Константин Паустовски
Далечни години (29)

От пусто в празно

И досега аз се отнасям подозрително към хора с черни като маслини кръгли очички. Такива очички имаше моята ученичка Маруся Казанска.

Те оглеждаха безсмислено света и пламваха от любопитство, само когато виждаха някой напет юнкер или лицеист в шинел с боброва яка. Достатъчно беше край прозореца да мине някой юнкер и всичко назубрено наизуст — хронология, география и синтактични правила — мигновено се изпаряваше от главата на Маруся.

Аз бях домашен учител на Маруся Казанска. Тя ми струва скъпо, тая чуруликаща и остроноса Маруся с очички като топлийки! Тоя урок ми бе намерил Субоч. „Семейството е почтено — каза ми той, — но предупреждавам ви, че девойката не блести с таланти.“

Почтеното семейство се състоеше от Маруся, баща й — запасен генерал, и майка й — мършава французойка.

Генералът беше нисък като джудже, но имаше широка и буйна брада. Той беше толкова нисък, че не можеше да достигне закачалката, за да окачи шинела си.

Беше твърде чистичък, измит генерал с меки ръчички и воднисти очи. Но тия очи пламваха от ярост, когато той си спомняше за своите врагове — генерали, които бяха го изпреварили по служба: — Сухомлинов, Драгомиров, Куропаткин и Рененкампф.

Казански бе дослужил до чин генерал-адютант, бе командувал различни военни окръжия и обучавал на стратегия Николай Втори.

— Тоя млад човек беше формен тъпак в стратегията — често казваше Казански за Николай Втори.

Той смяташе, че последният истински цар е бил Александър Трети.

Казански имаше богата военна библиотека. Но аз не го видях нито веднъж да извади поне една книга от заключените шкафове. Цял ден той прекарваше в четене на „Ново време“ и редене на пасианси. На коленете на генерала лежеше свито малко кученце със също такива черни очички като на Маруся. Кученцето беше глупаво и зло.

След всеки урок Казански ме изпращаше до Галицкия пазар. Той обичаше тия всекидневни разходки. На улицата генералът веднага се отпускаше — почваше да се хили и да разказва армейски анекдоти.

Той побутваше с бастуна си в корема войниците и юнкерите, които заставаха във фронт пред него, и казваше:

— Омръзна ми, братле! Гледам само коремите ви.

Мадам Казанска наричаше мъжа си „душке“, а той я наричаше „маншонче“.

През живота си съм виждал множество скучни хора. Но не съм срещал по-скучно същество от мадам Казанска.

Цял ден, мигайки с разплаканите си като у кученце очички, тя шиеше престилчици за Маруся или рисуваше с маслени бои лилави перуники на атлазени ленти.

Тия розови ленти тя подаряваше на познати в дни на семейни празници. Не можеше да се разбере за какво служат тия ленти. Те не можеха да се употребят за нищо. Някои от познатите ги окачваха по стените или ги поставяха на масичките в приемната. Други се опитваха да ги използуват за означаване прочетените страници в книгите. Но лентите бяха широки и не се побираха в книгите. Най-взискателните криеха тия ленти по-далеч от очите на хората.

Но мадам Казанска с идиотска упоритост рисуваше все нови ленти и за втори или трети път ги подаряваше все на едни и същи познати.

Цялото жилище на семейство Казански бе отрупано с такива ленти. Те се закачваха за пръстите, шумоляха и можеха да докарат до лудост нервния човек.

Квартирата на Казански беше много висока и светла, но тая светлина изглеждаше студена и сива. Слънчевите лъчи, попаднали в стаите, губеха яркостта и топлината си и лежаха по подовете като ивици избеляла хартия.

Аз не можах да разбера веднага как живеят Казански. Те вярваха в бога и в това, че светът е уреден от бога именно така, както е изгодно за семейство Казански. В тяхната представа бог беше нещо като генерал-губернатор, само че във всемирен мащаб. Той въвеждаше ред във вселената и покровителствуваше порядъчните семейства.

Освен бога Казански имаха Маруся. Те я обичаха с болезнената любов на старци, които на стари години са родили дете.

Капризите на Маруся се смятаха не само за мили, но дори и за свещени. Достатъчно беше тя да се нацупи, и таткото генерал веднага откачваше шпорите си, ходеше на пръсти и въздишаше, а майката трескаво приготовляваше в кухнята любимия сладкиш на Маруся — целувки.

