Петър Константинов
Синият аметист (58)

23.

Старите тополи по пазарджишкия път бяха покрити със скреж. Амурат яздеше бавно към Пловдив, загледан в сивата далечина на пътя.

Боят се водеше сега по десния бряг на Марица, някъде към Айрени и Кадиево. Там бяха войските на Осман Нури паша и Реджеб паша.

Амурат спря коня си и се ослуша. Верен на войнишкия инстинкт, той искаше да определи какво става оттатък, зад тъмните ивици на крайбрежните гори. После обърна коня си и тръгна напряко през полето към натежалите от скреж храсталаци по брега на реката. Беше безсмислено да продължава повече по пътя. Явно по левия бряг на реката нямаше никакви турски войски.

Вчера, препускайки стремглаво към Пазарджик, се надяваше, че ще завари боя под града, който по заповед на Сюлейман трябваше да задържи настъплението на русите и да осигури спокойно прехвърляне на армията му към Родопите. Вместо това той се беше сблъскал с безредно и грозно отстъпление. Една тъмна маса от пехота, артилерия и обози като порой се свличаше към Пловдив, изоставяйки по пътя си всичко, което пречеше на паническото й бягство.

Амурат изпрати до вечерта двама офицери за свръзка в Пловдив с подробни данни за положението по пътя Пазарджик-Пловдив и настоятелното си мнение за организиране на отбраната на града.

Той се надяваше, че войските на Осман Нури паша ще останат по левия бряг на реката, както предвиждаше планът за прикриващите боеве. Амурат имаше намерение да се присъедини към тези войски и да осигури задържането на неприятеля по цялото протежение на брега.

Осман Нури паша обаче се беше прехвърлил на отвъдния бряг на реката още рано сутринта на втори януари, използувайки помощта на артилерията, разположена при устието на Въча.

Амурат прекара нощта сам в една изоставена плевня срещу Кара Таир, чу преминаването на руските ескадрони през реката, след това колоната на Креденер и разбра с точния си и пресметлив ум на генерал-щабен офицер, че всичко бе загубено окончателно и безвъзвратно.

От този момент действията, решенията, целият му живот се командуваше от някакъв инстинкт, от наранено честолюбие, от омразата, от болката, че всичко беше проиграно пред очите му леко като в хазарт.

Сега той се криеше в тила на неприятеля, в тази необятна равнина, която беше изпратен да отбранява. Яздеше между ниските храсти край Марица и търсеше брод. Чувствуваше се жалък и самотен, безсилна жертва в ръцете на провидението.

Към обед по пътя минаха нови руски войски — артилерия и пехота. Амурат навлезе в храсталаците по крайбрежието и слезе от коня си. Тази сутрин тук се беше водил бой и следите от него се виждаха навсякъде наоколо. Той върза коня си за покрития със скреж храст. Почти допрял крака до храста, лежеше мъртъв турски войник. Беят безсмислено го загледа. Лицето беше обезобразено. Едното око, кръвясало и голямо, го гледаше отблизо. По пътя руска военна тръба свиреше сбор.

Амурат вдигна очи към сивото небе над Пловдив, към далечните, потънали в мраз силуети на планините. Като тъмна бразда през снежната равнина на юг се спущаха русите. Той погледна отново войника. Окото бе обърнато към него, все така втренчено като преди. Ръцете на трупа при падането бяха хванали високо пушката, почти до байонета. И тези подпухнали от студа и смъртта длани стискаха и сега оръжието.

Не, войската не беше виновна за поражението. Не дори грешките на Сюлейман, този неуморен театрален актьор. Не неговото собствено колебание и безсилие. Беят притисна очи с ледена длан. Поражението беше подготвено от всички и от всичко преди това. От спахиите, от вакъфите, от шейховете и валиите. От времето и от историята.

Скрит като звяр в храстите, Амурат усети сега отново страшната и неумолима обреченост на човека. Той пристъпи и натисна с крак главата на войника. Окото бавно потъна в снега.

Амурат се кри през целия ден в храстите край брега, заслушан в жестокия бой, който се водеше някъде към Кадиево. По всичко личеше, че както Осман Нури паша, така и Реджеб паша не можеха да организират отбраната в този район. Огънят на артилерията им стихваше и те явно се готвеха за отстъпление.

Амурат вдигаше от време на време жадно бинокъла си към тепетата и оставаше изумен от това, че никакви нови оръдия не подсилваха артилерията на града.

Какво беше станало с петдесетте оръдия, които беше определил в плана и които трябваше да заемат позициите на Небеттепе? Какво правеше Савфет паша? Нима имаха намерение да изоставят Пловдив без бой? В такъв случай цялата армия беше пред гибел още тук, в полето, преди да навлязат в проходите на Родопите. Имаха ли ум тези хора? Знаеха ли какво вършат?

