Константин Паустовски
Далечни години (19)

Пустинната Таврида

След две години, когато бях вече четиринадесетгодишен, мама настоя тоя път да заминем през лятото не в Рьовни, а в Крим. Тя избра най-тихото кримско градче — Алуща.

Пътувахме през Одеса. Хотелите в Одеса бяха препълнени. Наложи се да отседнем в общежитието на Атонския манастир, близо до гарата. Манастирските послушници — бледни младежи с раса и черни лакирани колани — ни гощаваха с чорба от коприва и сушена хамсия.

Аз бях във възторг от тая чорба, от празничния бял град, от съскащата сода и от пристанището. Над него като сини облаци се носеха гълъби, смесваха се с бели облаци чайки.

Отново се срещнах с морето. До тия степни брегове то беше по-ласкаво, отколкото край бреговете на Кавказ.

Старият параход „Пушкин“ ни откара в Ялта. Над морето цареше затишие. Дъбовите парапети се нагряваха толкова много, че не можеше да сложиш ръка върху тях. В салона всичко потреперваше и звънтеше от въртенето на параходното витло. Слънцето проникваше през светлинния люк, илюминаторите и отворените врати. Поразяваше ме изобилната южна светлина. От нея блестеше всичко, което можеше да блести. Дори грубите брезентови завески на илюминаторите пламтяха от ярка светлина.

Крим се надигна от морската синева като Остров на съкровищата. По върховете на люляковите му хълмове лежаха облаци. Белият Севастопол бавно плуваше насреща ни. Той посрещна нашия стар параход с обедни оръдейни изстрели и със сините кръстове на андреевските знамена.

„Пушкин“ дълго бучеше, завивайки в залива. От дъното му излитаха фонтани въздушни мехури. Водата съскаше. Ние тичахме от единия борд до другия, за да не пропуснем нещо. Ето Малахов Курган и Братското гробище, Графския пристан, Константиновския форт, издигнат посред кипящите вълни на морето, и метежният крайцер „Очаков“, заобиколен от понтони. Край нас преминаваха катери от военните кораби, плискайки малахитова вода зад кърмата.

Гледах като омагьосан всичко наоколо. Значи не само в книгите, а и в действителност съществува тоя град, дето е умрял Нахимов, дето по бастионите са се пръскали кръгли гюлета, дето се е сражавал артилеристът Лев Толстой, дето се е клел за вярност на народа лейтенант Шмидт. Ето го тук тоя град — в палещия ден сред перестата сянка на акациите.

В Ялта „Пушкин“ стигна вечерта. Той влезе бавно в ялтенското пристанище като в градинска беседка, украсена със светлини.

Слязохме на каменния вълнолом и първото нещо, което видях, беше количката на един мургав продавач. На един прът над нея висеше фенер. Той осветяваше мъхести праскови и едри сливи, покрити със синкав прашец.

Купихме праскови и тръгнахме към хотел „Джалита“. Весели носачи мъкнеха багажа ни.

Бях толкова уморен, че веднага заспах в хотела, като едва забелязах стоножката, спотаила се в ъгъла, и черните кипариси зад прозорците. Няколко мига още чувах как с тъничък глас пееше фонтанът сред двора. После сънят ме издигна и ме понесе, олюлявайки ме като в каюта, нейде далеко, в чудна страна — сестра на тайнствения Крим.

След Ялта с китния й кей, Алуща ми се стори скучна. Настанихме се в края на града, отвъд Стахеевската крайбрежна улица.

Камениста земя, ароматни кипарисови храсти, пусто море и далечните Судакски хълмове — ето всичко, което ни заобикаляше в Алуща. Тук нямаше нищо друго. Но и това беше достатъчно, за да се примиря постепенно с Алуща и да я обикна.

Често ходехме с Галя на едно съседно лозе и си купувахме сладка шасла, едър студен чауш и розов мискет. На лозето пееха щурци. По земята цъфтяха мънички жълти цветя колкото главички на карфица.

От бялата ниска къща излизаше една възрастна жена, Ана Петровна, с толкова загоряло лице, че сивите й очи изглеждаха съвсем бели. Тя ни накъсваше грозде. Понякога тя изпращаше при нас дъщеря си, босонога седемнадесетгодишна девойка с изрусели плитки, увити като венец около главата, и със също такива сиви очи като на майка й.

