Константин Паустовски
Далечни години (24)

Дивата уличка

Боря живееше в мебелираните стаи „Прогрес“ на калната Жилянска улица близо до гарата.

Той ме посрещна приветливо и покровителствено.

— Браво — каза той, — че си решил да бъдеш самостоятелен! Поживей засега при мене, а после ще ти намерим хубаво място. Тук не бива да живееш.

— Защо?

— Ще видиш.

Аз видях това доста скоро. Още щом Боря отиде в политехническия институт, в стаята веднага дойде един подпухнал човек с лице като кисела зелка. На подпухналия висеше прашна студентска тужурка и се развяваха зелени панталони с издути колене. Изпъкналите му и празни очи се въртяха бавно, разглеждайки стаята, лавицата с провизиите и мене.

— Граф Потоцки! — представи се подпухналият. — Най-близък приятел на вашия брат. Бивш студент от политехническия институт. Напуснах го поради неизлечима болест.

— Но от какво сте болен? — съчувствено попитах аз.

— Моята болест не се поддава на описание — отговори граф Потоцки и загреба от кутията на масата една шепа от цигарите на Боря. — Страдам неизказано. Поради болестта си три години поред не можах да взема изпитите при професор Патон. Познавате ли Патон?

— Не.

— Звяр! — каза граф Потоцки, взе от масата салама, повъртя го и го пъхна в джоба си. — Преследва всички, които жадуват за успех. Лекарството против моята болест е обикновен креозот. Но родителите ми се забавиха да ми изпратят пари и естествено, нямам с какво да изтичам до аптеката и си купя споменатия по-горе креозот. Не можете ли да ми услужите до утре?

— Как да ви услужа? — попитах аз, понеже не го разбрах.

— Е, добре! — Граф Потоцки се усмихна добродушно. — Омръзна ми да се кълча! Смятах да поискам три рубли от Боря, но съм закъснял. Дали нямате някоя зеленичка?

— Да, разбира се! — Бързо извадих пари от джоба си. — Три рубли ли искате?

— Ах, младежо! — с огорчение възкликна Потоцки. — Ако иска назаем някой нахалник, той преувеличава, а пък ако иска някой порядъчен човек, той намалява. Ако бях, пази боже, нахалник, щях да поискам двадесетина рубли. А пък аз искам само три! Ще попитате — къде е истината? Истината както винаги е по средата. Двадесет минус три е равно на седемнадесет. Делим седемнадесет на две и получаваме осем и половина. А като се позакръгли малко, ще получим цифрата девет рубли. Удобно и просто.

Вместо девет аз му подадох десет рубли. Той ги взе твърде странно. Дори не забелязах как ги прибра. Парите сякаш се стопиха във въздуха.

Докато разговаряхме с граф Потоцки, вратата на хотелската стая през цялото време скърцаше. Но щом парите се стопиха във въздуха, вратата решително се разтвори широко и в стаята се втурна една нисичка жена с пеньоар. При всяка крачка пантофите на краката й шляпаха. Бяха й големи.

— Защо? — развика се тя с буен глас. — Защо ще давате пари на тоя грубиян! Дайте ги! — изсъска тя през зъби и улови граф Потоцки за тужурката.

Ръкавът на тужурката изпращя.

Графът се изскубна и хукна към коридора. Жената се втурна след него. Пантофите й стреляха като пистолети.

— Дай! — викаше тя. — Поне три рубли! Поне две!

Но графът с непостижима бързина се свлече по стълбата на улицата и изчезна. Жената в пеньоара се опря на стената и зарида с неестествен, противен глас.

От всички стаи почнаха да надничат квартиранти. Това ми помогна да ги видя всички наведнъж. Пръв надникна един изприщен младеж с лилава риза. Той си слагаше розова целулоидна яка.

— Мадам Гуменюк — повелително каза той, — вземете мерки!

В коридора се показа съдържателката на мебелираните стаи „Прогрес“ мадам Гуменюк — пълна дама с ласкави тъжни очи. Тя се приближи до жената с пеньоар и каза неочаквано с твърде ясен и зъл глас:

— Марш в стаята си! Без скандал! Ще докарате полицията! Давам ви честната си дума на жена.

