Константин Паустовски
Далечни години (16)

Липов цвят

Никога досега не бях виждал такива стари липи. Нощем върховете им се губеха в небето. Ако задухаше вятър звездите сякаш летяха между клоните им като светулки. Денем под липите беше тъмно, а горе, сред свежата зеленина, шумеше, боричкаше се, писукаше и пърхаше пъстрият птичи народ.

— Само почакайте — казваше вуйчо Коля, — скоро всички тия липи ще цъфнат и тогава…

Той никога не се доизказваше какво ще стане, когато цъфнат липите. Но ние и сами знаехме, че тогава старият парк в Рьовни ще се превърне в място на такива чудеса, каквито има само в приказките.

Вече втора година след завършване на занятията в гимназията ние идвахме — цялото семейство — да летуваме в Брянските гори в Рьовни. През време на отпуската си тук идваше и баща ми.

Разорилият се собственик на имението даваше под наем през лятото две-три дървени вили в парка. Имението беше отдалечено от градовете и железопътната линия. Почти никой не идваше през лятото тук освен вуйчо Коля и ние.

За да си представим хубостта на тия места, трябва да ги опишем с топографска точност.

Изоставен липов парк с непроходим гъсталак от лещак и смрадлика. Покрити с мъх пейки между люляковите храсти. Заглъхнали алеи. Те имаха свои названия: „Храмът на Диана“, „Алея на въздишките“, „Славеев дол“.

Слънчеви поляни със самотни борове и полски цветя и отново шатра от могъщи и, както ни се струваше, хилядагодишни липи.

Паркът се спущаше към река Рьовна. Отвъд нея по бърдото се издигаха непроходими гори. Натам водеше единствен песъчлив път. По тоя път можеше да се стигне до старо параклисче с иконата на Тихон Задонски. Зад параклисчето пътят се губеше в сухата трева.

Никой не се решаваше да отиде сам по-далеч от параклисчето — дори и най-смелият от обитателите на имението Володя Румянцев, студент от Петербургския горски институт.

Горският гъсталак достигаше чак до гредоредното параклисче. От гъсталака лъхаше на гнили листа и папрат. В полумрака оттам долитаха кукумявки.

Една нощ чухме далечен вик, който долиташе от гората. Беше се заблудил един амбулантен продавач по панаирите. Той отивал пешком от Свенския манастир на панаира в Трупчевск. Горският пазач го намерил и го доведе в Рьовни. Търговецът, мършав селянин със сини очи, плачеше и се кръстеше.

Веднъж ние хлапетата заедно с Володя Румянцев взехме компас и тръгнахме из гората.

Ние видяхме бездънни долове, обрасли до краищата с къпини и хмел. В дълбочината на доловете шуртеше вода, но не можеше да се стигне до нея. Открихме в горите неизвестна рекичка с такава прозрачна вода, че тя изглеждаше като стъклена. От стръмния бряг се виждаха рояци дребни рибки, които сновяха по дъното на тая река.

Най-после до един извор видяхме изгнил кръст. На напречната дъска на кръста висеше тенекиено канче. Около канчето се бе обвил повет и го държеше здраво. Откъснахме повета и загребахме с канчето вода от извора. Водата имаше дъх на ръжда.

Крякаха жерави, свистяха авлиги, виеха се ястреби. Над нас се носеха облаци със сини дъна. Ние поглеждахме към тях — оттам, отгоре, се виждаше добре целият тоя загадъчен горски край. Кълвачи дълбаеха старателно сухите стебла и тук-там над главите ни падаха шишарки.

Володя Румянцев уверяваше, че в горите има изоставен разколнически манастир. В манастира се въдели диви пчели и можели сме да си съберем мед.

Но не намерихме манастира. Катерехме се по боровете, за да се оглеждаме наоколо и видим сред това море от зеленина дъсчения покрив с крив кръст с осем краища. Горе на боровете подухваше топъл ветрец, ръцете ни залепваха по смолистите клони. Подскачаха чернооки катерици. Младите зелени шишарки миришеха на терпентин. Но колкото и да се взирахме от боровете като от фарове, закрили с ръка очи от слънцето не виждахме нищо освен горите и плаващите облаци. От тях главата се замайваше.

