Константин Паустовски
Далечни години (38)

Бурна лятна нощ

И ето отново зад прозореца се виждат познатите листа на лещака. По тях блестят дъждовни капки. Отново слънце в прогизналия от дъжда парк и шум от водата в бента. Отново Рьовни, но Люба я няма.

Вилата на Карелини беше със заковани прозорци и пуста. На верандата й бе се настанил един бездомен черен пес. Когато някой се приближаваше до вилата, той скачаше с квичене и подвил опашка, се завираше в храстите. Там лежеше дълго, докато мине опасността.

Саша се разболяла от дифтерит и Карелини ще пристигнат може би в края на лятото, а може би и съвсем няма да дойдат. Това никой не знае.

А лятото беше бурно и непостоянно — защото по думите на вуйчо Коля на слънцето имало много петна.

След продължителните дъждове настъпи суша. Но през тихите дни често духаше горещ вятър и довяваше суха мъгла. Водата в реката се чернееше. Боровете почваха да клатят върховете си и да шумят неспокойно.

Над пътищата се издигаше прах, развяваше се по тях до края на земята и преследваше пътниците.

— Безводно лято — казваха селяните.

По липите се появиха сухи листа. Всеки ден реката ставаше по-плитка. Сутрин падаше все по-малко роса. А денем се чуваше как в тревата попукват сухите кутийки със семенца.

Напечените поля бяха обсипани с белите парцали на репея.

— Ама че буря ще дойде след такава жега! — казваха всички.

И бурята най-после дойде. Тя се приближаваше бавно и ние с Глеб Афанасиевич я следяхме още от сутринта. В къпалнята на реката цареше такава задуха, че в очите ни притъмняваше. Дълго не излизахме от възтоплата вода.

Дим забули небето. Зад него се виждаха грамадни кълба черен, сякаш вкаменен памук. Това беше буреносен облак, който се виждаше през дима.

Наоколо беше мъртва тишина. Млъкнаха жабите и птиците, рибата престана да пляска във водата. Дори листата, изплашени от бурята, не се помръдваха. Мордан се бе заврял зад вилата, тихичко квичеше и не искаше да излезе оттам. Само хората шумяха и се обаждаха един на друг, но и хората бяха някак не на себе си.

На мръкване димът се разпиля и облакът, черен като нощ забули половината от небето. Разкъсваха го светкавици. Гръм не се чуваше. На изток се издигна мътната луна. Тя излезе срещу облака съвсем сама, изоставена от всички — зад гърба й не се виждаше нито една звезда. Луната бледнееше при всяко пламване на светкавицата.

И най-после земята въздъхна свежо и провлечено. Първата гръмотевица се понесе през горите и отмина далеко на юг по зашумелите от вятъра жита. Тя отминаваше, тътнейки, а подире й екваше нова гръмотевица и се търкаляше пак натам, на юг, раздрусвайки земята.

— Пророк Илия препуска по небесата — казваше Глеб Афанасиев.

Жълтите краища на облака почнаха да се движат. Те се извиваха към земята. Блясваха светкавици и пронизваха черните пещери на небето.

На селската камбанария няколко пъти припряно удариха едно след друго камбаната. Това беше сигнал да гасят огньовете в печките по къщите.

Ние затворихме всички прозорци и врати, вратичките на печките и капаците на прозорците, седнахме на верандата и зачакахме.

Далеч отвъд парка се понесе широк зловещ тътен, сякаш опасал цялата земя. Вуйна Маруся не издържа и си влезе вкъщи. Тътенът приближаваше сякаш срещу нас се носеше океан и заливаше всичко. Това беше вятърът.

После всичко зави и засвири. Столетните липи заскърцаха. Над земята се понесе жълта мъгла. Посипаха се строшени стъкла. Сред тая мъгла пламна невиждана бяла светлина и проехтя такъв трясък, сякаш вилата потъна в земята чак до покрива. По шумящите върхари на дърветата се търкулна жълто огнено кълбо. То трещеше и димеше, а след това се пръсна със сух трясък като дългобоен снаряд.

— Дано завали по-скоро дъжд! — повтаряше вуйна Маруся. — Дано завали по-скоро!

Най-после заплющя пороен дъжд. По разчорления парк потекоха сиви потоци вода.

