Константин Паустовски
Далечни години (13)

Дребосъчета

Аз не завиждах като другите момчета на киевските кадети за това, че носеха бели пагони с жълти вензели и заставаха във фронт пред генералите. Не завиждах и на гимназистите, макар че техните шинели от сив офицерски плат със сребърни копчета се смятаха за много красиви. От малък бях равнодушен към всяка униформа освен към морската.

Когато през есента на 1902 година за пръв път обух дълги панталони и ученическа куртка, беше ми неловко, неудобно и престанах временно да чувствувам, че това съм аз. Станах за себе си чуждо момче с тежка фуражка на главата. Не обичах тия твърди сини фуражки с грамаден герб, защото на всичките ми другари — ученици от подготвителния клас — ушите им винаги стърчаха изпод тия фуражки. Когато сваляха фуражките, ушите им заемаха обикновеното си положение. Но достатъчно беше да сложат фуражките, и ушите им веднага щръкваха. Това ставаше сякаш нарочно, та като улови за ухото ученика от подготвителния клас, инспекторът Бодянски да може да каже със страшния си глас:

— Пак си закъснял, мизерабл! Застани в ъгъла и мисли за горчивата си съдба!

И затова щом мама ми купи фуражка, подражавайки на по-големите си братя, измъкнах малкия железен обръч и отпрах атлазената й подплата. Такава беше традицията — колкото по-измачкана е фуражката, толкова по-голяма е гимназистката доблест. „Само зубрачите и подлизурките носят нови фуражки“ — казваха братята ми.

Върху фуражката можеше да се сяда, да се носи в джоба и да се брулят с нея узрели кестени. След това тя добиваше оня боеви вид, който беше гордост за истинския гимназист.

Купиха ми и чанта с мек гръб от телешка кожа, кутия за моливи и пера, тетрадки на квадратчета, тънки учебници за подготвителния клас и мама ме поведе към гимназията.

По това време в Киев ни гостуваше баба Викентия Ивановна. Тя ме прекръсти и окачи на шията ми кръстче със студена верижка. С треперещи ръце тя разкопча яката на черната ми куртка, пъхна кръстчето под ризата ми, обърна се настрана и притисна кърпичката до очите си.

— Хайде върви! — с глух глас каза тя и ме побутна леко. — Бъди умен. Труди се!

Излязохме с мама. През цялото време се обръщах към нашата къща, сякаш ме отвеждаха завинаги от нея.

Тогава живеехме на сенчестата и тиха Николско-Ботаническа улица. Около нашата къща имаше грамадни замислени кестени. От тях бяха почнали вече да падат сухите петпръстни листа. Денят беше слънчев, много син, топъл, но с прохладна сянка — обикновен ден на киевската есен. Баба стоеше до прозореца и през цялото време, докато завием на Тарасовската улица, ми кимаше. Мама вървеше мълчаливо.

Когато стигнахме до Николаевската градинка и през нейната зеленина видях жълтото здание на гимназията, заплаках. Сигурно бях разбрал, че детството е завършило, че сега трябва да се трудя и че трудът ми ще бъде горчив и дълъг и съвсем няма да прилича на ония спокойни дни, които прекарвах у дома си…

Спрях се, притиснах глава до мама и плачех така силно, че в чантата на гърба ми кутията с моливите подскачаше и потракваше, сякаш питаше какво се е случило с малкия й стопанин. Мама свали фуражката ми и с парфюмираната си кърпичка избърса сълзите ми.

— Престани — каза тя. — Мислиш ли, че на мене ми е леко? Но така трябва.

Така трябва! Никакви думи досега не бяха влизали в съзнанието ми с такава сила, както тия две думи, казани от мама: „Така трябва“.

Колкото по-голям ставах, толкова по-често чувах от възрастните, че трябва да живеем „така както трябва, а не така, както ти се иска или ти харесва“. Дълго не можех да се примиря с това и питах възрастните — нима човек няма право да живее така, както иска, а трябва да живее само така, както искат другите? Но в отговор ми казваха да не разсъждавам за онова, което не разбирам. А веднъж мама каза на баща ми. „Това е все твоето анархистическо възпитание!“ Баща ми ме притегли към себе си, притисна главата ми до бялата си жилетка и каза шеговито:

— Костик, не ни разбират нас с тебе в тая къща.