От високите борове облаците изглеждаха много по-близо, отколкото от земята. Искаше ни се да се докоснем до белоснежните им грамади.

Над тия облаци небето бе пресечено от светла набраздена ивица. От нея се разклоняваха прозрачни пера. Володя Румянцев казваше, че това са също облаци, но толкова нависоко, че те се състоят не от водни пари, а от кристалчета лед. Перата висяха неподвижно в студената и недосегаема висина.

Освен горите в Рьовни имаше още едно тайнствено място — реката. Тя струеше под надвисналите върби, разделяше се на два ръкава, течеше край един остров и на много места от единия до другия бряг бе обрасла с водни лилии и плаващи цветчета на водокрас.

До острова реката бе преградена от дървени бентове. На острова имаше изоставена бичкиджийница. Край празните бараки бяха струпани купища дървени стърготини. В горещи дни тук до замайване миришеше на дървесина.

Някога бичкиджийницата работела с воденично колело. Сега всичко това бе се съборило, бе обвито с космата паяжина — и колелото, и назъбените дървени чекръци. Те бяха обрасли вече с жълти като сяра гъби.

Зад бентовете имаше водни ями — жилища на грамадни щуки. Тия ями се наричаха подмоли. В подмолите водата беше черна и се въртеше бавно.

В тия ями ние с вуйчо Коля пуснахме десетки въдици. Освен щуки там живееха големи, почти сини костури. Ние ги ловяхме от мокрите греди на бента. Понякога костурите изтръгваха въдиците от ръцете ни и ги отвличаха под водата. Бамбуковата дръжка на въдицата като златна стрела бързо се хлъзгаше в дълбочината. След това тя изплаваше обикновено по-долу от вира и ние я измъквахме с лодка заедно с костура.

Какво имаше още в Рьовни? Старинна къща с колони, построена според преданието от Растрели. По фасадата й лястовиците си виеха гнезда. Пустите зали, стълбища и входове бяха залени от пъстра като дъгата светлина. Тя проникваше през изпъкналите стъкла. Когато някой минаваше из залите, мебелите пукаха, а полилеите леко звънтяха.

В къщата не живееше никой. Само на семейни празници, на имения ден на Мария (в семейството имаше две Марии: майка ми и вуйна Маруся, жената на вуйчо Коля), отваряха салона с естрада за музикантите, проветряваха го и уреждаха бал.

Ние окачвахме кръгли фенерчета на балкона, а късно вечерта пущахме ракети в парка. Те се промъкваха между гъстите дървета и изхвърляха разноцветни огнени кълба. Кълбата бавно се спускаха отгоре и осветяваха с червеникава светлина старата къща. Когато ракетите угаснеха, в парка се връщаше лятната нощ с далечното крякане на жаби, с блясъка на звездите и аромата на цъфналите липи.

За именния ден от Брянск идваха артилерийски офицери — колеги на вуйчо Коля. Веднъж дойде дори московският певец тенор Аскоченски. Той даде концерт в старинния салон.

„О, ако ти се върнеше отново при мене — пееше Аскоченски, — където бяхме така щастливи с тебе! Сред гъстите вейки ти щеше да чуеш шепот — знай, че това е стонът на болната ми душа.“

Струваше ми се, че думите на тоя романс се отнасят за нашия парк. Той бе чувал много признания, бе видял бледни лица на влюбени, сълзи при раздяла.

„Когато някой тъжен звук тревожи съня ти — пееше Аскоченски, опрян на пианото, а вуйна Маруся му акомпанираше, като оправяше бързо косата си — или се чува виенето на бурята, знай, че това съм аз, който ридая безутешно…“

След бала във вилата на вуйчо Коля даваха вечеря. Свещите в кръгли абажури пращяха от изгарящите нощни пеперуди.

На нас, гимназистите, ни наливаха вино наравно с възрастните. Ние почвахме да се перчим.

Веднъж, след като пихме вино, решихме всеки от нас да обиколи сам през нощта парка. За да няма измама, всеки трябваше да остави нещо на пейката в Славеевия дол. Вуйчо Коля обеща да провери на сутринта дали сме изпълнили честно това условие.

