Константин Паустовски
Далечни години (31)

Сън в бабината градина

Баба Викентия Ивановна живееше в Черкаси заедно с леля ми Ефросиния Григориевна. Дядо ми отдавна бе умрял, а през онова лято, когато ходих в Полесието, умря от порок на сърцето и леля Ефросиния Григориевна.

Баба се премести в Киев у една от дъщерите си — леля Вера, която се бе омъжила за един голям киевски гешефтар.

Леля Вера имаше своя къща в предградието Лукяновка. Баба се настани в малка пристройка в градината до тая къща.

След независимия живот в Черкаси баба се чувствуваше като храненица в богаташката къща на леля Вера. Тя плачеше скришом и се радваше само, че живее отделно в пристройката, готвеше си сама и поне в това е самостоятелна и не е длъжна да дава сметка на богатата си дъщеря.

На баба й беше скучно сама и тя ме придума да напусна квартирата у пани Козловска и да се пренеса в пристройката при нея. В пристройката имаше четири малки стаи. В едната живееше баба, в другата — старият виолончелист Хатенбергер, третата стая баба даде на мене, а четвъртата беше студена, но се наричаше оранжерия. По целия под бяха наредени саксии с цветя.

В средата на лятото, когато се върнах от Полесието, в града беше пусто. Всички бяха заминали на летуване. Боря бе заминал на практика в Екатеринослав. В Лукяновка живееха само баба Викентия Ивановна и Хатенбергер.

Баба бе грохнала много, бе се прегърбила, предишната й строгост бе изчезнала, но все пак тя не бе променила навиците си. Ставаше на разсъмване и веднага разтваряше широко прозорците. След това си правеше кафе на спиртника.

След като изпиеше кафето, тя излизаше в градината и седнала в плетеното кресло, четеше любимите си книги — безконечните романи на Крашевски или разказите на Короленко и Елиза Ожешко. Често, докато четеше, тя заспиваше — с побеляла коса, цялата в черно, сложила мършавите си ръце върху облегалата на креслото.

По ръцете и черната й шапчица кацаха пеперуди. От дърветата тупваха презрели сливи. Топъл вятър духаше из градината и гонеше по алеите сенките на листата.

Високо в небето над баба сияеше слънцето — ясното и палещо слънце на киевското лято. И аз си мислех, че някога баба току ще заспи завинаги сред топлината и свежестта на тая градина.

Баба ми беше другар. Обичах я повече от всичките си близки. А и тя ми се отплащаше със същото. Баба бе отгледала пет дъщери и трима синове, а на стари години живееше съвсем сама. Всъщност и тя си нямаше никого. Тъкмо от тая наша самотност се бе родила взаимната ни привързаност.

Баба цяла излъчваше нежност и тъга. Въпреки разликата в годините ние имахме нещо много общо. Баба обичаше стиховете, книгите, дърветата, небето и собствените си размишления. Тя никога не ме принуждаваше да правя каквото и да било.

Единствената й слабост беше тази, че при най-малка простуда ме лекуваше с изпитаното си лекарство. Тя го наричаше „спиритус“.

То беше едно зверско средство. Баба смесваше всички познати й спиртове — винен, дървесинен, нишадърен — и към тая смес прибавяше терпентин. Получаваше се една червеникава течност, лютива като азотна киселина.

С тоя „спиритус“ баба разтриваше гърдите и гърба ми. Тя вярваше дълбоко в лечебната му сила. Из пристройката се разнасяше щипеща гърлото миризма. Хатенбергер веднага запушваше дебела пура. Синкавият дим застилаше стаята му с приятна мъгла.

Най-често баба заспиваше в градината, когато в стаята на Хатенбергер почваше да пее виолончелото.

Хатенбергер беше красив старец с къдрава, прошарена брада и сиви яростни очи.

Той свиреше съчинена от него пиеска. Тя се наричаше „Смъртта на Хамлет“.

Виолончелото ридаеше. Редуването на звуците, такива кънтящи, сякаш се разнасяха под сводовете на Елсинор, се съчетаваше с тържествени думи:

И нека четирима капитани в катафалка

да сложат Хамлет и като крал го понесат!