Възрастните нарекоха тая девойка русалка. Надвечер Лена често минаваше край нашата вила, слизаше към морето, къпеше се и дълго плуваше, а после се връщаше с пешкир на рама и пееше:

Там в сините простори,

в безбрежни далнини,

тъгата да забравим

и земните злини.

Галя се сприятели с Лена и научи всичко от нея. Галя изобщо обичаше да разпитва подробно хората за всички обстоятелства на живота им. Тя правеше това с упоритостта на късоглед и любопитен човек.

Оказа се, че Ана Петровна е вдовица, бивша библиотекарка от Чернигов, че Лена заболяла от туберкулоза и лекарите посъветвали да я отведат в Крим. Ана Петровна дошла в Алуща. Тук тя се омъжила за един стар украинец, собственик на лозе. Старецът наскоро умрял и сега Ана Петровна и Лена останали единствени стопани на това лозе. През зимата Лена живеела в Ялта, учела в ялтенската гимназия, но в неделен ден идвала при майка си в Алуща. Болестта на Лена съвсем минала.

След завършване на гимназията Лена имала намерение да стане певица. Галя я раздумваше. Според нея единственото достойно занятие на жената е учителствуването. Самата Галя искаше да стане селска учителка. Всички тия Галини мисли ми бяха омръзнали отдавна, толкоз повече, че тя говореше твърде много за бъдещото си призвание и макар че никой не спореше с нея, доказваше на всички, че на света няма по-хубаво занятие от това да бъдеш педагог.

Кой знае защо, ме дразнеше, дето Галя раздумва Лена да стане певица. Аз обичах театъра. Напук на Галя разправях на Лена с възторг за всички пиеси, които бях гледал в театъра: „Синята птица“, „Дворянско гнездо“, „Мадам Сан-Жен“ и „От ума си тегли“.

Аз преувеличавах много работи. Предсказвах на Лена примамливо бъдеще. Харесваше ми да мисля, че тая загоряла от слънцето и слабичка девойка, която плува в морето по-добре от всеки моряк, някога ще излезе на сцената в тънка рокля с шлейф, на гърдите й ще трепти от дишането тъмно цвете и пудрата не ще може да покрие следите от морския загар по лицето й.

Аз бях обкръжил Лена с необузданите си мечти. Тя ме слушаше, отметнала глава, сякаш плитките й я дърпаха назад, и едва доловимо се изчервяваше. Понякога тя питаше:

— Е, признайте, че измисляте всичко това? Нали? Аз няма да ви се сърдя.

Тя ми говореше на „вие“, макар че беше три години по-голяма от мене. По това времена „ти“ си говореха само съвсем близки хора.

Не можех да призная това, защото вярвах искрено на всичко, което измислях. Това ми качество стана причина за множество мои нещастия. И най-чудното беше, че през целия си живот не срещнах нито един човек, който да поиска да разбере или поне да оправдае това мое качество.

Но Лена ми вярваше. Искаше й се да вярва на всичко, което аз измислях. Ако не отидехме два-три дни с Галя на лозето, тя сама ни донасяше грозде, казваше смутено на мама: „Изпраща ви го Ана Петровна подарък“ — и издебнала минута, бързо ми шепнеше:

— Бога ми, това е свинство! Защо не идвате?

Наскоро баща ми замина от Алуща. Трябваше да отиде по работа в Петербург. След това замина и Боря — да държи изпит в киевския политехнически институт.

Мама беше разтревожена поради заминаването на баща ми и не ни обръщаше внимание. Тя дори се радваше, когато по цели дни се губехме край морето и не я безпокояхме.

През цялото време газех до кръста във водата и ловях раци под камъните. Най-накрая, след като една вечер се къпах в морето, простинах и получих възпаление на белите дробове. На това отгоре още първата нощ, когато лежах с температура, ме ухапа скрипия.

Беше август. Скоро започваха занятията в гимназията. Трябваше да се върнем в Киев. Моята болест обърка всички. И в края на краищата мама изпрати Галя и Дима, а тя остана при мене.

