Петър Константинов
Синият аметист (53)

18.

След Коледа времето застудя изведнъж. Снегът валеше сух, ситен и тесните улички на тепетата станаха още по-безлюдни и пусти.

София спеше неспокойно. Събуждаше се внезапно, стресната от някакъв непонятен шум. Сядаше в леглото, загледана в нощта, в светлите очертания на засипаните от сняг покриви. Ослушваше се дълго и тревожно. Чуваха се само равномерните стъпки на часовоя пред горното крило на къщата, където живееше Амурат.

Иначе целият дом тънеше в мрачна и несмущавана тишина. Тази необикновена тишина и мисълта за баща й нахлуваха първи в съзнанието на София. Мислеше си какво ли прави в Цариград. Виждаше очите му. Напоследък бяха станали особени. Мъка ли изживяваше и той? Губеше ли нещо? Късаше ли част от гордата си душа? По раменете й минаваше студ. Тя лягаше бърже, завиваше се и притваряше очи. Тогава идваше и мисълта за Борис. Това беше някакво неестествено за нея, но прекрасно състояние. Сърцето й се отпущаше. Плаха топлина я замайваше. И тя разбираше, че в това тревожно и самотно време единствената истинска радост в живота й оставаше Борис.

Момичето ставаше сутрин рано. Закусваше набързо. После се обличаше и излизаше.

— И аз ще дойда с теб — казваше Еленѝ, разтревожена от необяснимите промени, които ставаха напоследък със София.

— Не, лельо — отвръщаше твърдо момичето, — ще изляза сама и ще се върна скоро. — После добавяше с подкупваща усмивка: — Нали знаеш, че обичам да оставам сама за малко…

— Боже мой — казваше сломена Еленѝ, убедена от години в невъзможността да промени това, което веднъж беше решила София, — кога по-рано си ходила сама, и то във времена като сегашните… Ако знае баща ти…

София вземаше пелерината си, усмихваше се и я целуваше.

— Не се сърди… Ще сляза до католишката чаршия… И ще се върна бързо… Много бързо…

После излизаше отново, наметната с черната си вълнена пелерина, и се спускаше по засипаните от сняг улици с чудно вълнение в гърдите, леко и радостно като утринна светлина.

Струваше й се, че всичко наоколо — високите каменни зидове, мрачните къщи, старите църквици имат нещо от това чудесно чувство, което се пръскаше над целия потънал в сняг град.

Войната беше близо, съвсем близо и все пак тя не носеше страх, не можеше да разпръсне прозрачната светлина на това усещане.

София минаваше най-напред край Католишката катедрала. От стените й светците, побелели от сняг, невъзмутимо гледаха настръхналия в тревога и очакване град. После забавяше крачките си пред живописните, изпълнени с цветна захар арменски дюкянчета и накрая спираше пред малко ниската витрина на свещарницата на Матей.

Бяха уговорили с клисаря, в случай че има вест за нея, да поставя на витрината между свещниците и гирляндите от свещи-кошнички, които сега по празниците изпълваха всичко, една от неговите майсторски направени восъчни рози.

В дните, когато имаше записка от Борис, тя я вземаше, пъхваше я внимателно в корсажа си и после бързо и задъхано изкачваше улиците на Тепеалтъ, минаваше тесния свод на Хисаркапия и жадно чакаше да се качи в стаята си, да затвори вратата и да извади, пламнала от вълнение, малкото листче хартия.

В последните дни на декември Пловдив гъмжеше от войски, които изпълваха площадите, задръстваха улиците и усилваха още повече тягостната атмосфера в града. Откъм Хасково продължаваха да идват нови части, които се смесваха с връщащите се по пазарджишкия път, и заразени от паниката на отстъпващата армия, тръгваха на север и на юг от града, където съгласно плана за румелийската отбрана се концентрираха най-големите сили за предстоящите сражения.

София се плашеше от тези брадясали мъже, озверени от войната, от умората и лишенията, и затова избягваше да пресича улиците, които извеждаха навън от града към хасковския път.

Днес по една случайност на улицата пред църквата не се движеше никаква колона. Тя прекоси бързо към дюкянчето на свещаря, стъпвайки леко в потъмнелия окалян сняг. На витрината вместо роза Матей беше сложил цял букет восъчни цветя.

Сърцето на София лудо заби. Тя влезе бързо. Имаше двама непознати, които стояха с гръб към кея, грееха се на мангала и разговаряха с Матей. Светлите очи на свещаря я погледнаха радостно, след това се обърнаха към вратата в дъното. Тя разбра.

Влезе вътре и го видя. Стоеше с гръб до тесния прозорец.

София притвори вратата и жадно прошепна:

— Борис…

Той се обърна. Очите му светнаха в неуловима, но щастлива усмивка. Мина край масата и я взе в обятията си. Тя обви с ръце главата му. Устните им сляпо се потърсиха и се сляха. После той зарови лицето си в косите й.

— Ние сме вече тук… — прошепна до ухото й. — И няма да напущаме града.

София се притисна силно до него. Сърцето й биеше развълнувано до гърдите му и той усещаше тези удари като възмездие за мъчителната самота, в която беше живял.

Някъде далеч — глухо и тържествено, проехтяха отново оръдията, които от снощи се чуваха над града.