Константин Паустовски
Далечни години (1)

Смъртта на баща ми

Бях ученик в последния клас на киевската гимназия, когато се получи телеграма, че в чифлика Городишче край Белая Церков умира баща ми.

На другия ден пристигнах в Белая Церков и отседнах у стария приятел на баща ми Феоктистов, началник на пощата. Той беше дългобрад късоглед старец с дебели очила, в охлузена пощенска тужурка с кръстосани медни рогове и мълнии на петлиците.

Беше краят на март. Ръмеше дъжд. Голите тополи стърчаха в мъглата.

Феоктистов ми разказа, че през нощта почнал ледоход в буйната река Рос. Чифликът, където умираше баща ми, се намираше на един остров сред тая река, на двадесетина версти от Белая Церков. За чифлика се отиваше по каменен бент — насип през реката.

Сега придошлата вода прелива през насипа и разбира се, никой няма да се съгласи да ме откара на острова, дори и най-смелия файтонджия.

Феоктистов дълго мисли кой от белоцерковските файтонджии е най-смелият. В полутъмната приемна дъщерята на Феоктистов, гимназистката Зина, усърдно свиреше на пиано. От музиката трептяха листата на фикусите. Аз гледах бледното, изстискано резенче от лимон в чинийката и мълчах.

— Е добре, да извикаме Брегман, един нахакан старец — най-после реши Феоктистов. — Той не дава пет пари за нищо.

Скоро в кабинета на Феоктистов, затрупан с томове от „Нива“ в щамповани със злато подвързии, влезе файтонджията Брегман — „най-нахаканият старец“ в Белая Церков. Той беше дебел евреин джудже с рядка брадичка и сини котешки очи. Обрулените му от вятъра бузички се червенееха като райски ябълки. Той въртеше мъничък камшик в ръка и насмешливо слушаше Феоктистов.

— Ох, нещастие! — най-после с фалцет каза той. — Ох, беда, пан Феоктистов! Моят файтон е лек, а конете ми са слаби. Цигански коне! Няма да могат да ни превозят през насипа. Ще се удавят и конете, и файтонът, и младежът, и старият файтонджия. И никой няма дори да пише за смъртта им в „Киевска мисъл“. Тъкмо това не мога да понеса, пан Феоктистов. То се знае, можем да заминем. Защо да не заминем? Та вие сам знаете, че животът на един файтонджия струва всичко три рубли — не казвам пет или да речем, десет рубли.

— Благодаря, Брегман — каза Феоктистов. — Знаех, че ще се съгласите. Та вие сте най-храбрият човек в Белая Церков. За тая работа ще ви абонирам до края на годината за „Нива“.

— Е, щом съм толкова храбър — пропищя, усмихвайки се, Брегман, — тогава по-добре ме абонирайте за „Руски инвалид“. Там поне ще мога да чета за кантонистите^[1] и георгиевските кавалери. След час конете ще бъдат пред външния вход, пане.

Брегман си отиде.

В телеграмата, която получих в Киев, имаше една странна фраза: „Доведи от Белая Церков свещеника или ксендза^[2] — все едно кого, стига да се съгласи да тръгне.“

Аз познавах баща си и затова тая фраза ме тревожеше и смущаваше. Баща ми беше атеист. Заради подигравките си над ксендзовете и свещениците той имаше постоянни спречквания с баба ми, полякиня, фанатичка като почти всички полски жени.

Досещах се, че да се доведе свещеник е настоявала сестрата на баща ми Феодосия Максимовна или леля Дозя, както я наричаха всички.

Тя отричаше всички черковни обреди, освен опрощаването на греховете. Вместо библията четеше скрития в кования сандък „Кобзар“ на Шевченко, също така пожълтял и накапан с восък като библията. От време на време нощем леля Дозя го изваждаше, четеше на свещта „Катерина“ и всеки миг бършеше очите си с тъмната забрадка.

Тя оплакваше съдбата на Катерина, която приличаше на собствената й съдба. В усойната горичка зад чифлика се зеленееше гробът на сина й, „мъничко момченце“, умряло преди много години, когато леля Дозя била още съвсем млада. Както разправяли тогава, това момченце било неин „незаконен“ син.

Любимият излъгал леля Дозя. Изоставил я, но тя му беше вярна до смърт и все очакваше, че той ще се върне при нея, кой знае защо, непременно болен, беден, обиден от живота, и след като го нахока, както трябва, най-после тя ще го приюти и прикотка.

* * *

Никой от свещениците не се съгласи да дойде в Городишче, всички се извиняваха с болести и работи. Съгласи се само младият ксендз. Той ме предупреди, че трябва да се отбием в католическата черква да вземем светите дарове, за да причести умиращия, и че не бива да се разговаря с човека, който носи светите дарове.

Ксендзът бе облечен в черно дългополо палто с кадифена яка, носеше странна, също черна кръгла шапка.

В черквата беше мрачно и студено. В подножието на разпятието висяха клюмнали червени книжни рози. Без свещи, без звън на камбани без кънтежа на органа черквата напомняше театрални кулиси при оскъдно дневно осветление.