Дъждът бучеше и се засилваше. Под успокоителния му шум ние се разотидохме по стаите и заспахме дълбоко.

През нощта се събудих от лая на кучетата от пръхтенето на коне, от припрени стъпки долу, смях и тракане на съдове. Глеб също не спеше.

Дъждът беше преминал, но светкавиците мигаха непрекъснато.

— Костик — каза Глеб, — сърцето не ме лъже и ми подсказва, че някой е пристигнал. Но кой? Я да се ослушаме.

Полежахме няколко минути мълчаливо. Глеб скочи и почна да се облича в тъмнината.

— Познах! — каза той. — Чувам стихналите звуци на божествената реч на Саша. Това са Карелини! Ставай!

Почнах да се обличам и аз. Чух вуйна Маруся да казва някому долу:

— Да, Костик е тука. Отдавна вече. И Глеб е тука. Трябва да ги събудим.

— Нека спят — отговори Мария Трофимовна. — Ще имат време да се наприказват утре. Как се домъкнахме и аз не мога да разбера. Чакахме два часа в Рябчевка, докато премине бурята. Добре, че пътят е песъчлив.

— Хайде да вървим! — каза Глеб.

— Иди ти пръв.

— Аха! — възкликна Глеб. — Значи вие се вълнувате, млади човече!

— Защо ще се вълнувам?

— Тогава да вървим заедно!

Слязохме в долния етаж. В стаята светеха лампите. Вуйна Маруся приготвяше чай на масата. До стените бяха сложени мокри куфари.

Мария Трофимовна седеше до масата. Саша се втурна насреща ни и се разцелува с Глеб и с мене. Тя беше страшно слаба, но очите й блестяха както по-рано.

Ние целунахме почтително ръка на Мария Трофимовна.

— Охо, колко е загорял от слънцето! — каза Мария Трофимовна и ме пошляпа по бузата.

Люба бе коленичила гърбом към нас и се ровеше в една кошница. Тя не се обърна и продължаваше да търси нещо.

— Люба — извика я Мария Трофимовна, — не виждаш ли? Тука е Костик. И Глеб.

— Ей сега — отговори Люба и бавно стана. — Не мога да намеря лимона, мамо.

— Е, остави го тоя лимон.

Люба се обърна, оправи косата си и ми подаде ръка. Тя ме погледна и бързо отмести поглед.

— Седнете — каза вуйна Маруся. — Чаят ще изстине.

Седнахме до масата. Вуйчо Коля го нямаше в стаята. Чувах как той поливаше някому да се мие на верандата, а оня, на когото поливаше, пръхтеше, миеше се и казваше с фъфлене:

— За бога не си правете труд. Благодаря ви.

— Кой е тоя? — попитах Саша.

Тя ме улови за рамото и зашепна на ухото ми:

— Ленка Михелсон. Колега на Люба от училището. Художник. Вундеркинд. Муле!

— Кой? — повторно попитах аз.

— Му-ле! — отговори разчленено Саша. — Ще видиш. Аз го мразя.

— Саша! — подвикна Мария Трофимовна — Престани да шушукаш!

Люба погледна недоволно Саша и наведе очи.

От верандата влезе вуйчо Коля. След него, бършейки ръцете си, вървеше един висок юноша с очила, с дълго лице и големи зъби. Като ни гледаше добродушно, той се здрависа с мене и с Глеб. Въпреки късогледството и тромавостта веднага се виждаше, че той е от „добро семейство“, както обичаше да казва мама. Държеше се учтиво и непринудено, но разбира се, беше истински вундеркинд и гражданин.

Той седна до масата, взе чашата чай от вуйна Маруся, благодари й и каза:

— Пасторален живот!

Глеб се изкикоти. Вуйна Маруся погледна тревожно мене и Глеб, а Саша каза:

— За бога, Леня, по-добре вземете сладко. То е от ягоди.

Вуйчо Коля също погледна строго Глеб, но веднага се усмихна.

След чая помогнахме на Карелини да пренесат багажа си в тяхната вила. Паркът се отърсваше от дъжда и шумолеше. В селото на различни гласове пееха петли. Над върховете на дърветата небето почна да се синее преди разсъмване.