Главната тема на разговорите между старците беше омъжването на Маруся. Те току й търсеха кандидати. Това бе се превърнало у тях в мания, в страст. Паметта на мадам Казанска приличаше на дебел счетоводен тефтер, дето бяха прономеровани и прошнуровани всички достойни кандидати за женитба в Кнев и Югозападния край.

Маруся учеше в частната гимназия на Дучинска. Това беше буржоазна гимназия, дето бележките се поставяха в зависимост от богатството и чина на родителите.

Но Маруся беше толкова глупава, че дори високият чин на татко й Казански не я спасяваше от двойки. Когато извиквали Маруся на черната дъска, тя злобно мълчала, стиснала плътно устни, и мачкала края на черната си престилка.

Всяка двойка предизвикваше тревога в генералското семейство. Маруся се заключваше в стаята си и обявяваше гладна стачка. Мадам Казанска плачеше, разтърсвана от ридания. Генералът тичаше от ъгъл в ъгъл и викаше, че още утре ще отиде при губернатора и ще разгони цялото това „еврейско дюкянче“.

На другия ден генералът обличаше парадния си сюртук, слагаше всичките си ордени и отиваше на обяснение при директорката на гимназията Дучинска — величествена дама, която добре се ориентираше в служебното положение на родителите на своите ученички.

Работата завършваше с това, че поправяха двойката на Маруся на три минус. Дучинска не искаше да изгуби една ученичка от високопоставено семейство. Това би могло да хвърли сянка на безупречното й заведение. А семейство Казански се успокояваха до новата двойка.

Още след първия урок се убедих, че е съвсем безсмислено да обясняваш каквото и да било на Маруся. Тя не можеше да разбере нищо. Тогава предприех рискована крачка. Карах я да зубри учебниците наизуст. Тя се справяше криво-ляво с това. Зазубряше страница след страница, както децата запомнят безсмислените думи при игра: „Ала, бала, портокала“.

Със същия успех както Маруся аз бих могъл да обучавам и някой папагал на история, география и руски език. Това беше адска работа. Изморявах се много от нея.

Но наскоро бях възнаграден: Маруся получи първото три плюс.

Вечерта, когато позвъних на вратата на Казански, отвори ми самият генерал. Той подскачаше и потриваше ръце. На шията му се люлееше орденът „Света Ана“. Той ми помогна да съблека старичкия си ученически шинел.

Сред приемната Маруся в нова рокля и с грамадни фльонги в косата валсираше със стола под звуците на пианото. На пианото свиреше мадмоазел Мартен, учителка по френски. Тя също даваше уроци на Маруся. Малкото кученце се щураше из стаите и лаеше, накъдето завърне.

Вратата на трапезарията се разтвори широко и влезе мадам Казанска в рокля с шлейф. Зад гърба й забелязах празнично наредена маса.

По случай първата тройка с плюс бе дадена изискана вечеря.

В края на вечерята генералът сръчно отвори бутилка с шампанско. Мадам Казанска втренчено следеше да не би генералът да разлее шампанското на покривката.

Генералът почна да пие шампанското като вода. Той в миг се зачерви, замаха с ръце и от ръкавите на тужурката му се показаха кръглите блестящи маншети.

— Да! — каза генералът и тъжно поклати глава. — Всеки мъж трябва да носи кръста си в тоя дяволски живот. И ние го носим, не се шегуваме! Жените, господин гимназист, не могат да ни разберат. Те имат пилешки мозъци.

— Душке — изплашено възкликна мадам Казанска, — какво приказваш! Съвсем не разбирам.

— Не искам и да знам! — решително каза генералът. — Хич не искам и да знам! Да си пийнем, господин гимназист. Както е казал нашият гениален поет: „Каква дяволска работа, създателю, да бъдеш баща на голяма дъщеря!“

— Душке! — извика мадам Казанска и сивите торбички под очите й затрепериха.

— Маншонче — сладникаво, но страшно рече генералът, — ти забрави ли, че аз съм генерал-адютант от руската армия?

Той тропна с юмрук по масата и се развика с дрезгав глас:

— Моля да слушате, когато ви се говори! Аз съм обучавал царя император и не желая да ми правят бележки безмозъчни глупачки! На крака!

Всичко това завърши така, че генералът скочи, грабна салфетката от масата, тропна с крак и заигра руски танц. След това падна в креслото и почнаха да му дават валериан. Той стенеше и риташе с късичките си крака.

Излязохме от това пиршество заедно с мадмоазел Мартен. Фенерите едва светеха. Беше мъглива мартенска вечер.

