Константин Паустовски
Далечни години (36)

Разказ за нищо

През февруари настъпи затопляне на времето. Киев почна да се забулва в мъгла, която топлият вятър често разпиляваше. У нас на Лукяновка миришеше на разтопен сняг и на кора̀ — вятърът довяваше тоя мирис иззад Днепър от потъмнелите напролет черниговски гори.

От покривите капеше, ледените шушулки блестяха, и само нощно време, и то рядко, вятърът разкъсваше облаците, локвите замръзваха и на небето блясваха звезди. Те можеха да се видят само в нашето предградие. В града имаше толкова много светлина от прозорците и от уличните фенери, че очевидно никой дори не подозираше съществуванието на звездите.

През влажните февруарски вечери в бабината пристройка беше топло и уютно. Електрическите лампи светеха, понякога пустите градини почваха да шумят от вятъра зад капаците на прозорците.

Аз пишех нов разказ — за Полесието и „могильовските дядовци.“ Занимавах се дълго с него и колкото повече се занимавах, толкова повече разказът се „изпортваше“ — ставаше отегчителен и несвързан. Но все пак го завърших и го отнесох в редакцията на списание „Светлини“.

Редакцията се помещаваше на Фундуклеевска улица в малка стаичка в двора. Един весел кръгличък човек си режеше салам върху купчини коректури, готвейки се да пие чай. Той съвсем не се зачуди, че в редакцията бе дошъл гимназист с разказ.

Той взе разказа, набързо погледна края и каза, че разказът му харесва, но трябва да почакаме редактора.

— С истинското си име ли сте подписали разказа? — попита кръгличкият човек.

— Да.

— Напразно! Нашето списание е левичарско. А вие сте гимназист. Може да имате неприятности. Измислете си псевдоним!

Аз се съгласих покорно, зачеркнах името си и вместо него написах „Балагин“.

— Не лошо — одобри кръгличкият.

От улицата в стаята влезе един мършав човек с пръстено лице, разчорлена брада и хлътнали пронизителни очи. Като чумосваше, той дълго сваляше дълбоките си галоши, размотаваше дългия си шал и кашляше.

— Ето редактора — каза кръгличкият, престана да бели салама и показа с джобното си ножче влезлия.

Без дори да ме погледне, редакторът се приближи до масата, седна, протегна ръка в пространството пред себе си и каза с глух, страшен глас:

— Дайте го!

Аз сложих ръкописа в протегнатата му ръка.

— Известно ли вие — попита редакторът, — че неодобрените ръкописи не се връщат?

— Известно ми е.

— Великолепно! — промърмори редакторът. — Елате след един час. Ще получите отговор.

Кръгличкият ми намигна и се усмихна.

Излязох си обезкуражен, дълго ходих по Крешчатик, отбих се в библиотеката и срещнах там Фицовски. Току-що бе взел едно томче от Ибсен. Почна да ме хока, задето съм четял малко Ибсен, и каза, че най-великото произведение на света е „Призраци“.

Излязохме заедно от библиотеката. За мене беше още рано да се върна в редакцията. Отбихме се в един вътрешен двор и попушихме: на улицата можеше да ни види някой от учителите или надзирателите. А бе ни забранено да пушим.

Фицовски ме изпрати до редакцията и реши да ме почака до вратата. Интересно му беше да узнае как ще завърши всичко. Но аз го помолих да си отиде. Беше ме страх. Ами ако не вземат разказа — с какви очи ще ме погледне Фицовски?

Влязох в редакцията. Известно време редакторът ме гледаше проницателно и мълчеше. Аз също мълчах и усещах как лицето ми пламти. Очевидно бях се изчервил ужасно.

— Разрешете ми да си взема ръкописа — казах аз.

— Ръкописа ли? — попита редакторът и се закашля от смях. — Моля ви се. Можете да си го вземете и да го хвърлите в печката. Но въпросът е там, че аз искам да поместя тоя разказ. Представете си, той ми хареса.

— Извинете, не знаех — промърморих аз.

— Нетърпелив юноша! Щом сте тръгнали по писателския път, бъдете така добър и се запасете с търпение. За хонорара елате в сряда! — с леден тон рече той, променяйки гласа си. — И всичко, което напишете, донасяйте на нас.

Изскочих от редакцията. На вратника стоеше Фицовски. Той не бе си отишъл.

— Е, какво стана? — уплашено попита той. — Взеха ли го?

— Взеха го.

— Я да отидем у дома! — възкликна Фицовски. — Имам бутилка мискет и туршия от ябълки. Ще ознаменуваме събитието!

Изпихме заедно с Фицовски бутилката мискет. Върнах се твърде късно вкъщи. Нямаше вече трамваи.

Вървях по пустите улици. Фенерите не светеха. Ако бях срещнал някой просяк, сигурно щях да му дам шинела си или да направя нещо необмислено от тоя род.

Но не срещнах никого, освен едно бяло мокро куче. Подвило опашка, то седеше до една ограда. Порових се в джобовете си, но не намерих нищо. Тогава го погалих. Кучето веднага се присламчи към мене.

Разговарях из целия път с него. В отговор то подскачаше и улавяше със зъби ръкава на шинела ми.