Аз боледувах тежко и дълго. По цели нощи почти не спях. Трудно ми беше да дишам. Мъчех се да дишам предпазливо и гледах с тъга белите стени. От пукнатините на стените изпълзяваха стоножки. Лампата гореше на масата. Сенките от шишетата с лекарство изглеждаха като доисторически чудовища — протегнали дългите си шии, те душеха тавана.

Обръщах глава и гледах към черния прозорец. В него се отразяваше лампата. Зад това отражение бучеше морето.

Една нощна пеперуда се удряше в стъклото. Искаше й се да избяга от задушната стая, в която миришеше на лекарства.

Мама спеше в съседната стая. Извиквах я, молех я да ми даде да пия вода и да пусне пеперудата. Мама я пускаше да си излезе и аз се успокоявах.

Но после, не зная как, виждах, че пеперудата кацва на сухата трева зад прозореца и като поседяваше малко там, връщаше се и пак долиташе в стаята, едра като кукумявка. Тя кацаше на гърдите ми. Аз чувствувах, че тая пеперуда е тежка като камък и че още малко и ще смаже сърцето ми.

Отново виках мама и я молех да изпъди пеперудата. Стиснала устни, мама махваше стегнатия ми загряващ компрес и ме увиваше в одеяла.

Аз забравих броя на нощите, изпълнени с непонятен шум и сухата горещина на чаршафите.

Един ден дойде Лена. Не можах да разбера веднага, че е тя. Бе облечена с кафява формена рокля, с черна престилка и бе обута с малки черни обувки. Светлите й плитки бяха грижливо заплетени и висяха спуснати на гърдите, отстрани на загорялото й лице.

Лена бе дошла да се сбогува, преди да си замине за Ялта. Когато мама излезе от стаята, Лена сложи ръката си на челото ми. Ръката й беше студена като лед. Краят на плитката й докосна лицето ми и аз чувствувах топлия и свеж мирис на косата й.

Влезе мама. Лена бързо махна ръката си, а мама каза, че Лена ми е донесла чудесно грозде.

— За съжаление нямаме по-хубаво — отговори Лена.

Като казваше това, тя гледаше не мама, а мене, сякаш искаше да ми каже нещо важно.

После тя си отиде. Чух я как изтича по стълбата. Освен нас вкъщи не живееше вече никой, всички бяха си заминали и затова всеки звук се чуваше добре.

От тоя ден почнах да се поправям. Лекарят каза, че след като стана, ще трябва да прекарам в Алуща не по-малко от два месеца, чак до ноември. Трябвало да заякна и да си отпочина. Тогава мама реши да извика от Киев Лиза, за да ме наглежда и храни. А пък мама бързаше да замине за Киев — не знам защо.

Лиза пристигна след седмица, а още на другия ден мама замина с кола за Симферопол.

През цялото време Лиза ахкаше. Тя не бе виждала нито веднъж море, кипариси, лозя — мама я бе довела в Киев от Брянските гори, от Рьовни.

Аз останах с Лиза. Почнах вече да ставам. Но още не ми позволяваха да излизам. По цял ден седях на застъклената тераса под есенното й не твърде горещо слънце и четях. Намерих в един скрин „Тристан и Изолда“. Няколко пъти прочетох тая чудна легенда и всеки път, след като я прочетях, ми ставаше все по-тъжно.

После реших сам да напиша нещо като „Тристан и Изолда“ и няколко дни съчинявах повест. Но не отидох по-далеч от описанието на морската буря край скалистия бряг.

В края на септември лекарят ми позволи да излизам. Лутах се сам по безлюдната Алуща. Обичах да ходя на пристана през време на прибоите. Вълните се носеха под надупчената настилка на мостика и през пролуките изскачаха струи вода.

Веднъж се отбих у Ана Петровна. Тя ме почерпи с кафе и каза да отида непременно в неделя, понеже тоя ден щяла да си дойде Лена от Ялта. През цялото време след това мислех как ще се срещна с Лена.

Помня ясно тая неделя, сякаш бе вчера, защото тоя ден се случиха две събития.

Аз знаех, че Лена ще пристигне от Ялта с утринния катер. Отидох на пристана. Но още щом катерът се показа иззад носа, аз се скрих зад дъсчената будка. В нея продаваха картички с изгледи от Крим. Седнах на един камък и седях там през цялото време, докато катерът се приближи до пристана. От него слезе Лена и като потърси някого на пристана, бавно тръгна към дома си.