На смрачаване Амурат излезе от скривалището си и през плитък брод при Айрени премина на десния бряг на реката.

Боят при Кадиево беше стихнал. Разкъсано стреляха оръдия някъде далеч към Каршияка. Подозрителна и грозна тишина лягаше над полето.

Амурат пришпори коня си и се понесе към града по изоставения крайбрежен път.

Пловдив го посрещна тъмен, глух, сякаш безлюден. Той премина в бесен галоп Мараша, излезе на Орта Мезар и пресече площада пред мютесарифството. Жива душа не се мяркаше наоколо. Това му се стори злокобно. При тъмния вход на вратата го посрещна изплашената фигура на един офицер, който явно се готвеше да бяга. Беше дежурният. Когато го позна, той му отдаде смутено чест и се отдръпна навътре.

Амурат спря за един миг, сякаш не знаеше как да зададе въпроса си.

— Никой ли няма тук? — попита той, стремейки се да бъде колкото може по-спокоен.

— Всички напуснаха, ваше превъзходителство — изправи се дежурният, сякаш искаше да снеме всякаква вина от себе си.

— А в града кой остана? — попита отново, без да го погледне, Амурат.

— Само патрулите и войските при гарата…

— Мостът разрушен ли е?…

— Тъй вярно, още снощи го запалиха…

Амурат пое лампата от ръцете на дежурния и тръгна нагоре по стълбата. Офицерът го последва.

Вратите на стаите зееха отворени и мрачни.

— Секретните архиви извадиха ли? — попита отново той, оглеждайки пълното безредие наоколо.

— Още вчера сутринта ги изпратиха под усилен конвой към Гюмюрджина.

Амурат влезе в стаята си и я обиколи с поглед. Чекмеджетата на писалището му бяха извадени, вратите разбити. Столовете бяха разместени и прибрани в единия ъгъл на стаята.

Той приближи бавно до прозореца. Тежка тъмнина лежеше навън. Градът не се виждаше. Върху стъклото на прозореца видя само собствения си силует с горящата лампа в ръка, сам, брадясал, с удължени и дълбоки сенки по лицето си. Това изведнъж му се стори страшно.

Беят се обърна. Дежурният беше излязъл в коридора. Амурат остави лампата на масата и огледа празните чекмеджета на писалището.

„Всичко вече е свършено! Имаше ли още нещо, което трябваше да унищожа?“

Прокара ръка по челото си. Не знаеше какво имаше да мисли още. И тогава изведнъж се сети за втория екземпляр от плана на румелийската отбрана, който беше оставил от предпазливост в къщи. Взе лампата в ръка и слезе бързо долу. Дежурният офицер беше облякъл шинела си и увиваше нещо в пакет, преди да напусне мютесарифството. Вън го чакаше оседлан кон и един ординарец край него.

Амурат остави лампата на някакъв сандък при входа и попита с лека острота в гласа си:

— Имате ли заповед да напущате мютесарифството?

Офицерът вдигна рамене.

— Няма кой да ми я даде — отвърна невъзмутимо той, като закопчаваше копчетата на шинела си.

Два последователни взрива един след друг разтърсиха зданието. Изглежда закъснели бомби вдигаха във въздуха основите на моста, за да го направят съвсем негоден за ползуване.

Лицето на дежурния изглеждаше на светлината на лампата бледо и тъпо равнодушно. Амурат обърна с презрение глава и излезе с бързи крачки навън. Качи се отново на коня си и по тъмните безлюдни улици на чаршията се понесе към Небеттепе.

Когато изкачи улицата над Тахтакале, Амурат се обърна и погледна назад. Градът беше тъмен и само тук-там догаряха пожарите на складовете, които бяха запалили днес. Пламъците лежеха ниско, над тях се стелеше дим и пълзеше над покривите на града.

На срещния бряг, където бяха вече русите, владееше обезпокоителна тишина. Не се чуваше стрелбата откъм Кадиево и Айрени. По всичко личеше, че Осман Нури паша се беше оттеглил към склоновете на Родопите и беше изоставил фронта пред града.

Амурат се обърна и смахмузи отново коня си. Животното се понесе в тръс. Копитата удряха каменната настилка и отекваха остро в пустата улица. Наоколо къщите бяха тъмни, сякаш хората в тях бяха изчезнали завинаги.

Като мина завоя при новата църква, Амурат видя, че горната къща на Аргиряди, където живееше той, светеше. Тогава за пръв път днес почувствува леко облекчение в гърдите си. Неволно отмести погледа си надолу, но високите зидове пречеха да се види стаята на София оттук.