— Я да се ослушаме! — казвах аз и се спирах.

Кучето вдигаше уши. От градините долиташе шум, сякаш там разгрибаха миналогодишните листа.

— Разбираш ли какво значи това? — обръщах се към кучето. — Това е пролетта. А после ще дойде лятото. И аз ще отпътувам. И може би ще видя една жена — най-хубавата на света.

Кучето подскачаше, улавяше ме със зъби за ръкава на шинела и ние продължавахме по-нататък.

В къщите не светеше нито един прозорец. Градът спеше. Според мене всички жители трябваше да се събудят веднага и да изскочат на улиците и да чуят как се топи и хруска снегът и как изпод улегналите преспи водата бавно капе. Не биваше да се спи в такава чудна нощ.

Не помня как съм се домъкнал до къщи. Баба спеше. Кучето учтиво влезе след мене в стаята. На масата имаше студена вечеря. Нахраних кучето с хляб и месо и го сложих да легне в ъгъла до печката. То веднага заспа. От време на време без да се събужда, с благодарност помахваше опашка.

На сутринта баба видя кучето, но не се разсърди. Тя го съжали, даде му име Кадо, почна да го храни и кучето току свикна у бабини.

Всеки ден пролетта приближаваше все повече. Заедно с пролетта се приближаваха и зрелостните изпити. За да се подготвя, трябваше да повторя целия учебен материал. Това беше трудно, особено напролет.

Дойде Великден. В края на великденската ваканция от Брянск пристигна за няколко дни вуйчо Коля. Той бе дошъл да навести баба.

Вуйчо Коля се настани в стаята ми в пристройката. Леля Вера, която живееше със семейството си в голямата къща откъм улицата, се обиди на вуйчо Коля, задето се бе настанил при мене. Но вуйчо Коля успя да й отговори с шега.

Вечер, легнали на креватите, ние с вуйчо Коля дърдорехме и се смеехме. Като чуеше дърдоренето ни, баба ставаше, обличаше се, идваше при нас и се заседяваше до късна нощ.

Веднъж с вуйчо Коля отидохме на задължителна официална вечеря у леля Вера. По думите на баба у дома й се събираха разни „монстри и креатури“.

От тях особено ме възмущаваше известният в Киев очен лекар Думитрашко, твърде нисичък, с пискливо гласче, къдрава брадичка и златни къдрици, които се спущаха по яката на черния му сюртук.

Щом се появеше Думитрашко, въздухът се просмукваше с отрова. Потривайки меките си ръчички, Думитрашко почваше да говори мръсотии за интелигенцията. Мъжът на леля Вера, пъпчив сделкаджия, приличен на молдованин, му пригласяше.

След това неизменно се появяваше запасният генерал Пиотух с трите си стари моми дъщери. Генералът говореше предимно за цените на дървата — той търгуваше по малко с дърва.

Леля Вера се стараеше да поведе светски разговор, но не успяваше. Почти всяка фраза тя започваше с любимите си думи: „Имайте предвид“.

„Имайте предвид — казваше тя, — че мадам Башинска облича само лилави рокли“. „Имайте предвид, че тоя щрудел е от собствени ябълки“.

За да развлече гостите, леля Вера караше дъщеря си Надя да свири на пианото и да пее. Надя се боеше от пронизителните очички на генералските стари моми. Тя неуверено подрънкваше на пианото и пееше с тънък, треперещ и затова жалък глас, модния по това време „Лебед“.

Заливът спи, мълчи огледалната вода…

Учителката по музика — немкиня, безмълвна участница на тия вечери — зорко следеше Надя. Немкинята имаше голям и необикновено тънък нос. Когато попаднеше под ярката светлина на лампата, той ставаше прозрачен, над тоя нос се издигаше цяла купна коса, фризирана на лимби.

След вечерята се върнахме с вуйчо Коля в бабината пристройка.

— Тю-ю! — каза вуйчо Коля, като дишаше тежко. — Колко е противно!

За да забравим тая вечер и се разсеем, вуйчо Коля извика Хатенбергер в стаята на баба и уреди домашен концерт. Под акомпанимента на виолончелото той пееше на баба полски селски песни.

Ех, ти Висла, синя светла

като цветче.

Ти течеш в земи незнайни

надалече.

Баба слушаше, скръстила ръце на коленете. Главата й се тресеше леко и на очите й се появяваха мътни сълзи. Полша беше далеко-далеко! Баба знаеше, че никога вече няма да види нито Неман, нито Висла, нито Варшава. Тя вече едва се движеше и дори бе престанала да ходи на черква.

В деня на заминаването си вуйчо Коля ми каза, че идното лято ще замине пак за Рьовни и ме накара да обещая, че и аз ще отида. Нямаше нужда да ме моли много за това. Аз се съгласих с радост.

От тоя миг, когато научих, че ще замина за Рьовни, всичко се преобрази. Аз дори повярвах, че ще издържа добре зрелостните изпити. Оставаше ми само да чакам, а очакването на щастливите дни понякога е много по-хубаво от самите тия дни. Но в това се убедих по-късно. Тогава още не подозирах това странно свойство на човешкия живот.