Когато се успокоих и престанах да плача, влязохме с мама в зданието на гимназията. Широка желязна стълба, изтъркана от токовете до оловен блясък, водеше в горния етаж, дето се чуваше страшна гълчава, подобна на бръмчене на пчелен рояк.

— Не се плаши — каза ми мама. — Това е голямото междучасие.

Качихме се по стълбата. За пръв път мама не ме държеше за ръка. Отгоре бързо слизаха двама ученика от горните класове. Те ни сториха път да минем. Единият от тях каза зад гърба ми:

— Довели са още едно нещастно дребосъче!

Така аз влязох в неспокойното и безпомощно общество на учениците от подготвителния клас или както ги наричаха презрително по-големите гимназисти, в обществото на дребосъчетата. Наричаха ни дребосъчета, защото, мънички и палави, през междучасията ние се шляехме и се мотаехме в краката на големите.

Минахме с мама през бялата актова зала с портретите на императорите. Особено ме учуди Александър Първи. Той притискаше зелената триъгълна шапка до бедрото си. По бузите на котешкото му лице стърчаха червеникави бакенбарди. Той не ми се хареса, макар че зад гърба му препускаха по хълмовете кавалеристи с пера на шапките.

От залата влязохме в кабинета на инспектора Бодянски — дебел човек с широк като женски пеньоар формен сюртук.

Бодянски сложи меката си ръка на главата ми, дълго мисли, а след това каза:

— Учи се добре, че инак ще те изям!

Мама се усмихна принудено. Бодянски извика слугата Казимир и му заповяда да ме отведе в подготвителния клас.

Мама ми кимна, а Казимир ме улови за рамото и ме поведе по дългите коридори. Казимир стискаше така здраво рамото ми, сякаш се боеше, че ще се изскубна и ще избягам при мама.

В класните стаи имаше занятия. В коридора беше пусто и тихо. Тая тишина изглеждаше особено чудна след яростната врява през време на голямото междучасие. От междучасието бе останал прах. Той плуваше в лъчите на слънцето, падащи от градината. Това беше знаменитата градина на Първа киевска гимназия — столетен парк, който заемаше цял квартал сред града.

Погледнах през прозореца към градината и отново ми се доплака. В градината, осветени от край до край от слънцето, се издигаха кестени. Изсъхващите бледолилави листенца на тополите трептяха от вятъра.

Още тогава като момче аз обичах градините, дърветата. Не чупех клони, не развалях птичите гнезда. Може би защото баба Викентия Ивановна винаги ми казваше, че „светът е чудно хубав и човек трябва да живее и се труди в него като в голяма градина.“

Казимир забеляза, че се каня да заплача, извади от задния джоб на стария си, но чистичък сюртук, лепкаво бонбонче „зубровка“ и ми каза с полски акцент:

— Изяж това шекерче през идното междучасие.

Благодарих му шепнешком и взех бонбончето.

През първите дни в гимназията аз говорех шепнешком и се боях да вдигна глава. Всичко ме потискаше — брадатите преподаватели в сини сюртуци, старинните сводове, ехото в безкрайните коридори и най-после директорът Безсмертни — възрастен хубавец със златиста брадичка, с новичък формен фрак.

Той беше добродушен, просветен човек, но от него, кой знае защо, трябваше да се боим. Може би защото той седеше във висок кабинет с портрета на хирурга Пирогов, с гипсов таван и червен килим. Директорът рядко излизаше оттам. На него ние се покланяхме по всички правила, като се спирахме, а с учителите се поздравявахме вървешком.

Казимир ме водеше по кънтящите коридори. Из тях сновяха, като надничаха в класните стаи през застъкления горен край на вратите, надзирателите „Пъпеша“, „Клечката“, „Емфието“ и единственият надзирател, когото гимназистите обичаха — Платон Фьодорович. Коридорът, дето беше подготвителният клас, се намираше под властта на Платон Фьодорович. Това ме спасяваше на първо време от множество неприятности.

Надзирателите трябваше да следят за поведението на гимназистите и да съобщават на инспектора за всевъзможните им провинения. След това идваха наказанията — оставяне за час или два „без обед“ (с други думи, мъчително седене в празната класна стая след свършване на часовете), намаляване на поведението и най-после викане на родителите при директора. Ние се бояхме най-много от последното наказание.