Пръв изтича да обиколи парка Павел Тенов, братът на вуйна Маруся, студент от медикохирургическата академия. Всички го наричаха Павля. Той беше дългокрак, чипонос, имаше къдрава брадичка и приличаше на Чехов. Павел се отличаваше с доверчивост и доброта. И затова винаги му устройвахме разни шеги.

Павля трябваше да остави на пейката в Славеевия дол празна бутилка от вино.

След Павля беше моят ред. Хукнах към вътрешността на алеите. Росните клони дращеха лицето ми. Струваше ми се, че някой тича да ме настигне.

Спрях се и се ослушах. Някой се промъкваше сред храстите. Аз хукнах по-нататък и изскочих на една поляна. В дъното й изгряваше луната. Пред мене беше Славеевият дол. Там цареше непрогледна тъмнина и аз се засилих и се хвърлих в нея като в черна вода. Блесна реката. Отвъд реката тъжно крещеше воден кос.

Спрях се до пейката. Миришеше на липов цвят. Цялата нощ чак до звездите бе изпълнена от този мирис. Беше тихо и не ти се вярваше, че наблизо, на ярко осветената веранда, шумят весели гости.

Бяхме се наговорили предварително да направим номер на Павля. Аз грабнах бутилката, оставена от него на пейката, и я хвърлих в реката. Бутилката се преобърна и блесна под светлината на луната. Към бреговете на реката се разбягаха лунни кръгове.

Изтичах по-нататък над урвата. Оттам лъхаше силно на влага и ангелика. Запъхтян стигнах тичешком на голямата липова алея. Отпреде ми заблестяха светлини.

— Костик! — чух разтревожения глас на вуйна Маруся. — Ти ли си?

— Да! — отговорих аз, като дотичах до нея.

— Какви глупости ви идват в главата! — каза вуйна Маруся. Тя стоеше на алеята и се загъваше в лек вълнен шал. — Майка ти се вълнува много. Кой измисли това? Сигурно Глеб?

— Не, не е Глеб — излъгах аз. — Измислихме го заедно.

Вуйна Маруся бе познала. Нощното тичане из парка бе измислено от Глеб Афанасиев, възпитаник на вуйчо Коля и ученик в брянската гимназия, чорлаво момче, неуморимо в измислиците. В сивите му очи постоянно блестяха лукави пламъчета. Не минаваше ден Глеб да не измисли нещо. И затова каквото и да се случеше, за всичко обвиняваха Глеб.

На сутринта вуйчо Коля провери нещата на пейката. Липсваше бутилката, оставена от Павля. Всички почнаха да му се подиграват и да казват, че се е изплашил, че не е дотичал до дола и се е върнал, а бутилката е хвърлил по пътя. Но Павля веднага се досети каква е работата и се закани:

— Почакай, Глеб, ще те накарам да плачеш!

Глеб не каза нищо, но не ме издаде.

Същия ден Павля улови Глеб в къпалнята, няколко пъти потопи главата му във водата, а след това свърза на възел панталоните му и ги намокри във водата. Глеб дълго развързва със зъби панталоните си. Той изглеждаше жалък в измачканите панталони. Това беше обидно, защото в Рьовни бяха на курорт с майка си две сестри гимназистки, Карелини от Орел. По-голямата сестра Люба през цялото време четеше скрита в глухите кътчета на парка. Тя седеше по пейките, подгънала крака. Бузите й горяха. Светлата й коса винаги бе разчорлена. Около пейките ние постоянно намирахме черни панделки, които Люба губеше от плитките си.

По-малката сестра Саша, капризна и насмешлива, се харесваше на Глеб. Сега за него беше немислимо да се появи пред нея в измачкани панталони. Аз се чувствувах виновен пред Глеб и помолих мама да оглади панталоните му. В изгладените панталони Глеб веднага доби предишния си лекомислен вид.

В нощното тичане из парка нямаше нищо особено, но аз го запомних задълго. Спомнях си вълните от липов цвят, които плискаха лицето ми, крякането на водния кос, цялата тая нощ с рояк звезди, изпълнена със звуци от веселие.

Понякога през това време ми се струваше, че на земята почти не е останало място за човешката мъка.

Но скоро след празнуването на имения ден се разколебах в това. Край нашата вила видях едно босоного момче с окъсано армяче. Момчето бе донесло да продава горски ягоди. От него лъхаше на плодове и дим. То поиска един гривеник за едно гърненце ягоди, но мама му даде двадесет копейки и едно парче баница.