Боях се, че ще ме забележи. Това щеше да е съвсем глупаво. Тя се озърна няколко пъти, после се върна на пристана и постоя малко до дървения стълб с афишите. Преструваше се, че чете един афиш, макар че те всички бяха вече окъсани и висяха на парцали.

Аз я гледах крадешком. На главата си тя бе сложила топъл бял шал. Беше побледняла и отслабнала в Ялта. Стоеше с наведени очи до стълба, макар че трябваше да ги повдигне, ако наистина четеше афиша. След това тя си отиде.

Аз почаках малко и се върнах у дома. Срам ме беше за моята страхливост.

Не знаех дали сега трябва да отида при Лена, или не. На обед не ядох нищо и Лиза ми се закани, че ще телеграфира за това на мама. Лиза беше малограмотна и затова аз се усмихнах на заплахата й.

Следобед най-после се реших, облякох шинела и излязох. Лиза извика подире ми да закопчея шинела си, но аз не я послушах.

Стигнах до лозето. То беше вече съвсем алено. Отворих вратичката. Вратата на бялата къща веднага хлопна и аз видях Лена. Тя тичаше насреща ми само по рокля.

Това беше хубав ден. Аз престанах да се стеснявам и разказвах за Рьовни, за учителя по география Черпунов и за леля Надя. Лена незабелязано слагаше на чинийката ми ту грозде, ту сливи ренглоти. После тя каза:

— Защо сте дошли в такъв студ с разкопчан шинел? Пред кого се докарвате?

— Но и вие изтичахте само по рокля — отговорих аз.

— Защото… — каза тя и млъкна. — Защото не съм имала възпаление на белите дробове.

Под загара на лицето й изби руменина. Ана Петровна погледна Лена изпод очилата си и поклати глава:

— Лена, не забравяй, че си вече на седемнадесет години.

Тя каза това с такъв тон, сякаш Лена беше вече възрастна жена, а прави глупости.

Ана Петровна и Лена ме изпратиха до къщи и се отбиха да видят как живея. Лиза се изчерви като божур, но бързо се успокои и се оплака на Ана Петровна, че не я слушам и ходя с разкопчан шинел. Ана Петровна каза на Лиза да ходи винаги при нея, когато й трябва нещо. Лиза се зарадва. Тя нямаше познати в Алуща. От време на време се разхождаше заедно с мене, береше пелин и го окачваше да съхне в стаята. През цялото си свободно време тя си гледаше на карти.

Лиза беше червенобуза, с отекли добри очички и твърде доверчива. Тя вярваше на всяка глупост, която й разказваха.

Ана Петровна и Лена си отидоха. Стана ми скучно. Чакаше ме дълга вечер. Искаше ми се пак да отида на лозето, но знаех, че не бива да правя това.

Реших да пиша повестта си, запалих лампата и седнах до масата. Но вместо повест написах първите си стихове. Сега съм ги забравил. Но в паметта ми е останал само един стих:

О, късайте цветя от клюмналите стебла

Тия стихове ми харесваха. Канех се да пиша още дълго, но влезе Лиза и каза: „Я го гледай какво е измислил — да развали очите си! Отдавна е време да спиш!“ — и духна лампата. Аз се разсърдих, казах, че съм вече голям и я нарекох глупачка. Лиза отиде в стаята си, разплака се от обида и каза с пресипнал глас:

— Ще си отида още утре пешком в Киев — а ти прави тука сам, каквото искаш.

Аз мълчах. Тогава Лиза каза, че още утре ще изпрати на мама телеграма за моето поведение. Тя много обичаше да ме плаши с телеграми. Сега тя дълго мърмори нещо в стаята си, а после въздъхна:

— Е, бог да ти помага. Спи. Я виж какъв вятър бушува навън!

Над главата ми висеше кръгъл стенен часовник. Всеки път, когато биеше два през нощта, аз се събуждах. Събудих се и тоя път и дълго не можех да разбера какво се е случило. На стената мигаше алена светлина. Прозорецът гледаше към морето. Навън вятърът свиреше монотонно. Седнах на кревата и надникнах през прозореца. Над морето се олюляваше сияние. То осветяваше ниските облаци и развълнуваната вода.