В по-горните класове имаше и други наказания: временно отстраняване от гимназията, изключване с право да продължи обучението си в друга гимназия и най-страшното — изключване с „вълчи билет“, без право на постъпване в каквото и да било средно училище.

Аз видях само един гимназист от горните класове, изключен с „вълчи билет“, когато бях вече в първи клас. Разправяха, че той бе ударил по лицето преподавателя по немски език Ягорски, груб човек със зелено лице. Ягорски го нарекъл пред целия клас глупак. Гимназистът поискал от Ягорски да се извини, но Ягорски отказал. Тогава гимназистът го ударил. Тъкмо затова той бе изключен с „вълчи билет“.

На другия ден след изключването гимназистът дошъл в гимназията. Никой от надзирателите не се решил да го спре. Той отворил вратата на класната стая, извадил от джоба си броунинг и го насочил срещу Ягорски.

Ягорски скочил от масата и като се закривал с дневника, избягал между чиновете, мъчейки се да се скрие зад гърбовете на учениците. „Страхливец!“ — извикал гимназистът, обърнал се, излязъл на площадката на стълбата и се застрелял в сърцето.

Вратата на нашата класна стая гледаше към площадката. Ние чухме сух трясък и звънтене на стъкла. Нещо падна и се търкулна по стълбата. Класният наставник хукна към вратата. Изтичахме и ние след него.

На стълбата лежеше луничавият гимназист. Той бе вдигнал ръка и се бе уловил за перилата на стълбата, но след това ръката му се отпусна и той притихна. Очите му ни гледаха с учудена усмивка.

Около гимназиста се засуетиха надзирателите. После бързо дойде директорът Безсмертни. Той коленичи до гимназиста, разкопча куртката му и тогава видяхме кръв на ризата му. По стълбата вече се качваха санитари от „Бърза помощ“ с кафява униформа, с френски кепета на главите. Те бързо сложиха гимназиста на носилка.

— Веднага отведете децата! — каза директорът на нашия класен наставник.

Но изглежда, че той не го чу и ние останахме.

От класната стая излезе Ягорски и прегърбен тръгна към учителската стая.

— Вън! — изведнъж каза зад гърба му директорът.

Ягорски се обърна.

— Вън от моята гимназия! — тихо каза директорът.

И като приклякаше, Ягорски изведнъж изтича по коридора.

На другия ден мама не искаше да ме пусне в гимназията, но после се размисли и аз отидох. В училище ни разпуснаха след втория час. Казаха ни, че които искат, могат да отидат на погребението на гимназиста.

И ние отидохме всички — мънички, изплашени, с дългополи шинели, понесли на гръб твърдите си чанти.

Беше студен мъглив ден. Зад ковчега вървеше цялата гимназия. В ковчега имаше много цветя. Директорът водеше под ръка една побеляла, зле облечена жена — майката на гимназиста.

Тогава още не можех да се ориентирам добре в такива житейски случки, но все пак разбрах, че животът ни бе дал урок по другарство. Ние се приближавахме един след друг до гроба и хвърляхме по шепа пръст, сякаш се кълняхме, че винаги ще бъдем доброжелателни и справедливи един към друг.

 

 

Но това беше много по-късно, а сега Казимир ме въведе в подготвителния клас.

До масата седеше класният наставник Назаренко — гръмогласен човек с къдрава синя брада като на асирийския цар. Учениците от горните класове бяха нарекли Назаренко Навуходоносор. Те уверяваха, че той служи в полицията.

Цяла година, до постъпването ни в първи клас, Назаренко ни мъчеше нас, дребосъчетата, с гръмливия си глас, с подигравки, двойки и разкази как изрязали на крака му ноктите, които се били забили в месото. Аз се боях от него и го мразех. Най-много го мразех заради разказите му за тая операция.

Седнах на ниския чин, изрязан с джобни ножчета. Трудно ми беше да дишам. Миришеше кисело на мастило. Назаренко диктуваше: „Веднъж лебедът, ракът и щуката…“ Зад отворения прозорец на един клон бе кацнало врабче и държеше в човката си сух лист от клен. Искаше ми се да разменим съдбата си с врабчето. Врабчето погледна през прозореца към класната стая, жално изписука и изтърва кленовия лист.

— Ти там, новият — прогърмя Назаренко, — извади тетрадката си, пиши и не зяпай настрана, ако не искаш да останеш без обед.