Жената в пеньоар се изправи и спокойно отиде в стаята си. Коридорът още дълго шумеше, обсъждайки произшествието с граф Потоцки.

Когато Боря се върна, разправих му всичко. Той каза, че съм се отървал евтино и ми поръча занапред да не се поддавам на никакви уловки. Граф Потоцки съвсем не бил граф, нито бивш студент, а чиновник в съда, изгонен от служба заради пиянство.

— Те се боят от мене — каза Боря. — Ти с твоя характер е по-добре да ги отбягваш. Тук се е събрал изметът на обществото.

— Но защо живееш тук?

— Аз съм свикнал. На мене не ми пречат.

След един месец Боря ми намери „мебелирана“ стая у една позната на мама бабичка — пани Козловска, на Дивата уличка.

Получих пари от баща си и пресметнах, че дори и да не ми изпрати вече нищо, ще мога да прекарам три месеца, без да преподавам уроци.

В квартирата на пани Козловска освен нея и сина й, пехотния поручик Ромуалд, не живееше никой. Това беше тясна квартира с лепкави подове от лошата боя. Прозорците гледаха към една изсечена градина. В нея бяха останали всичко две-три дървета. Зимно време в тая градина правеха пързалка. В купчините сняг по краищата на пързалката забождаха елички. Те бързо пожълтяваха. Пързалката беше евтина, за дечурлигата от Глубочица и Лвовската улица. Нямаше дори оркестър, а свиреше грамофон с грамадна лилава фуния.

Дивата уличка беше наистина дива. Тя не водеше наникъде. Губеше се сред празните места, затрупани със сняг и купчини пепел. Пепелта се извиваше като синкав дим. От празните места винаги миришеше на изгоряло.

Аз украсих стаичката си с портрети на Байрон, Лермонтов и Юго. Вечерно време запалвах кухненската лампичка, тя осветяваше само масата и портрета на Юго. Брадатият писател седеше тъжно, подпрял глава с ръка в кръгла колосана маншета, и ме гледаше. Той имаше такъв израз, сякаш казваше: „Е, млади човече, какво ще правите по-нататък?“

По това време се увличах от „Клетниците“ на Юго. Може би повече отколкото самото съдържание на романа обичах бурните нахлувания на стареца Юго в историята.

През оная зима изобщо четях много. Никак не можех да свикна със самотията. Книгите ми помагаха да се избавя от нея. Често си спомнях за нашия живот на Николско-Ботаническата улица, за Лена, за веселите артилеристи, за фойерверките в стария парк в Рьовни, за Брянск. Навред бях обкръжен от разнообразни и доброжелателни хора.

Сега чувствувах липса на хора около себе си. В лампата нещо свистеше и тоя звук усилваше самотата ми.

Но мина месец, два и настъпи прелом. Почнах да забелязвам, че колкото по-грозна изглеждаше действителността, толкова по-силно чувствувах всичко хубаво, което беше скрито в нея.

Досещах се, че в живота хубавото и лошото съществуват едно до друго. Често пъти хубавото прозира през множеството лъжи, мизерия и страдания. Така понякога към края на начумерения ден сивите облаци изведнъж светват от край до край от огъня на залязващото слънце.

Мъчех се да намеря черти от хубавото навред. И разбира се, често ги намирах. Те можеха да блеснат неочаквано като кристалния пантоф на Пепеляшка изпод сивата й скъсана рокля, както можеше да блесне нейде на улицата внимателният и ласкав поглед на очите й. „Това съм аз — казваше тоя поглед. — Нима ти не ме позна? Преди малко аз се превърнах в просякиня, но достатъчно е да хвърля парцалите и ще се превърна в принцеса. Животът е пълен с изненади. Не бой се. Вярвай в това.“

През оная зима ме обземаха такива неясни мисли.

Аз бях в началото на жизнения си път, но ми се струваше, че познавам вече тоя път напълно. Записах си два стиха от Фет. Според мене те подхождаха за онова, което ме очакваше:

В царството на бурите, снега и ледовете колко свеж и чист изгрява твоят май!

Четях тия стихове на глас. Пани Козловска слушаше зад стената. Поручик Ромуалд си идваше късно, а понякога и съвсем не нощуваше вкъщи. На пани Козловска й беше скучно и тя се радваше при звука на всеки човешки глас.