бавно и равнодушно вървеше пред тая тълпа. Беше горещо, прашно, пот се лееше по лицата. Хората дишаха пресипнало и сърдито се озъртаха към изоставащите.

Аз улових баба за ръката.

— Защо е това? — попитах шепнешком.

— Не бой се — отговори ми на полски баба. — Те са грешници. Искат да измолят прошка от пан бога.

— Да се махнем оттук — казах на баба.

Но тя се престори, че не е чула думите ми.

Ченстоховският манастир се оказа средновековен замък. В стените му стърчаха ръждясали шведски гюлета. В крепостните ровове гниеше зелена вода. По насипите шумяха гъсти дървета.

Подемните мостове с железни вериги бяха спуснати и по един такъв мост влязохме с файтона сред една мрежа от манастирски дворове, проходи, улички и аркади.

Един прислужник монах, препасан с връв, ни отведе в манастирския хотел. Дадоха ни студена сводеста стая. Неизменното разпятие висеше на стената. На пробитите с гвоздеи месингови крака на Христа някой бе окачил венец от книжни цветя.

Монахът попита баба дали страда от болести, които се нуждаят от изцеление. Баба беше много мнителна и веднага се оплака от болка в сърцето. Монахът извади от джоба на кафявото си расо шепа мънички, направени от сребро сърца, ръце, глави и дори бебета играчки и ги изсипа на купчина върху масата.

— Има сърца — каза той — за пет рубли, за десет, и за двадесет. Те са вече осветени. Остава само да ги окачите с молитва на иконата на божията майка.

Баба купи едно мъничко издуто сърце за десет рубли.

Баба ми каза, че през нощта ще отидем в храма на тържествена служба, даде ми да пия чай с варшавски корави хлебчета и полегна да си почине. Тя заспа. Гледах през ниския прозорец. Мина един монах с лъснато избеляло расо. После двама селяни седнаха на сянка до стената, извадиха от бохчите си клисав хляб и чесън и почнаха да ядат. Те имаха сини очи и здрави зъби.

Стана ми скучно и излязох предпазливо навън. Баба бе ми поръчала да не разговарям в манастира на руски. От това ме бе хванало страх. На полски знаех само няколко думи.

Аз се заблудих и попаднах в един тесен проход между стените. Той бе постлан с напукани плочи. В пукнатините цъфтеше живовляк. На стените бяха завинтени железни фенери. Изглежда, че отдавна не бяха ги палили — в единия от фенерите видях птиче гнездо.

Тясната портичка в стената беше открехната. Надникнах през нея. По склона на хълма се спущаше ябълкова градина, цялата в слънчеви петна. Предпазливо влязох. Градината прецъфтяваше. Често падаха пожълтели листенца от цветове. От черковната камбанария долиташе лек, но мелодичен звън.

Под една стара ябълка седеше на тревата младичка селянка полякиня и кърмеше дете. Детето се мръщеше и дишаше тежко. До жената се бе изправил блед, подпухнал селски момък с нова мека шапка. На шапката му бе пришита синя копринена панделка, а в нея затъкнато пауново перо. Момъкът гледаше с кръглите си очи пред краката и не се помръдваше.

Нисичък плешив монах с градинарски ножици в ръка седна на един пън срещу жената. Той ме погледна внимателно и каза:

— Нех бендзи похвалёны Езус Христус!

— На веки векув! — отговорих аз така, както бе ме учила баба.

Сърцето ми спря да тупа от страх.

Монахът се обърна настрана и отново почна да слуша жената.

Кичури светли коси падаха на лицето й. Тя ги отхвърляше с нежната си ръка и жално казваше:

— Когато синчето ни подкара петия месец, Михас застреля един щъркел. Донесе го в къщурката ни. Аз заплаках и казах: „Какво си направил, глупчо! Нали знаеш, че за всеки убит щъркел бог отнема по едно детенце на хората. Защо си го застрелял, Михас?“

Момъкът с меката шапка все така безразлично гледаше към земята.

— И от тоя ден — продължи селянката — детето ни посиня и болестта почна да го души за гърлото. Дали ще му помогне божията майка?