Момчето стоеше с наведени очи и чешеше един о друг босите си крака. То пъхна баницата в пазвата си и мълчеше.

— Ти чий си? — попита го мама.

— Анискин — неуверено отговори то.

— Но защо не ядеш баницата?

— Ще я занеса на мамичка — каза то пресипнало, без да вдига очи. — Тя е болна. Караше дърва, пресили се и я заболя коремът.

— Ами баща ти къде е?

— Умря.

Момчето подсмръкна, отдръпна се настрана и хукна да бяга. То се озърташе изплашено и притискаше с ръка пазвата си, за да не изтърве баницата.

Дълго не можех да забравя това русоглаво момче и тайно осъждах мама. Тя откупи угризението на съвестта си с баница и един двугривеник. Аз разбирах добре това. Разбирах, че горчивата несправедливост изисква други постъпки, а не жалки подаяния. Но как да се унищожи тая несправедливост, която срещах все по-често и по-често в живота си — това не знаех.

Често през време на чай слушахме разговорите между баща ми и вуйчо Коля. Те спореха за бъдещето на руския народ. Вуйчо Коля доказваше, че щастието на народа зависи от просвещението. Баща ми смяташе, че щастие ще донесе революцията. В споровете се намесваше Павля. Той се наричаше народник. Веднъж дори замалко не бяха го изключили от академията за една реч на студентско събрание. Володя Румянцев мълчеше, но отпосле казваше на нас, момчетата, че нито баща ми, нито вуйчо Коля, нито Павля разбират нещо.

— Ами вие разбирате ли? — питахме го ние.

— Абсолютно нищо! — с удоволствие отговаряше Володя. — И не желая да разбирам. Обичам Русия — и повече нищо.

Володя Румянцев беше брат на капитан Румянцев, любимия колега на вуйчо Коля от Брянския арсенал.

Володя беше възглух. В червеникавата му брада стърчеше сено — той нощуваше в сеновала. Презираше всякакви житейски удобства. Вместо възглавница Володя слагаше под главата си сгънатата студентска тужурка. Той вървеше така, сякаш гребеше с краката си и говореше неясно. Под тужурката носеше избеляла синя рубашка и я препасваше с черен копринен шнур с пискюлчета.

Ръцете на Володя бяха винаги изгорени от проявители и фиксажи — Володя се занимаваше с фотография. Той беше предприемчив човек. Бе сключил договор с московската литография на Шерер и Набголц — пътуваше лятно време по различни затънтени градчета, снимаше забележителностите, а литографията по тия снимки на Володя издаваше картички с изгледи от градовете. Тия картички се продаваха в будките по гарите.

На нас ни харесваше това занятие на Володя. Той често изчезваше по за няколко дни от Рьовни, а след това се връщаше и разправяше, че бил ту в Ефремов, ту в Елец, ту в Липецк.

— Това се казва живот, господа гимназисти! — казваше той, седнал в къпалнята, насапунисвайки червенокосата си глава. — Оня ден преплувах Ока, вчера — Мокша, а днес — Рьовна.

Той ни зарази с любов към провинциална Русия. Познаваше я отлично — познаваше панаирите, манастирите, историческите имения, обичаите. Той ходеше в Тарпани, в родината на Лермонтов, в имението на Фет край Курск, на конския панаир в Лебедян, на остров Валам и на полето на Куликовската битка.

Той навред имаше някакви приятелки бабички, бивши учителки и чиновнички. Отсядаше у тях. Те го хранеха със зелева чорба и пироги с риба, а от благодарност Володя учеше канарчетата на бабичките да свирят полка или подаряваше на бабичките суперфосфат — да сипват в саксиите с мушкато, та за чудо на съседите да отглеждат грамадни алени цветя.

Той не участвуваше в споровете за съдбините на Русия, но се намесваше в ония случаи, когато ставаше разговор за тамбовската шунка, за рязанските замразени ябълки или за волжката чига. В познаването на тия неща никой не можеше да се мери с Володя, Вуйчо Коля казваше насмешливо, че само Володя Румянцев знае по колко се продават цървулите в Кинешма и колко струва един фунт кокоша перушина в Калязин.