Слушайки музиката, аз си представях залата в Елсинор, тесните готически лъчи на слънцето, свиренето на фанфарите и грамадните — високи и леки — знамена над тялото на Хамлет. Те се навеждаха до земята и шумоляха. Ручеят отдавна вече бе отнесъл в морето букета на Офелия и вълните олюляваха далеч от бреговете венчетата от розмарин, незабравки и седефче — последни свидетели на нещастната й любов. Виолончелото пееше и за това.

Баба се събуждаше и казваше:

— Боже мой, нима не можете да изсвирите нещо весело!

Тогава, за да угоди на баба, Хатенбергер й свиреше любимия пасторал от „Дама пика“. „Мое миличко другарче, любезно пастирче“.

Баба се уморяваше от музиката. Тя си отпочиваше от нея вечерно време, когато Хатенбергер отиваше с виолончелото си на концертите в Търговската градина.

Аз ходех често на тия концерти. Оркестърът свиреше в бяло дървено павилионче, а слушателите седяха под открито небе.

Големите лехи с шибой и тютюнче миришеха силно и сладко в здрача. Поливаха ги преди всеки концерт.

Оркестрантите бяха осветени с ярки лампи. Слушателите седяха в тъмнината. Смътно се белееха рокли на жени, дърветата шумоляха, а понякога над главите святкаха светкавици.

Но аз обичах най-много мрачните сиви вечери, когато в градината почти нямаше посетители. Тогава ми се струваше, че оркестърът свири само за мене и за младичката жена със спусната периферия на шапката.

Аз срещах тая жена почти на всички концерти. Тя ме поглеждаше внимателно. Аз я следях крадешком. Само веднъж погледите ни се срещнаха и ми се стори, че в очите й блесна лукаво пламъче.

Скучното киевско лято се изпълни с мечти за тая непозната. То веднага престана да бъде скучно. Зашумя със звънкогласи дъждове. Те се лееха от високото небе, шумоляха сред зеленината на градините. Стъклените капки, падайки от облаците, сякаш удряха по клавиши — стаята ми се изпълняше с непрекъснат звън. Струваше ми се истинско чудо, че така може да пее обикновената вода, която се лее от покрива в зеленото каче.

— Цяло лято дъждове и слънце! — казваше баба. — Ще има добра реколта.

Зад леката мрежа на тия „дъждове и слънце“ и сиянието на небесната дъга нейде наблизо живееше непознатата. Аз й бях благодарен, че тя бе се появила и веднага бе променила всичко наоколо.

Дори тротоарите от жълти тухли, покрити с малки локвички, сега ми се виждаха мили и приказни, както у Андерсен.

Между тухлите бе поникнала трева. Мравки се мъчеха да се измъкнат от локвичките.

Когато ме обземаше настроение да измислям или, както казваше баба на полски, настроение да „виждам нещата в розово“, всичко ми се виждаше чудно, дори киевските тротоари.

И досега не зная как да нарека това състояние. То се пораждаше от неуловими причини. В него нямаше нито капка възторг. Наопаки, то носеше спокойствие и почивка. Но достатъчно беше да изникне някоя най-дребна грижа — и то изчезваше.

Това състояние търсеше израз. И ето че през това горещо лято с „дъждове и слънце“ аз за пръв път почнах да пиша.

Аз криех това от баба. Понеже тя се чудеше, че седя и пиша по цели часове в стаята си, аз й казвах, че се подготвям по литература и правя конспекти.

През дните, когато в Търговската градина нямаше концерти, отивах на Днепър или край града в изоставения парк „Забрави тъгата“. Той принадлежеше на киевския меценат Кулженко.

Срещу две-три цигари пазачът ми позволяваше да вляза в тоя парк — съвсем пуст и обрасъл в бурен. Езерата бяха покрити с блатна леща. По дърветата грачеха свраки. Изгнилите пейки се клатеха, когато сядах на тях.

В парка срещах само един стар художник. Той седеше под голям платнен чадър и рисуваше етюди. Художникът още отдалеч ме поглеждаше така сърдито, че нито веднъж не се реших да се приближа до него.