Беят скочи от коня си и влезе през портата. Тогава през отрупаните със сняг клони на дърветата видя, че стаята й светеше.

В изтерзаната му и уморена душа нахлу неочаквано облекчение, сякаш усети топъл полъх в тази мразовита нощ.

Той се спря до вратата, поколеба се за миг. После се усмихна горчиво. Разбра, че това е слабост, че в мисълта за София търсеше убежище от пълното крушение, което преживяваше.

Амурат сложи ръцете си отзад и тръгна по чемшировата алея към своя вход.

На вратата, до запаления фенер, часовоят, някакъв слаб и чипонос войник, продължаваше да стои на поста си в този опразнен и пуст град, с тъпо безразличие.

— Къде е онбашията? — попита Амурат, като се качваше по стълбите.

От дъното на коридора изникна възпълната плещеста фигура на онбашията.

— Заповядайте, ваше превъзходителство — изпъна раменете си той.

— Извеждай веднага хората — каза Амурат бей, — вземете коне и се отправете към Станимака. Ще се присъедините към първата наша част, която настигнете. Аз ще ви намеря по-късно… Бързо… Тръгвайте…

Онбашията се втурна в стаята, за да изпълни заповедта.

Амурат се качи горе. Стаята му беше тъмна и студена. Бръкна в джоба си и извади връзка ключове. В тъмното той откри зъбчатия голям ключ на касата. Приближи се към камината и пипнешком намери дупката на стената. Ключалката щракна. Вратичката на касата безшумно се отвори. Ръката му потърси папката с плановете, но опипа студеното дъно на касата.

Амурат рязко се обърна. Хвърли се към масата и намери свещта. Драсна клечка кибрит и я запали. После се върна и на мъжделивата, още трепкаща светлина огледа касата. Беше съвсем празна.

Той стоеше изтръпнал, с пламнал от възбуда мозък. Една мисъл блесна в главата му.

Нима от тези планове русите бяха узнали за румелийската отбрана? Амурат вдигна мъчително глава нагоре, сякаш не му достигаше въздух. На тавана, огромна и страшна, стоеше сянката му. Умът му работеше трескаво. Прехвърляше всичко, което можеше да бъде подозрително — хората, охраната. Огледа плахо стените наоколо. После се обърна бавно и се спря на масата. Дишаше тежко и чувствуваше, че силите му се стопяват без остатък. Той седна на стола. Разкопча яката на мундира си. После се загледа безсмислено в свещта пред себе си.

Откъм града се чу пушечна стрелба — безредна, далечна.

Изведнъж погледът му стана остър. Беят бавно се изправи и ръката му бръкна в пазвата на мундира. Постоя един миг тъй, сякаш премисляше нещо, и извади бледорозовата копринена кърпа на София.

— Аха-а-а… — изпусна болезнен стон от устните си. Амурат глупак е бил! Но как е могла да се промъкне дотук? Той излезе в коридора със свещта в ръка. Озърна се и тогава в дъното видя вратата, която водеше към тунела за долната къща на Аргиряди.

— Да… — произнесе той гласно и прехапа устни.

Остави свещта и усети, че светът се сгромолясва около него. Направи няколко крачки и опита вратата. Беше заключена. Тогава се наведе, подложи рамото си и я изкърти.

Значи оттук беше минала тя. Амурат вървеше пипнешком в тъмното, между гредите, които се препречваха пред него, покрити с паяжини и прах. Той стигна другия край на коридора и бутна вратата там. Беше отключена. Намери се в широкия коридор от горния кат на къщата на Аргиряди.

Амурат се огледа бавно. Под една от вратите прозираше слаба светлина. Той се упъти натам.

 

 

Веднага след като изпрати Борис, София извади бързо черния си вълнен костюм, преоблече се и прибра някои необходими дрехи в една чанта.

Погледна часовника на ревера си. Беше осем и половина. Трябваше да бърза. Файтонът вероятно беше вече пред църквата. Дръпна пердето наполовина, както се беше уговорила с Борис. После изведнъж се сети за синия аметист. Искаше да го носи тази вечер. Отиде бързо в стаята на баща си, отключи касата и го извади. Върна се и го сложи пред огледалото.

„Къде ли е сега Борис…“ — мислеше си София, гледайки тъмните отблясъци на камъка.

Косите й бяха разбъркани. Тя ги прибра с ръка. После се усмихна. Взе гребена и вдигна ръце над главата си. Тогава в огледалото видя Амурат в рамката на вратата.