Отначало пътувахме мълчаливо. Само Брегман цъкаше с устни и подкарваше кокалестите дорести коне. Той им подвикваше, както викат всички файтонджии: не „дий“, а „хайде!“. Дъждът шумеше в ниските градини. Ксендзът държеше загънатата в черен плат дарохранителница. Моят сив ученически шинел се бе измокрил и потъмнял.

През мрежата на дъжда се издигаха, сякаш чак до небето, знаменитите Александрийски градини на графиня Браницка. Това бяха обширни градини, както ми разказваше Феоктистов, равни по големина на Версай. В тях снегът се топеше, забулвайки дърветата със студена пара. Брегман се обърна и каза, че в тия градини се въдят диви елени.

— Мицкевич е обичал много тия градини — казах аз на ксендза, забравил, че той трябва да мълчи из целия път.

Искаше ми се да му кажа нещо приятно от благодарност, че беше се съгласил на това трудно и опасно пътуване. Ксендзът се усмихна в отговор.

В прогизналите ниви се бе насъбрала дъждовна вода. В нея се отразяваха прелитащите с крясъци свраки. Вдигнах яката на шинела и мислех за баща си, за това, колко малко го познавах. Той беше статистик и комай през целия си живот бе служил на различни железопътни линии — московско-брестката, петербургско-варшавската, харковско-севастополската и югозападната.

Често се местехме от град на град — от Москва в Псков, после във Вилно, а след това в Киев. Баща ми навред не се спогаждаше с началството. Беше много самолюбив, буен и добър човек.

Преди година баща ми беше напуснал Киев и бе постъпил като статистик в Брянския завод в Орловска губерния. След като служи малко време, той неочаквано без някаква видима причина остави службата и замина за стария дядов чифлик Городишче. Там живееха брат му Илко, селски учител, и леля Дозя.

Необяснимата постъпка на баща ми смути всички близки, но най-много майка ми. В това време тя живееше заедно с по-големия ми брат в Москва.

Месец след пристигането си в Городишче баща ми се разболя и ето че сега умира.

Пътят заслиза надолу по дола. На края се чуваше вече неуморният шум на водата. Брегман почна да се върти на капрата.

— Насипът! — каза той с отпаднал глас. — Сега молете се на бога, пътници!

Насипът се показа внезапно зад завоя. Ксендзът се понадигна и улови Брегман за червения избелял пояс.

Водата се носеше леко, притисната от гранитните скали. На това място река Рос се промъкваше, беснеейки, през Авратинските хълмове. Водата минаваше на прозрачна вълна през каменния бент, с грохот падаше долу и пръскаше студен прах.

Зад реката отвъд насипа се издигаха грамадни тополи и се белееше малка къща. Аз познах чифлика на острова, дето бях прекарал ранното си детинство, неговите градини и плетища, геранилата на кладенците и скалите до брега. Те разсичаха речната вода на могъщи потоци. От тия скали някога с баща ми ловяхме мустакати кротушки.

Брегман спря конете до насипа, слезе, оправи с дръжката на камшика хамутите, недоверчиво огледа файтона си и поклати глава. Тогава за пръв път ксендзът наруши обещанието си да мълчи.

— Езус Мария! — с тих глас каза той. — Как ли ще преминем?

— Е-е! — отвърна Брегман. — Откъде да зная как? Седете спокойно, защото конете вече се разтрепериха.

Вдигнали нагоре муцуните, дорестите коне нагазиха с пръхтене в стремителната вода. Тя ревеше и избутваше лекия файтон към незаградения край на насипа. Файтонът вървеше някак странешком, косо, скърцаше с железните обръчи на колелата си. Конете трепереха, дърпаха се, почти лягаха във водата, за да не ги събори. Брегман въртеше камшика над главата си.

По средата на насипа, където водата беше толкова буйна, че чак звънеше, конете се спряха. Около тънките им крака напираха пенести водопади. Брегман се развика с плачещ глас и почна да шиба безмилостно конете. Те се стъписаха и повлякоха файтона към самия край на насипа.

Тогава видях чичо Илко. Той препускаше на сив кон от чифлика към насипа. Викаше нещо и размахваше над главата си навито тънко въже.

Той дойде с коня на насипа и хвърли въжето на Брегман. Брегман се върза нейде под капрата и трите коня — двата дорести и сивият — измъкнаха най-после файтона на острова.

Ксендзът се прекръсти с широк католически кръст. Брегман смигна на чичо Илко и каза, че хората дълго още ще помнят такъв файтонджия като стария Брегман, а пък аз попитах как е баща ми.

— Жив е още — отговори Илко и ме целуна, като ме изпободе с брадата си. — Чака. А къде е майка ти? Къде е Мария Григориевна?

— Изпратих й телеграма в Москва. Сигурно ще пристигне утре.

Чичо Илко погледна към реката.

— Приижда — каза той. — Лошо, мили ми Костик. Хайде дано поспадне. Да вървим!

На входната площадка ни посрещна леля Дозя, цялата в черно, със сухи, зачервени от плач очи.