Веднъж Володя Румянцев ходи в Орел и ни донесе тъжна новина.

Ние играехме на крокет около вилата. Увлечението от крокета беше всеобщо. Често играта продължаваше до тъмно. Тогава на крокетната площадка изнасяха лампи.

Никъде не се карахме така, както на крокета. Особено с по-големия ми брат Боря. Той играеше добре и бързо ставаше „разбойник“. Тогава той крокираше нашите топки и ги хвърляше така далеко, че понякога изобщо не ги намирахме. Ние се ядосвахме и когато Боря се целеше, мърморехме: „Дявол в ръката ти, жаба в устата ти!“ Понякога това заклинание помагаше и Боря не улучваше.

Карахме се и с Глеб. Когато Глеб играеше срещу Саша, той винаги бъркаше и нарочно губеше, за да направи удоволствие на това момиченце. А когато играеше със Саша против нас, проявяваше чудеса на ловкост и нахалство и винаги печелеше. Обикновено на крокета се събираше цялата компания от вилата. Дори двете кучета на вуйчо Коля, Мордан и Четвертак, дотичваха да погледат крокета, но благоразумно лягаха зад боровете, за да не се пречкат между топките.

Тая сутрин на крокетната площадка беше както винаги много шумно. След това се чу трополене на колела. До вилата на вуйчо Коля се приближи тарантас. Някой извика: „Пристигнал е Володя Румянцев!“ Никой не обърна внимание на това; всички бяха свикнали с честите заминавания и връщания на Володя.

След малко се появи Володя. Той вървеше към нас в прашна дълга дреха и с ботуши. Лицето му беше навъсено, сякаш се канеше да плаче. В ръката си държеше вестник.

— Какво има? — изплашено го попита вуйчо Коля.

— Чехов е умрял.

Володя се обърна и тръгна обратно към вилата.

Ние хукнахме след него. Вуйчо Коля взе вестника от Володя, прочете го, хвърли го на масата и си отиде в стаята. Разтревожената вуйна Маруся излезе след него. Павля свали пенснето си и дълго го бърса с носната си кърпичка.

— Костик — каза ми мама, — иди на реката и извикай баща си. Нека престане да лови риба. Веднага.

Тя каза това така, сякаш баща ми вече можеше да знае за смъртта на Чехов, но поради лекомислието си не придаваше значение на това и не се огорчаваше.

Аз се обидих за баща си, но все пак тръгнах към реката. С мене дойде и Глеб Афанасиев. Той неочаквано бе станал твърде сериозен.

— Да, Костик!… — каза ми той по пътя и тежко въздъхна.

Аз съобщих на баща си, че е умрял Чехов. Той веднага посърна и се сгърби.

— Я гледай — смутено каза той, — но как така… Не съм мислил, че ще преживея Чехов…

На връщане минахме край крокетната площадка. Там се търкаляха захвърлените чукчета и топки. В липите шумяха птиците, надничаше слънцето, падаше на зелени петна по тревата.

Аз вече четях Чехов и го обичах много. Вървях и мислех, че такива хора като Чехов не трябва никога да умират.

След два дни Володя Румянцев замина на погребението на Чехов в Москва. Изпратихме го до гара Синезерки. Володя носеше кошница с цветя, за да ги положи на гроба на Чехов. Бяха обикновени полски цветя. Бяхме ги набрали из ливадите и в гората. Мама ги бе опаковала, бе им сложила влажен мъх и бе ги покрила с мокро платно. Ние се стараехме да накъсаме повече полски селски цветя, защото бяхме уверени, че Чехов ги е обичал. Набрахме много момини сълзи, карамфили, червен кантарион, маргарити. Само вуйна Маруся накъса в парка малко жасмин.

Влакът замина вечерта. От Синезерки се връщахме в Рьовни пешком и стигнахме вкъщи едва на разсъмване. Новата луна висеше ниско над гората и нежната й светлина блестеше в дъждовните локви. Наскоро бе валял дъжд. Миришеше на мокра трева. В парка кукаше закъсняла кукувица. После луната залезе, пламнаха звезди, но скоро ги забули предутринната мъгла. Тя дълго шумолеше, стичайки се по храстите, докато спокойното слънце изгря и стопли земята.