Промъквах се в най-големия пущинак, дето се издигаше изоставена къща, сядах на стъпалата на терасата и четях.

Зад гърба ми подскачаха врабци. Често дигах очи от книгата и гледах навътре в парка. Между дърветата падаше дрезгава светлина. Аз чаках. Бях убеден, че именно тук в тоя парк ще срещна моята непозната.

Но тя не идваше и аз се връщах у дома по най-дългия път — с трамвай през Приорка и Подол, а след това през Крешчатик и Прорезната улица.

По пътя се отбивах в библиотеката на Идзиковски на Крешчатик. Лятно време там беше пусто. Бледни от задуха младежи с мокри мустачки — помощници на Идзиковски — заменяха книгите ми. Аз вземах книги за мене и за баба. При тогавашното състояние ми се четяха само стихове. А на баба донасях романи от Шпилхаген и Болеслав Прус.

Връщах се у дома на Лукяновка уморен и щастлив.

Лицето ми пламтеше от слънцето и свежия въздух.

Баба ме чакаше. На малката кръгла маса в стаята й бе сложена покривка. Върху нея бе наредена вечерята.

Разказвах на баба за „Забрави тъгата“. Тя ми кимаше. Понякога ми казваше, че й е омръзнало сама през целия дълъг ден. Но тя никога не ми се караше, че се губех толкова дълго.

— Младостта си има свои закони — казваше баба. — Не е моя работа да се меся в тях.

След това отивах в стаята си, събличах се и лягах на тясното легло. Лампата осветяваше чепатите клони на ябълката зад прозореца.

През първия лек сън чувствувах нощта, нейния мрак и необятна тишина. Обичах нощите, макар че ме беше страх при мисълта, че над Лукяновка, над покрива на нашата пристройка, във висините минават Стрелецът и Водолеят, и Близнаците, и Орион, и Девата.

Написах разказ, в който предадох цялото това киевско лято: виолончелиста Хатенбергер, непознатата в Търговската градина, „Забрави тъгата“, нощите и мечтателния, малко смешен гимназист.

Дълго се мъчих над тоя разказ. Думите губеха твърдостта си, ставаха меки като памук. Натрупването на красиви неща изморяваше и самия мене. От време на време стигах до отчаяние.

По това време в Киев излизаше едно списание със странното име „Рицар“. Редактираше го известният киевски литератор и любител на изкуствата Егений Кузмин.

Дълго се колебаех, но все пак отнесох разказа в редакцията на „Рицар“.

Редакцията се помещаваше в квартирата на Кузмин. Отвори ми един дребен учтив гимназист и ме отведе в кабинета на Кузмин. На килима седеше пъстър булдог. От устата му течаха лиги и той ме гледаше с болните си очи.

Беше задушно. Миришеше на дим от миризливи свещи. Върху черните тапети на стената бяха окачени бели маски на гръцки богове и богини. Навред се виждаха високи купчини книги в изсъхнали кожени подвързии.

Аз чаках. Книгите попукваха. После влезе Кузмин — твърде висок, твърде слаб, с бели пръсти. По тях блестяха сребърни пръстени.

Той разговаряше с мене, навел почтително глава. Аз се червях и не знаех как да се измъкна по-скоро. Разказът ми се виждаше вече бездарен, а самият аз — пелтечещ глупак.

Кузмин бавно прелистваше ръкописа с повехналите си пръсти и отбеляза нещо с острия си нокът.

— Моето списание — каза той — е трибуна на младите таланти. Много ще се радвам, ако намерим още един събрат. Ще прочета разказа и ще ви напиша една отворена картичка.

— Ако не ви затруднява, моля да ми изпратите отговора в затворено писмо.

Кузмин се усмихна, с което искаше да каже, че е разбрал, и наведе глава.

Аз си излязох. Изтичах запъхтян по стълбата и изскочих на улицата. Дворниците поливаха паважа. Водата пращеше в маркучите. Ситни пръски полепваха по лицето ми. Стана ми по-леко.