Почнах да се обличам бързо.

— Лиза! — извиках аз. — Пожар в морето!

Лиза се размърда, скочи и почна също да се облича.

— Но какво може да гори във водата? — попита тя.

— Не знам.

— Защо си станал? — попита Лиза.

В просъница тя не можеше да разбира добре.

— Ще отида на брега.

— И аз.

Излязохме. Вятърът духна иззад ъгъла на къщата и ме облъхна със силен студ. Сиянието се издигаше към небето. До вратнята стоеше дворникът татарин.

— Параход гори — каза той. — Какво да се прави, а!

Изтичахме на брега. Край пристана навярно на спасителната станция звънеше камбана. На брега се бяха стекли куп хора. Веднага изгубих в тъмнината Лиза.

Рибари с високи ботуши и брезентови пелерини свличаха по камъчетата в морето една лодка. Чуваха се припрени гласове: „Пътнически параход“, „На две мили от брега“, „Задържай кърмата, чуваш ли, не я оставяй да се изтърколи“. Измокрените рибари се качиха в лодката, хванаха веслата. Вълните издигнаха лодката и тя потегли в морето.

Някой ме улови за лакътя. Обърнах се. До мене стоеше Лена. Сиянието я осветяваше слабо. Гледах Лена, нейното сериозно лице.

Мълчаливо стояхме на края на кея. В морето се издигна бяла ракета. След нея се издигна втора.

— Помощта приближава — каза Лена. — Ако не беше мама, щях да отида с рибарите на лодката. Непременно щях да отида.

Тя помълча и попита:

— Кога си заминаваш?

Сърцето ми се разтупа — така неочаквано тя се обърна към мене на „ти“.

— Сигурно след една седмица.

— Значи ще те видя пак. Ще гледам да си дойда по-рано.

— Ще чакам — отговорих аз и ми се стори, че след тия страшни думи потънах в пропаст.

Лена леко ме дръпна от края на кея.

— Какво да се прави? — тихо попита тя. — Мама е наплашена. Тя е някъде тук край пристана. Нали не ми се сърдиш?

— Защо?

Тя не отговори.

— Лена! — извика от тъмнината Ана Петровна. — Къде си? Да си вървим!

— Аз ще замина утре сутринта с дилижанса — прошепна Лена. — Гледай да не ти хрумне да ме изпращаш. Сбогом.

Тя ми стисна ръката и си отиде. Гледах подире й. Няколко мига — не повече — се виждаше белият й шал, наметнат на главата.

Сиянието над морето потъмняваше. Над водата легна зеленият лъч на прожектора. На помощ на горящия параход идваше миноносецът „Стремителний“. Аз намерих Лиза и ние се върнахме у дома. Искаше ми се да си легна по-скоро и да заспя, за да не мисля за онова чудно и хубаво нещо, което току-що бе станало между мене и Лена.

Сутринта, когато на мястото на сиянието от пожара се издигаше слаб дим, отидох на пристана и научих, че в морето е изгорял параход. Казваха, че в трюма на парахода избухнала адска машина, но капитанът успял да спре парахода до крайбрежните скали.

След като научих тия новини, отидох далеко по шосето към Ялта. Едва преди час оттук е минала с дилижанса Лена. Седнах на парапета край морето и седях дълго, пъхнал ръце в ръкавите на шинела си.

Мислех за Лена и сърцето ми тупаше силно. Спомнях си мириса на косата, топлината на свежия й дъх, неспокойните й сиви очи и тънките вежди, които едва се повдигаха нагоре. Не разбрах какво ми е. Страшна мъка сви гърдите ми и заплаках.

Искаше ми се само едно — да я виждам през цялото време, да чувам само нейния глас, да бъда до нея.

Бях вече окончателно решил да отида веднага пешком до Ялта, но в това време отвъд завоя на шосето заскърца талига. Бързо изтрих очите си, обърнах се и почнах да гледам към морето. Но от очите ми отново бликнаха сълзи и аз не видях нищо друго освен синия дразнещ блясък.

Аз премръзнах и не можех да спра треперенето на цялото си тяло. Минаващият с талигата старец със сламена шапка спря конете и ми предложи:

— Качи се, приятелю, ще те откарам до Алуща.

Качих се в талигата. Старецът се озърна и попита:

— Ти да не си случайно от сиропиталището?