Монахът гледаше уклончиво настрана и не отговори нищо.

— Ох, тенскнота! — каза жената и почна да се дращи с ръка по гърлото. — Ох, тенскнота! — развика се тя и притисна детето до гърдите си.

Детето кокореше очи и дишаше тежко.

Спомних си за сребърните бебета играчки, които бе показал на баба прислужникът в манастирския хотел. Жал ми беше за тая жена. Исках да й кажа да си купи за двадесет рубли такова бебе и да го окачи на ченстоховската икона. Но не знаех достатъчно полски думи, за да й дам такъв сложен съвет. Освен това се страхувах от монаха градинар. Излязох от градината.

Когато се върнах, баба още спеше. Легнах, без да се събличам, на коравия нар и веднага заспах.

Баба ме събуди посред нощ. Измих се със студена вода в големия порцеланов леген. Треперех от възбуда. Зад прозорците се мяркаха ръчни фенери, чуваше се шляпане на крака, звъняха камбани.

— Днес — каза баба — ще служи кардиналът, папският нунций.

Едва се домъкнахме в тъмнината до черквата.

— Дръж се за мене! — каза баба в неосветеното преддверие.

Влязохме пипнешком в черквата. Не видях нищо. Нямаше нито една свещ, никакъв проблясък от светлина сред задушния мрак, скован от високите стени на черквата и изпълнен с дъха на стотици хора. Тая безпросветна тъмнина миришеше сладникаво на цветя.

Усетих под краката си изтъркания железен под, направих крачка и веднага се натъкнах на нещо.

— Стой мирно! — шепнешком каза баба. — Хората лежат кръстом на пода. Ще ги настъпиш.

Тя почна да чете молитва, а аз чаках, уловен за лакътя й. Беше ме страх. Тълпата, която лежеше кръстом на пода, тихо въздишаше. Наоколо се разнасяше тъжно шумолене.

Внезапно в тоя тежък мрак, раздрусвайки стените, се разнесе ридаещият тътен на органа. В същия миг пламнаха стотици свещи. Аз извиках, ослепен и изплашен.

Голямата златна завеса, която закриваше иконата на ченстоховската божа майка, почна бавно да се отдръпва. Шестима стари ксендза в дантелени одежди стояха на колене пред иконата, гърбом към тълпата. Ръцете им бяха издигнати към небето. Само мършавият кардинал в пурпурна сутана^[1] с широк виолетов колан, който пристягаше тънкия му кръст, стоеше изправен, също гърбом към молещите се, сякаш се ослушваше в затихващата буря на органа и хълцанията на тълпата.

Никога досега не бях виждал такова театрално и непонятно зрелище.

След нощната служба отидохме с баба в дългия сводест коридор. Разсъмваше се. До стените стояха на колене молещите се. Баба също падна на колене и накара и мене да коленича. Страх ме беше да я попитам какво чакат тия хора с безумни очи.

В дъното на коридора се показа кардиналът. Той вървеше леко и стремително. Пурпурната му сутана се развяваше и докосваше лицата на молещите се. Те улавяха края на сутаната и я целуваха страстно и унизително.

— Целуни сутаната — с бърз шепот ми каза баба.

Но аз не я послушах. Побледнях от обида и погледнах кардинала право в лицето. Изглежда, че съм имал сълзи на очите си. Той се спря, за миг сложи сухата си малка ръка на главата ми и каза на полски:

— Сълзите на детето са най-добрата молитва към бога.

Аз го гледах. Кожата на острото му лице бе обтегната и кафява. Сякаш някакво мътно сияние осветяваше това лице. Черните му присвити очи ме гледаха очаквателно.

Аз упорито мълчах.

Кардиналът рязко се обърна и също така леко продължи нататък, като вдигаше вятър.

Баба ме улови така силно за ръката, че за малко не извиках от болка, и ме изведе от коридора.

— Метнал си се на баща си! — каза тя, когато излязохме на двора. — Същински бащичко! Майко божия ченстоховска! Какво ще стане с тебе в живота!