Пусна ръцете си и бавно се обърна. Лицето й застина в студено очакване, което угаси щастливия блясък на очите й. Смътни предчувствия стегнаха гърдите й. Почувствува хладни тръпки, но остана спокойна.

Дъщерята на Аргиряди и Амурат бей се гледаха един миг мълчаливо, неподвижни. В напрегнатата тишина имаше нещо предизвикателно.

Беят следеше всяко нейно движение, изражението на лицето й, погледа, който му отправи. В хладната тревога на очите й той прочете отговора на страшното си подозрение.

Амурат пристъпи две крачки и каза с дрезгав, неузнаваем и за себе си глас:

— Вие ли взехте плановете от касата в стаята ми?

София трепна едва забележимо. Никога не бе помислила как би отговорила на такъв въпрос. Какво би могла да каже? Как би постъпил Борис? Нищо не й идваше на ум. Тогава почувствува, че е безполезно да лъже. Никога в живота си не бе лъгала. Нямаше да се унижи и пред този турчин. Лека студенина нахлу в очите й и тя каза тихо, твърдо и съвсем ясно:

— Да. Аз взех плановете ви…

Това подействува като изстрел на Амурат. В дългия си военен живот беят не бе чувал такъв отговор. Най-малко го очакваше сега. Чувствуваше се сразен, доведен до крайния предел на човешкото унижение. И това чувство го завладяваше, помътняваше съзнанието му и събуждаше в него първичния нагон за унищожение, за възмездие.

Той бръкна в кобура на колана и извади пистолета си. София стоеше пред него в черния си костюм малко бледа и поразително спокойна.

„Също като на моста — помисли си тя, — колко много прилича на Борис…“ И тази мисъл събуди в нея скрито и чудесно вълнение като топлина, която нахлуваше в изстиналите й от напрежение ръце.

Амурат продължи да я гледа. Очите й бяха неповторимо сини и спокойни. Това спокойствие беше последният удар, непоносим и презрителен. Лека розовина минаваше по страните й. Ръката му потреперя. Сега щеше да дойде най-ужасното и най-позорното. Щеше да свали пистолета. Тогава усети нагона за кръв, за отмъщение отново и непреодолимо. И съзнавайки, че не бе срещал нищо по-прекрасно в живота си, натисна спусъка на пистолета.

В стаята изтрещя изстрел, после втори, трети.

София се олюля бавно, сякаш се опитваше да тръгне напред, наклони се и падна възнак на пода с простряна напред ръка.

 

 

Амурат излезе вън с безчувствени крака и невиждащ поглед, вторачен в тъмното пред себе си.

Премина двора и без да съзнава защо, се обърна и погледна къщата. Пред вратата на неговото крило все още гореше изоставен от войниците фенер. Горе, между клоните на дърветата, като мъгливо видение се открояваше бледият квадрат на нейния прозорец.

Амурат прекара ръка по челото си, после се обърна и тръгна надолу по улицата към брега на Марица.

Леденият въздух на зимната нощ връщаше отново усещанията му, една след друга представите за всичко, което се бе случило днес.

Амурат се спря и погледна града под себе си. Някъде долу по улиците пееха войници и препускаха в кариер коне.

Русите бяха влезли в Пловдив. Техните ескадрони кръстосваха улиците.

И чак сега той забеляза, че е без шинел и гологлав. Опита пистолета на кръста си и се спусна като подгонен към тъмния бряг на реката. Когато стигна до ниските обгорели складове под старата казарма, беят видя, че през Марица, до изгорелия мост, русите спущаха понтони. На светлината на огньовете хората изглеждаха призрачно големи.

От брега на Каршияка подвикваха възбудено българи, които вкарваха десетки каруци в реката, за да усилят понтонния мост, по който трябваше да минат войските и оръдията. Песента на драгуните беше заглъхнала и до слуха му достигаше само ожесточена стрелба някъде на юг от града. Русите вероятно превземаха гарата.

Амурат огледа тъмното пространство на реката, студеното нощно небе и му се стори, че светът свършва дотук. Всичко пред него беше безмерен мрак и пустота. Откопча кобура си и извади пистолета. Не тука. Врагът не трябваше да има трупа му утре, когато тържествуваше в този град. Тръгна бързо надолу по брега и изведнъж видя огромна пукнатина на леда, в която се блъскаха тъмните води на Марица.

Ето тук. Никаква следа нямаше да остане от трупа му. Той бръкна в джоба си да провери дали не бяха останали някакви книжа в него.

Амурат пое дълбоко дъх. Леденият въздух нахлу буйно и освежително в гърдите му. Той захапа дулото на пистолета и гледайки тъмната повърхност на водата, натисна спусъка.