— Не, аз съм гимназист — отговорих.

Последните дни в Алуща бяха необикновено тъжни и хубави. Такива са винаги последните дни в ония места, с които ни е жал да се разделим.

От морето нахлу мъгла. От нея тревата пред нашата вила овлажня. През мъглата надничаше слънцето. Лиза палеше печката с жълти дърва от акация.

Листата капеха. Но те не бяха златни както у нас в Киев, а сиви с лилави жилки.

Вълните безшумно изскачаха от мъглата, налитаха към брега и също безшумно се губеха в мъглата. На крайбрежния пясък се търкаляха мъртви морски рибки.

Чатир-Даг и Бобуган-Яйла бяха забулени в облаци. От планините се спущаха стада овце. След стадата тичаха подивели овчарски кучета и подозрително се озъртаха наоколо.

От мъглата и есента стана така тихо, че от моя балкон чувах гласовете долу в градчето. В бюрекчийницата на пазара горяха мангали, миришеше на прегоряло масло и пържен кефал.

Ние с Лиза трябваше да заминем в понеделник сутринта. Лиза бе наела вече файтон до Симферопол.

Чаках в събота Лена, но тя не си дойде. Няколко пъти минах край лозето, но не забелязах никого. Нямаше я и в неделя сутринта. Тръгнах към станцията на пощенските коли. Там беше пусто.

Разтревожен се върнах вкъщи и Лиза ми подаде един плик.

— Донесе го едно момченце — каза тя. — Сигурно е от Ана Петровна, която те вика да се сбогувате. Иди. Те са добри хора.

Излязох в градината, скъсах плика и извадих от него малко листче. На него бе написано: „Ела в шест часа при трите платана. Лена“.

Аз отидох при трите платана не в шест, а в пет часа. Това беше едно пусто място. В каменистия дол край коритото на пресъхнала рекичка растяха три платана. Всичко наоколо бе посърнало. Само тук-там прецъфтяваха лалета. Изглежда, че някога на това място е имало градина. През рекичката бе прехвърлено дървено мостче. Под един от платаните имаше стара пейка с ръждясали железни крака.

Аз дойдох по-рано от определеното време, но заварих вече Лена. Тя седеше на пейката под платана, стиснала ръце между коленете. Шалът бе се свлякъл на раменете й.

Едва когато се приближих до пейката, Лена се обърна.

— Ти няма да разбереш — каза тя и ме улови за ръката. — Не, не ми обръщай внимание… Аз говоря винаги глупости.

Лена стана и виновно се усмихна. Тя наведе глава и ме гледаше изпод вежди.

— Мама каза, че съм луда. Нека е тъй! Сбогом!

Тя ме притегли за раменете и ме целуна по устните, а след това ме отстрани и каза:

— А сега върви! И не се озъртай! Моля те. Върви!

На очите й се появиха сълзи, но само една се хлъзна по бузата, като остави тясна мокра следа.

И аз си отидох. Но не се стърпях и се озърнах. Лена стоеше, опряна до стъблото на платана, отметнала глава, сякаш плитките я дърпаха назад, и гледаше подире ми.

— Върви! — извика тя и гласът й странно се бе променил. — Всичко това са глупости!

Отидох си. Небето вече потъмня. Слънцето бе залязло зад планината Кастел. От Яйла духаше вятър, шумолеше в коравите листа.

Аз не разбирах, че всичко, абсолютно всичко е свършено. Много по-късно разбрах, че животът ми отне по непонятна причина онова, което можеше да бъде щастие.

На другата сутрин заминахме с Лиза за Симферопол.

В горите отвъд Чатир-Даг валеше дъжд. Из целия път до Киев дъждът плющеше по прозорците на вагона.

Вкъщи сякаш не забелязаха пристигането ми. В нашето семейство бе се случило нещо лошо. Но аз още не знаех какво именно.

Дори се радвах, че не ми обръщат внимание. Мислех много за Лена, но не се решавах да й пиша.

След тая есен попаднах в Крим едва през 1921 година, когато всичко, което се бе случило между мене и Лена, бе се превърнало в спомен и не причиняваше болка, а будеше само размисли. Но кой ли ги няма тия размисли? Заслужава ли да се говори за тях!