В задушните стаи миришеше на мента. Не можах да позная веднага баща си в тоя жълт старец, обрасъл със сива четина. Баща ми беше едва на петдесет години. Винаги си го спомнях попрегърбен, но строен, изящен, тъмнокос, с особената му тъжна усмивка и сиви внимателни очи.

Сега той седеше в креслото, дишаше трудно, гледаше ме, без да откъсне погледа си, и по сухата му буза се хлъзна сълза. Тя се заплете в брадата му и леля Дозя я избърса с чиста кърпичка.

Баща ми не можеше да говори. Той умираше от рак в гърлото.

Цяла нощ седях до баща си. Всички спяха. Дъждът престана. Звездите светеха тъжно зад прозорците. Реката шумеше все по-силно. Водата се покачваше бързо. Брегман и ксендзът не можеха да се върнат обратно и останаха на острова.

Посред нощ баща ми се разшава, отвори очи. Наведох се към него. Той се опита да ме прегърне през врата, но не можа и каза със свирещ шепот:

— Страх ме е… че ще те погуби… твоята безхарактерност.

— Не — тихо възразих аз. — Това няма да стане.

— Ти ще видиш майка си — прошепна баща ми. — Аз съм виновен пред нея… Нека ми прости…

Той млъкна и едва стисна ръката ми.

Тогава не разбрах думите му и едва много по-късно, след години, ми стана ясно горчивото им значение. Също така доста късно разбрах, че баща ми всъщност съвсем не е бил статистик, а поет.

На разсъмване той умря, но аз не разбрах веднага това. Стори ми се, че е заспал спокойно.

На острова у нас живееше старият дядо Нечипор. Извикаха го да чете псалтира над баща ми.

Нечипор често прекъсваше четенето и излизаше да пуши махорка в пруста. Там той ми разказваше шепнешком обикновени истории, които бяха потресли въображението му: за бутилката вино, която изпил миналото лято в Белая Церков, за това, че край Плевен видял самия Скобелев толкова отблизо, „сякаш беше до оня плет“, и за чудната американска веялка, която работела от гръмоотвод. Дядо Нечипор беше, както казваха на острова „лек човек“ — лъжльо и дърдорко.

Той чете псалтира целия ден и цялата следваща нощ, като отщипваше с черните си нокти нагара от свещта, заспиваше прав, хъркаше и когато се събудеше, отново мрънкаше неразбрани молитви.

През нощта на другия бряг на реката някой почна да маха с фенер и да вика проточено. Излязохме с чичо Илко на брега. Реката ревеше. Водата преливаше в студен водопад през насипа. Беше късна, глуха нощ, над главата ни не се виждаше нито една звезда. В лицата ни лъхаше чудна свежест от разлива и размръзналата се земя. И през цялото време на другия бряг някой махаше с фенер и викаше, но поради шума на реката не можеше да се разбере нито дума.

— Сигурно е мама — казах на чичо Илко.

Но той не ми отговори нищо.

— Да си вървим — каза той, като помълча. — На брега е студено. Ще простинеш.

Не поисках да се прибера вкъщи. Чичо Илко помълча още малко и си отиде, а аз стоях и гледах към далечния фенер. Вятърът духаше все по-силно, олюляваше тополите, довяваше отнейде сладникав дим от слама.

* * *

На сутринта погребаха баща ми. Нечипор и чичо Илко бяха изкопали гроб в горичката на края на дола. Оттам се виждаха надалеч горите отвъд река Рос и белезникавото мартенско небе.

Изнесоха ковчега от къщи, поставен на широки везани пешкири. Отпред вървеше ксендзът. Със сивите си спокойни очи той гледаше право пред себе си и мърмореше полугласно молитви на латински.

Когато изнесоха ковчега на входната площадка, видях на другия бряг на реката един стар файтон с разпрегнати и вързани за него коне и една дребна жена в черно — майка ми. Тя стоеше неподвижно на брега. Гледаше оттам как изнесоха татко. После коленичи и опря главата си на пясъка.

До нея се приближи високият мършав файтонджия, наведе се и й каза нещо, но тя лежеше все така неподвижно.

После скочи и хукна по брега към насипа. Файтонджията я хвана. Тя безсилно седна на земята и закри лицето си с ръце.

Понесоха баща ми по пътя към горичката. На завоя аз се обърнах. Майка ми седеше все така, закрила лицето си с ръце.

Всички мълчаха. Само Брегман потупваше с камшик ботуша си.

При гроба ксендзът вдигна сивите си очи към студеното небе и каза ясно и бавно на латински:

„Дари му вечен покой и вечна светлина, господи!“

Ксендзът млъкна и се ослуша, реката шумеше и над главите ни в клоните на старите брястове чуруликаха синигери. Ксендзът въздъхна и отново заприказва за вечния копнеж за щастие и за долината на сълзите. Тия думи чудно подхождаха за живота на баща ми. Като ги слушах, сърцето ми се сви. Отпосле, когато се сблъсквах с жаждата за щастие и с несъвършенството на човешките отношения, често изпитвах същото свиване на сърцето.

Реката шумеше, птиците нежно чуруликаха, а ковчегът бавно се спущаше с пешкирите в гроба посред ронещата се и шумоляща пръст.

Тогава бях на седемнадесет години.