Карелини веднага почнаха да подреждат багажа си.

Слънцето изгря, позлати перилата на верандата и разкри наоколо необикновена чистота и свежест. Леня Михелсон чертаеше нещо с бастуна си по пясъчната алея до вилата на Карелини.

— Какво утро! — каза ми Глеб, когато домъкнахме с него последния куфар и Мария Трофимовна каза да не се занимаваме вече с нищо. — Да вървим да се къпем!

Взехме пешкирите и тръгнахме към къпалнята. На пясъчната алея до вилата на Карелини бе нарисувана с голяма прилика главата на Люба в профил, слънцето над нея и бе написано: „О, слънчевост, изтъкана от светлина!“

Глеб се ядоса:

— Декадент! Телешки възторг! Мамино поетче!

Глеб вървеше, като размахваше пешкира. После каза, без да ме погледне:

— А ти, Костик, остави тая работа и не мисли. Сериозно, остави я! Не си заслужава заради това да похабиш лятото си. Я да видим кой ще стигне по-скоро!

Той хукна да тича. Изтичах и аз след него. Жабите скачаха в мократа трева, за да се спасят от нас. Бялото кълбо на слънцето се издигаше все по-високо. Чисто окъпаното небе ставаше все по-ярко и по-ярко.

Докато дотичах до къпалнята, стори ми се, че горчивината в душата ми почти бе преминала. Бях се запъхтял, зачервих се, сърцето ми тупаше силно и аз помислих — нима ще се измъчвам заради Люба, заради тая високомерна девойка, когато наоколо пламва такова утро и занапред ме чака дългият летен ден!

В къпалнята дойде и вуйчо Коля. Ние плувахме, гмуркахме се и развълнувахме така водата в реката, че се виждаше как далеко до бента малките вълни ту повдигат, ту спущат надолу цветовете на водните лилии. И аз почти забравих, че бях преживял първата измяна. Искаше ми се само да покажа на Люба, че съвсем не съм огорчен от това и че моят живот е изпълнен с такива интересни неща, че чисто и просто ми е смешно да страдам от някаква си курортна любов с нейните въздишки и неясни признания.

„И в края на краищата нима не е така? — мислех аз. — Нима моето увлечение към Люба е по-хубаво от това слънце? — То вече се провираше през зеленината и падаше върху тъмната вода. — Нима то е по-хубаво от тоя чуден мирис на неокосените ливади? И с какво то е по-хубаво дори от това зелено бръмбарче, което припряно пълзи по дъсчената стена на къпалнята?“

За мене беше лесно да се утеша. Очевидно защото всичко наоколо беше изпълнено с необикновена прелест.

Глеб се покатери на покрива на къпалнята, протегна ръце към слънцето, извика тържествено и гъгниво: „О, слънчевост, изтъкана от светлина!“ — и с писък се хвърли във водата.

— Ей, немирници! — каза вуйчо Коля. — Излизайте. След чая ще отидем на разузнаване.

— Къде? — попитах аз.

— Надолу по реката, отвъд Тебеширената могилка.

Аз излязох от водата. Беше ми приятно да вървя по сухите топли дъски и да оставям мокри следи по тях. Тия следи изсъхваха пред очите ми. От пешкира лъхаше на солено море. Слънцето печеше гърдите и мократа ми глава и ми се искаше само да се смея високо и да дърдоря за интересни неща или да се надбягвам с Глеб обратно чак до вилата.

Така и направихме. Мордан и Четвертак тичаха подире ни с бесен лай, подскачаха и се опитваха да издърпат пешкирите от ръцете ни.

Понесохме се със смях и лай край вилата на Карелини и се втурнахме на нашата веранда, като изплашихме вуйна Маруся.

След чая тръгнахме с вуйчо Коля надолу по реката. Ние с Глеб нанасяхме реката на изработена от нас карта и измисляхме названия за всички завои, заливи, стръмни брегове и забележителни места.

Изпошибаха ни клоните и високата трева. Ризите ни пожълтяха от цветния прашец. Бреговете на реката миришеха на топла трева и пясък. Глеб каза дълбокомислено:

— Не мога да търпя меланхолията! Така живеехме през цялото лято.