Скочих в движение в трамвая, за да избягам по-скоро от това място. Пътниците ме поглеждаха насмешливо. Скочих от трамвая и тръгнах пешком.

Над Сенния пазар се виеше прах. Над скучната Лвовска улица плуваха еднакви кръгли облаци. Миришеше остро на конски тор. Едно дръгливо конче влачеше талига с чували въглища. До талигата вървеше изцапан с въглища човек и унило викаше:

— А въглища, а!

Спомних си, че на масата в задушния кабинет на Кузмин стои моят разказ, пълен с красоти и неясни мисли за живота.

Досрамя ме. Заклех се да не пиша вече никакви разкази.

— Не, не е това, не е това! — повтарях аз. — А може би, макар и лошо, все пак да е това?

Не знаех нищо. Съвсем се обърках.

Завих по Глубочица към Подол. Вън на открито обущари тракаха с чукчета по стари подметки. Изпод чукчетата излизаха струйки прах. Дечурлига стреляха с прашки по врабците. В селска кола караха брашно. То се сипеше от пробитите чували по паважа. По дворовете жени простираха цветно пране.

Денят беше ветровит. Вятърът развяваше сметта над Подол. Високо на хълма над града се издигаше със сребърните си кубета Андреевската катедрала — гиздава творба на Растрели. Червените капители на колоните се извиваха могъщо.

Отбих се в една кръчма и пих чаша кисело вино. Но от това не ми стана по-леко.

Надвечер се върнах вкъщи с болки в главата. Баба веднага ме разтри със „спиритус“ и ме сложи да си легна.

Бях убеден, че съм направил непоправима грешка — написал съм отвратителен разказ и с това сам си пресякох за цял живот възможността да пиша. Край мене нямаше никой, който да ми каже какво да правя по-нататък. Нима е възможно да се стремиш с цялата си душа към нещо любимо и да знаеш, че то е безплодно!

Хатенбергер засвири под сурдинка в стаята си. Сега той свиреше не „Смъртта на Хамлет“, а откъси от новата си пиеска „Пир през време на чума“. Хатенбергер бе работил много над тая си пиеска и често свиреше отделни откъси на баба и мене.

Баба все се учудваше на мрачната фантазия на Хатенбергер.

— Ту смърт, ту чума! — оплакваше се тя. — Не го разбирам аз това. Според мене музиката трябва да весели хората.

Сега Хатенбергер свиреше любимото си място:

И носеха се жалостни стенания

по бреговете на потоци сини,

протичащи и весело, и мирно

през рая див на твоята родина!

— Да! Това е то! — мърморех аз. — „През рая див на твоята родина“.

Дивия рай! Тия думи ме шибнаха в гърдите като целебен вятър. Трябва да се стремя, трябва да работя, трябва да живея с поезията, със словото. Досещах се колко дълъг и колко труден ще бъде тоя път. Но, кой знае защо, това ме успокои.

След два дни се получи отворената картичка на Кузмин. Той не бе изпълнил молбата ми и не бе ми отговорил със затворено писмо.

Кузмин пишеше, че прочел разказа ми и щял да го помести в следващата книжка на списанието.

Разбира се, баба прочела тая отворена картичка. Тя дори си поплака.

— Баща ти Георгий Максимович — каза тя — ми се присмиваше. Но той беше добър човек. Жал ми е, че не е жив сега.

Баба ме прекръсти и ме целуна.

— Хайде труди се и бъди щастлив. Както изглежда, бог се е съжалил над мене и накрай време ми донесе тая радост.

Когато излезе броят на „Рицар“ с разказа, баба дори опече „мазурки“ и приготви празнична закуска.

На закуската баба облече черната си копринена рокля. По-рано тя я обличаше само на Великден. На гърдите й бе закичено букетче от изкуствен хелиотроп. Но сега баба не се подмлади от тая рокля, както се подмладяваше по-рано. Само черните й очи се смееха, когато ме гледаше.

По купичката със сладко кацаха оси. А Хатенбергер, сякаш досетил се за това, което ставаше у нас, свиреше мазурката на Венявски и почукваше в такт с крака си.