Константин Паустовски
Далечни години (11)

Как изглежда раят

Веднъж мама тържествено заяви, че тия дни заминаваме за през цялото лято на Черно море в малкото градче Геленджик, близо до Новоросийск.

Сигурно не са могли да изберат по-хубаво място от Геленджик, за да се разочаровам от увлечението си към морето и юга.

По това време Геленджик беше прашно и горещо градче без всякакви растителност. Цялата зеленина на много километри наоколо е била унищожена от жестоките новоросийски ветрове — нордостове. В градинките растяха само бодливи храсти от жив плет и хилава акация с жълти сухи цветчета. От високите хълмове лъхаше жега. В края на залива димеше циментов завод.

Но геленджишкият залив беше много хубав. В прозрачната му и топла вода като розови и сини цветя плуваха големи медузи. На пясъчното дъно лежаха петнисти калкани и ококорени вретенарки. Вълните изхвърляха на брега червени водорасли, изгнили тапи от рибарски мрежи, изгладени от водата парчета от тъмнозелени бутилки.

След идването ми в Геленджик морето не изгуби прелестта си за мене. То стана само по-просто и затова по-хубаво, отколкото в гиздавите ми мечти.

В Геленджик се сприятелих с един възрастен лодкар Анастас. Той беше грък, родом от град Воло. Имаше нова платноходка, бяла, с червен кил и изблизана от водата дъсчена скара.

Анастас разхождаше с лодката си курортистите. Той се славеше със сръчността и хладнокръвието си и понякога мама ме пущаше сам с него.

Веднъж Анастас ме откара с лодката си в открито море. Никога няма да забравя ужаса и възторга, които изпитах, когато платното се изду и наведе лодката така ниско, че водата достигаше до равнището на борда. Насреща ни се понесоха огромни шумящи вълни със зеленикава отсенка и плискаха лицето ми със солени пръски.

Улових се за въжетата, исках да се върнем на брега, но Анастас стисна лулата между зъбите си, измърмори нещо, а след това попита:

— Колко е платила майка ти за тия чувяки? Ех, че хубави чувяки.

Той кимна към меките ми кавказки обуща — чувяки. Краката ми трепереха. Аз не отговорих нищо. Анастас се прозя и каза:

— Нищо ти няма! Малък душ, топъл душ. Ще обядваш с апетит. Няма да има нужда да те молят — хапни това за татко, хапни това за мама!

Той небрежно и уверено обърна лодката. Тя загреба вода и ние се понесохме към залива, като се гмуркахме и изскачахме на гребените на вълните, които със страшен шум се хлъзгаха под кърмата. Сърцето ми се свиваше и примираше.

Неочаквано Анастас запя. Престанах да треперя и с недоумение слушах песента му:

От Батум до Сухум —

ай-вай-вай,

от Сухум до Батум —

ай-вай-вай,

тича момче, влачи грънче —

ай-вай-вай,

падна момче, счупи грънче —

ай-вай-вай.

Под звуците на тая песен ние спуснахме платното, засилихме се и бързо се приближихме до пристана, дето чакаше побледняла мама. Анастас ме вдигна на ръце, сложи ме на пристана и каза:

— Сега той ви е соленичък, мадам. Свикна вече с морето.

* * *

Веднъж баща ми нае кабриолет и потеглихме от Геленджик към Михайловския превал.

Отначало каменистият път минаваше по склона на голи и прашни хълмове. Минавахме по мостове над долове, в които нямаше нито капка вода. По планините по цял ден лежаха, закачени за върховете, едни и същи облаци от сив сух памук.

Допи ми се вода. Червенокосият файтонджия казак се обръщаше и казваше да потърпя до превала — там ще се напия със сладка и студена вода. Но аз не вярвах на файтонджията. Тия сухи хълмове и липсата на вода ме плашеха и аз с мъка гледах тъмната и свежа ивица на морето. Морската вода не се пиеше, но поне можех да се изкъпя в нея.

Пътят се издигаше все по-високо и изведнъж в лицето ни лъхна свежест.

— Ето и превала! — каза файтонджията, спря конете, слезе и подложи железните спирачки под колелата.

От гребена на хълма видяхме грамадни и гъсти гори. Те се простираха на вълни по планините до кръгозора. Тук-там из зеленината стърчаха червени гранитни скали, а в далечината видях един връх, който лъщеше от лед и сняг.

— Нордостът не достига дотук — каза файтонджията, — тука е раят!

Кабриолетът почна да се спуща. Веднага ни закри гъста сянка и в непроходимия гъсталак на дърветата чухме шуртене на вода, чуруликане на птици и шумолене на листака, подухвани от пладнешкия вятър.

Колкото по-надолу се спущахме, толкова по-гъста ставаше гората и толкова по-сенчест пътят. От двете му страни вече бързаше прозрачна вадичка. Тя миеше разноцветните камъни, закачаше със струите си лилавите цветя и ги караше да се привеждат и треперят, но не можеше да ги откъсне от каменливата почва и да ги отнесе надолу в клисурата.

Мама гребна с канче вода от вадичката и ми даде да пия. Водата беше толкова студена, че канчето веднага се изпоти.