Наскоро горещите дни бяха сменени от други. Над парка вилнееше буря. Тя влачеше облаци по върховете на дърветата. Облаците се заплитаха в тях, после се изтръгваха, като оставяха сиви парцали по клоните, и в уплаха се носеха, където им видят очите.

Паркът се олюляваше и стенеше. Листата на водните лилии в реката се изправяха нагоре. Дъждът трополеше по покрива. В мецанина цареше такъв шум, сякаш живеехме вътре в някой барабан.

Всички освен вуйчо Коля, Глеб и аз проклинаха лошото време. Ние обличахме мушамите и отивахме на бента, за да проверим риболовните мрежи, поставени предишния ден. А всъщност отивахме не за това, а за да дишаме до болка в дробовете си влажния въздух на бурята. Вятърът духаше с такава сила, че просто отпечатваше на бузата откъснатия от дървото мокър лист. Пелерините ни се втвърдяваха. Трябваше да се викаме един друг.

Попадахме сред най-силния вятър, запъхтявахме се и се обръщахме гърбом към него.

— Хубаво! — викаше вуйчо Коля. — Много хубаво! Гледайте, ще ни отнесе.

— Пасторален живот! — викаше Глеб, като фъфлеше.

Той все още се присмиваше на Леня Михелсон.

Ние обикаляхме нашите владения. Старите върби яростно свиреха с всичките си листа, изопнати като струна и сиви откъм опакото. Те се бореха с последни сили срещу вятъра. Изгнилите клони пращяха и се чупеха. Настръхналите свраки се носеха по вятъра. Те крещяха, но не се чуваше нищо. Ние виждахме само разтворените им човки.

Зад високия бент имаше едно място, където не проникваше вятър. Ние слизахме там сред бурена. Копривата ни удряше по лицата, но не ни пареше. Тук зад една греда вуйчо Коля беше скрил въдици. Ние ги измъквахме като крадци. Ръцете ни трепереха. Какво ли би било, ако вуйна Маруся знаеше за това! Тя и без това ни смяташе за психопати.

Хвърляхме въдиците. Една ръка над главата ни бучеше бурята. Но долу беше тихо.

— По никой начин няма да клъвне — казваше Глеб. — Рибата не е такава щура като нас!

Той казваше това нарочно, за да успокои рибата. Ужасно му се искаше да кълве. И наистина ставаше чудо — тапичките бавно потъваха в студената вода.

— Подстрекатели! — викаше ни вуйчо Коля.

Ние почвахме да издърпваме едрите лъскави риби. Бурята беснееше. По водата със страшна скорост плющеше дъждът.

Но ние не забелязвахме вече нищо.

— Не сте ли премръзнали? — викаше ни вуйчо Коля.

— Не. Чудесно е.

— Значи още?

— Разбира се.

Бурята продължи пет дни. Тя утихна през нощта и никой не забеляза това.

На сутринта се събудих под чуруликането на птиците. Паркът тънеше в мъгла. През нея проникваше слънцето. Очевидно над мъглата се простираше чисто небе, защото тя беше синя.

Вуйчо Коля палеше самовара до верандата. Димът от тръбата се издигаше нагоре. При нас в мецанина миришеше на запалени борови шишарки.

Аз лежах и гледах през прозореца. Сред листака на старата липа ставаха чудеса. Един слънчев лъч бе пробил листата и проникнал навътре в липата, бе запалил множество зелени и златни пламъчета. Тази картина не би могъл да предаде никакъв художник, без да говорим, разбира се, за Ленка Михелсон.

На неговите картини небето беше оранжево, дърветата — сини, а лицата на хората — зеленикави като неузрели пъпеши. Всичко това беше измислено — сигурно както и моето увлечение към Люба. Сега аз бях се отървал напълно от него.

За това може би помогна най-много продължителната лятна буря.

Гледах как слънчевият лъч прониква все по-дълбоко сред листака. Ето той освети единствения пожълтял листец, след това синигера, който бе кацнал на едно клонче странешком към земята, а после и дъждовната капка. Тя трепереше и а-ха да падне.

— Костик, Глеб, чувате ли? — попита отдолу вуйчо Коля.

— Какво има?

— Жерави!

Ние се ослушахме. В мъгливата синева се чуваха странни звуци, сякаш в небето се плискаше вода.