Аз извадих тетрадката си и почнах да пиша. На попивката ми капна сълза. Тогава съседът ми, едно черно момче с весели очи, Ема Шмуклер, ми пошепна:

— Преглътни слюнката си и ще ти мине.

Аз преглътнах слюнката си, но не ми мина. Дълго още не можех да въздъхна с пълни гърди.

Така започна първата ми година в гимназията. Прах, тичане през междучасията, постоянен страх, че ще те извикат на дъската, изцапани с мастило пръсти, тежка чанта и като отзвуци на изгубения живот — мелодичното звънтене на киевските трамваи зад прозорците, далечното свирене на латерна и свирките на локомотивите, които долитаха откъм гарата. Оттам заминаваха тежки влакове и изпускайки пара, се носеха през горички и окосени ниви в това време, когато ние, приведени над чиновете, се задавяхме от тебеширен прах, който се сипеше под сухата гъба от черната дъска.

* * *

Срещу подготвителния клас се намираше физическият кабинет. За него водеше тясна врата. Често през междучасията надничахме в тоя кабинет. Там чиновете бяха наредени амфитеатрално.

Във физическия кабинет водеха на занятия учениците от по-горните класове. Разбира се, ние се мотаехме в краката им из коридора и това сигурно бе им омръзнало. Веднъж един ученик от горните класове, висок бледен гимназист, изсвири продължително. Големите ученици почнаха изведнъж да ни хващат и да ни наблъскват във физическия кабинет. Те седяха по чиновете и ни държаха, като ни стискаха между коленете си.

Отначало това ни хареса. С любопитство разглеждахме тайнствените прибори по полиците — черни дискове, колби и медни кълба. После в коридора задрънка първият звънец. Ние се мъчехме да се изскубнем. Учениците от горните класове не ни пущаха. Те ни държаха здраво и чукаха по главите най-буйните от нас. Прегъваха големия си пръст и ни чукваха силно по темето. Болеше много.

Задрънка зловещо вторият звънец. Ние почнахме да се дърпаме с всички сили, да се молим и да плачем. Но учениците бяха неумолими. Бледният гимназист застана до вратата.

— Внимавай — викаха другарите му, — пресметни точно.

Ние не разбирахме нищо. Виехме от ужас. Ей сега ще бие третият звънец. Назаренко ще нахълта в празната стая на подготвителния клас. Гневът му ще бъде страшен. Реки от нашите сълзи не ще могат да укротят тоя гняв.

Задрънка третият звънец. Ние ревяхме на различни гласове. Бледният гимназист вдигна ръка. Това значеше, че в края на коридора се е показал физикът. Той вървеше бавно, като се ослушваше внимателно към виковете във физическия кабинет.

Физикът беше много дебел. Той се промъкваше странешком през тясната врата. Тъкмо на това и разчитаха големите ученици. Когато физикът се заклини във вратата, бледният гимназист махна с ръка. Пуснаха ни и ние, обезумели, без да виждаме и разбираме нещо, хукнахме към нашата класна стая, огласяйки с ридания физическия кабинет. Изведнъж налетяхме върху изплашения физик. За миг до вратата закипя водовъртеж от остригани детски глави. След това изтикахме като запушалка физика от вратата в коридора, провирахме се между краката му и тичахме към нашата класна стая. За щастие Назаренко бе се забавил в учителската стая и не забеляза нищо.

Учениците от горните класове успяха само веднъж да ни направят тоя предателски номер. Отпосле ние бяхме винаги нащрек. Когато в коридора се появяваха големи ученици, веднага се прибирахме в нашата стая, затваряхме вратата и я залоствахме с чиновете.

Това развлечение, което ни струваше толкова сълзи, бе измислено от един бледен гимназист. Казваха го Багров. Няколко години по-късно той стреля с револвер в Киевската опера срещу царския министър Столипин, уби го и бе обесен.

В съда Багров се държал апатично и спокойно. Когато му прочели присъдата, той казал:

— За мене е съвършено безразлично дали през живота си ще изям още две хиляди котлети, или няма да изям.

Възрастните говореха много за Багров и гадаеха дали той наистина е бил революционер, или агент на охраната, която бе организирала убийството на Столипин, за да угоди на царя (Николай мразел Столипин, защото не можел да противостои на волята му). Баща ми твърдеше, че човек, който е произнесъл преди смъртта си такива цинични думи, каквито бе казал Багров, не е могъл да бъде революционер.