— Мирише на озон — каза баща ми.

Аз въздъхнах дълбоко. Не знаех на какво мирише наоколо, но ми се струваше, че са ме затрупали с купчини клончета, измокрени от ароматен дъжд.

Над главите ни се закачаха лиани. И ту тук, ту там по склоновете на пътя иззад някой камък се подаваше някое мъхнато цвете и с любопитство гледаше нашия кабриолет и сивите коне, вирнали нагоре глави и стъпващи тържествено като на парад, за да не препуснат и катурнат кабриолета.

— Ето гущер! — каза мама.

— Къде?

— Ето там. Виждаш ли леската? А наляво — червен камък в тревата. Гледай по-горе. Виждаш ли едно жълто цвете? Това е азалия. Малко по-вдясно от азалията, на съборения бук, до самия корен. Ето виждаш ли оня мъхнатия червеникав корен в сухата земя и някакви мънички сини цветенца? Той е там до тях.

Аз видях гущера. Но докато го открия, направих чудесно пътешествие по лещака, червения камък, цветето на азалията и съборения бук.

„Ето какъв бил Кавказ!“ — помислих аз.

— Тука е раят! — повтори файтонджията, като свърна от шосето в една тревиста тясна просека в гората. — Сега ще разпрегнем конете, ще се къпем.

Навлязохме с кабриолета в такъв гъсталак и клоните ни шибаха толкова силно лицата, че трябваше да спрем конете, да слезем от кабриолета и да продължим пешком. Кабриолетът бавно вървеше след нас.

Излязохме на една поляна в зелената клисура. Като бели острови в сочната трева се виждаха купчини високи глухарчета. Под гъстите буки видяхме празен стар сайвант. Той се издигаше на брега на шумлива планинска рекичка. Тя преливаше през камъните прозрачна вода, съскаше и заедно с водата влачеше множество въздушни мехурчета.

Докато файтонджията разпрягаше конете и отиде с баща ми да събере съчки за огъня, ние се умихме в реката. След миенето лицата ни пламнаха от горещина.

Искахме веднага да тръгнем нагоре по реката, но мама постла на тревата покривка, извади провизиите и каза, че докато не се наядем, няма да ни пусне никъде.

Задавяйки се, аз изядох няколко сандвича с шунка и студената оризова каша със стафиди, но оказа се, че напразно съм бързал — упоритият меден чайник никак не искаше да възври на огъня. Сигурно защото водата от рекичката беше съвсем ледена.

После чайникът кипна така неочаквано и бурно, че заля огъня. Пихме силен чай и почнахме да подканяме татко да отидем в гората. Файтонджията каза, че трябва да бъдем по-предпазливи, защото в гората имало много глигани. Обясни ни, че ако видим изровени малки ями в земята, това са местата, дето глиганите спят през нощта.

Мама почна да се вълнува — тя не можеше да дойде с нас, защото страдаше от задух, но файтонджията я успокои, като каза, че за да нападне човека, глиганът трябва да бъде нарочно раздразнен.

Тръгнахме нагоре по реката. Провирахме се през гъсталака, като се спирахме всеки миг и се викахме един друг, за да си покажем гранитните басейни, издълбани от реката — в тях като сини искри се мяркаше пъстърва, грамадни зелени бръмбари с дълги мустачки, пенливи мърморещи водопади, хвощове, по-високи от нас, храсти от горска анемона и полянки с божури.

Боря се натъкна на малка прашна яма, която приличаше на детска вана. Предпазливо я заобиколихме. Очевидно в нея бе нощувал глиган.

Баща ми мина напред. Той почна да ни вика. Ние се промъкнахме към него през смрадликата, като заобикаляхме грамадни мъхести камъни.

Баща ми стоеше до едно странно съоръжение, обрасло в къпина. Четири гладко издялани грамадни камъни бяха покрити като с покрив от пети издялан — камък. Това беше като каменна къщичка. В единия от страничните камъни бе пробит отвор, но такъв малък, че дори не можех да се провра през него. Наоколо имаше няколко такива каменни постройки.

— Това са долмени — каза баща ми. — Древни скитски гробища. А може и съвсем да не са гробища. Досега учените не могат да разберат кой, за какво и как е строил тия долмени.

Аз бях уверен, че долмените са жилища на отдавна измрели джуджета хора. Но не казах това на баща си, защото с нас беше Боря: той би ме направил за смях.

В Геленджик се връщахме съвсем обгорени от слънцето, опиянени от умора и от горския въздух. Аз заспах и през сън почувствувах как ме облъхна горещина и чух далечния ропот на морето.

Оттогава във въображението си аз станах владетел на още една великолепна страна — Кавказ. Почнах да се увличам от Лермонтов, от абреките^[1], от Шамил. Мама отново се разтревожи.

Сега, в зрялата си възраст, си спомням с благодарност за детските си увлечения. Те ме научиха на много неща.

Но аз съвсем не приличах на ония шумни и увличащи се момчета, който се пенят от вълнение и не оставят никого на мира. Наопаки, аз бях твърде срамежлив и не досаждах никому с увлеченията си.