— Ох! — каза мадмоазел Мартен. — Колко се изморих! Не мога да се занимавам повече с тая глупачка и да идвам в тая глупава къща. Ще се откажа.

Завиждах на мадмоазел Мартен — тя можеше да се откаже от уроците на Маруся, но аз не можех да направя това: Казански ми плащаха по тридесет рубли на месец, а това беше нечувано висока заплата за един домашен учител.

По това време баща ми неочаквано напусна службата си в Брянския завод и замина от Бежица за Городишче в дядовия чифлик. Той не можеше вече да ми помага. А бях излъгал мама: писах й, че изкарвам по петдесет рубли на месец и няма нужда да ми изпраща нищо. Пък и какво ли можеше да ми изпраща тя!

Мадмоазел Мартен се сбогува с мене на ъгъла на Безаковска улица. Заваля гъст сняг. Газовият фенер жужеше над входа на аптеката.

Мадмоазел Мартен бързо тръгна към Бибиковския булевард с плъзгащата си походка, сякаш се засилваше на кънки с колелца. Тя наведе глава и я закри с маншона от снега.

Стоях и гледах подире й. След шампанското бях в странно състояние. Главата ми ту се замъгляваше — и всичко ми се виждаше изпълнено с чудноват смисъл, ту мъгливата вълна изчезваше — и с пълна яснота разбирах, че в живота ми не е станало нищо особено. И утре както днес ще мина по същите познати до последната табела улици край градинките, файтоните, стълбовете за афиши и стражарите към къщата на Казански, ще се изкача по стълбата, облицована с жълти кахлени плочки, ще позвъня на имитиращата дъб врата, в отговор на звъненето ми ще се разлае кученцето и аз ще вляза все в същото антре с огледало и закачалка и в него на все същата кука ще виси закопчаният от горе до долу генералски шинел с червени ревери.

Но когато нахлуеше мъгливата вълна, аз мислех, че има родство между самотните хора като мадмоазел Мартен, Фицовски и мене. Струваше ми се, че ние трябва да се сдружим и да се пазим един друг, та с общи усилия да надвием този тежък живот.

Но от къде на къде помислих, че мадмоазел Мартен е самотна? Аз съвсем не я познавах. Бях чувал само, че тя е родом от Гренобъл и виждах, че има тъмни, малко мрачни очи. Това е всичко.

Постоях на ъгъла и тръгнах към Фицовски. Той не беше у дома си. Намерих ключа на уговореното място и отключих вратата.

В стаята беше студено. Запалих лампата, накладох желязната печка, взех книга от масата, легнах на мушамения диван, покрих се с шинела и разтворих книгата. Това бяха стихове.

Отново нахлу мъгливата вълна. „Как бавно преминава есенният ден“ — четях аз. Между редовете на стиховете се появи топла светлина. Тя се разрастваше и стопляше лицето ми. „И бавно се върти пожълтелият лист и денят е прозрачно свеж, а въздухът чудно чист — душата не ще избегне невидимото тление“.

Прелистих страницата. „Вярвай — в тая обширна страна няма по-нещастни от моите млади поколения“.

Оставих книгата. Лежах и мислех, че занапред ме чака живот, сигурно изпълнен с очарования — ту радостни, ту тъжни.

Животът беше като тая нощ с нейната слаба светлина от преспите, с мълчанието на градините и сиянието на фенерите. Нощта скриваше в тъмнината си ония мили хора, които някога ще ми бъдат близки, онова тихо разсъмване, което непременно ще затрепти над тази земя. Нощта скриваше всички тайни, всички срещи, всички радости на бъдещето. Колко е хубаво!

Не, не беше прав поетът, когато се оплакваше от съдбата на моето поколение. Ние не бяхме нещастни. Ние вярвахме и обичахме. Не заравяхме таланта си в земята. Разбира се, нашата душа ще избегне „невидимото тление“. Не и не! Ние ще се стремим чак до смъртта си да достигнем чудни времена.

Така мислех, легнал на мушамения диван. Нека бъдат проклети всички тия отвратителни Казански, целият тоя зъл и благоприличен мравуняк!

Когато се върнах от Фицовски в квартирата си на Дивата уличка, пани Козловска ми подаде една телеграма. В нея се казваше, че в чифлика Городишче край Белая Церков умира баща ми.

На другата сутрин заминах от Киев за Белая Церков.

Смъртта на баща ми скъса първата нишка, която ме свързваше със семейството. А след това почнаха да се късат и всички останали нишки.