Петър Константинов
Синият аметист (50)

15.

Атанас Аргиряди, облечен в пътния си сюртук, се разхождаше нетърпеливо из стаята. Спираше се до прозорците и мълчаливо гледаше навън.

По покривите между керемидите бяха останали тънки ивици сняг, но улиците бяха сухи и каменната настилка изглеждаше още по-синкава в сенките на зидовете.

Покривите на къщите към чаршията следваха малките улички по склона на тепето. Под лъчите на оскъдното слънце старите керемиди светеха с тежка, оловна светлина. Хълмът както винаги през този час на деня беше спокоен и тих. А тополите от отсрещния бряг на реката изглеждаха още по-прозрачни и сребристи като облаци па̀ра, която се вдигаше от водата напролет.

На Аргиряди се струваше, че вижда всичко това за последен път в живота си и колкото да се стараеше, не можеше да пропъди тягостното чувство от душата си.

Той се обърна и отиде до писалището. Спря се пред него и помисли още веднъж дали всичко беше сложено в ред. След това извади часовника от джоба си и поклати недоволно глава.

От половин час чакаше хаджи Стойо Данов и смяташе да тръгне веднага след разговора си с него.

Искаше да говори не за друго, а за Павел. Съдбата на момчето му се струваше мрачна и застрашителна. Той разбираше, че събитията могат да се развият бърже, дори мълниеносно и тогава никой за никого не можеше да поеме отговорност. Безпокоеше го най-вече държането на стария Данов.

След задържането на сина му житарят бе изпаднал в ярост. Не искаше да знае за нищо. Кръстосваше по цял ден уличките и безистените на Тахтакале и грубият му глас кънтеше заплашително под ниските сводове, сякаш беше готов да смаже всеки, който би се изпречил на пътя му. После той изведнъж изпадна в озлобено и страшно мълчание и Аргиряди не беше го виждал вече дни.

Някои смятаха, че сърцето е заговорило в тоя закоравял човек, че бащинската кръв го е накарала да усети болка за сина си, но истината никой не знаеше.

Имаше и доста необясними неща около арестуването на Павел. Затова днес Аргиряди беше изпратил за стария. След смъртта на Джумалията не беше го виждал. Но сега се налагаше да говори направо с него.

Той спря отново пред прозореца. Едрите алести коне, впрегнати във файтона, наметнати с чулове, нетърпеливо извиваха шии и разтърсваха глави.

Аргиряди смяташе тази нощ да стигне с файтона Търново Сеймен, да преспи там и утре да продължи с прекия влак към Одрин и Цариград. В последните две седмици от Търново Сеймен нагоре към Белово влаковете возеха само военни материали.

Той сключи ръце зад гърба си и като сбърчи чело, погледна отново нагоре по улицата. Хаджи Стойо слизаше откъм горната църква, наметнат с кафявия си кюрк. Вървеше малко разкрачено и гледаше свъсено напред, сякаш се беше вдигнал срещу целия свят.

Аргиряди го изчака неподвижен до прозореца, додето говореше нещо троснато с Никита на двора. После чу как очукваше по стар навик обущата си в каменните плочи на долния ходник и най-сетне ореховата стълба заскърца под стъпките му.

Едва тогава Аргиряди отиде до вратата и като я отвори, изчака житаря. Хаджи Стойо забави нерешително стъпките си, като че ли обмисляше държането си.

— Влез, хаджи — каза Аргиряди, — на път съм и затова те извиках набързо.

Житарят отри челото си, спря за миг погледа си върху Аргиряди, влезе в стаята и се упъти към обичайното си място на миндера.

— Ти сега ли тръгваш? — каза той, сякаш се опитваше да отгатне какъв е истинският повод за повикването.

— Сега — отвърна Аргиряди. После извади сребърната си табакера и я отвори пред хаджията.

Хаджи Стойо отклони с глава поканата.

— Извиках те главно заради Павел — започна направо Аргиряди, като седна зад писалището си.

Хаджи Стойо вдигна поглед и сините му студени очи се спряха непроницаемо върху Аргиряди. Лицето му се опъна и в края на устните му заиграха тънки бръчици на презрение и горчивина.

Аргиряди не обърна внимание на това, кимна с глава и продължи:

— Именно за Павел… Отлагах с надежда, че нещата ще се оправят, но виждам, че няма нищо досега. С тебе не исках да говоря по много причини, които и да ти обяснявам, няма да разбереш… Налага се обаче да поговорим, хаджи.

— За какво да говорим? — присви очи, като продължаваше да гледа изпитателно, хаджи Стойо.

Аргиряди леко пребледня.

— За сина ти — отвърна спокойно той.

Хаджи Стойо вдигна рамене.

— Че какво ти влиза в работата синът ми, Атанасе? Аз с теб купувам и продавам жито, шаяци, гайтани, восък…

— Хаджи — прекъсна го Аргиряди, гласът му едва забележимо потрепваше, — от две недели обикаляш чаршията, хулиш сина си, хулиш Джумалията. Това никой досега не е правил, нито между турците, нито между християните…

— Аз ще го правя — стана бавно хаджи Стойо. После сложи ръцете си отзад и тръгна към писалището на Аргиряди. — Да! Ще го правя, додето в маазите на чаршията се крият пушки, додето за устабашии на еснафа държим бунтовници и додето има такива като тебе, които си затварят очите пред всичко. Разбра ли, ще го правя… — И като вдигна пророчески ръка, произнесе грозно: — Тоя пожар идва от това… Тъй да знаеш…

Аргиряди гледаше подпухналите клепачи на втренчените в него очи, усещаше тежкия дъх на хаджията и му се струваше, че целият му живот беше минал напразно, като в някаква пустота. Той поклати глава и произнесе бавно:

— Тоя пожар идва от друго, хаджи… — После помълча и добави: — Но да оставим това… Сега за Павел, за него искам да ти кажа две думи…

Хаджи Стойо прибра кърпата в джоба си, остана полуизвит към писалището и като пусна надолу вежди, произнесе натъртено:

— Слушай, Атанасе… Гайлето всеки си го бере на тоя свят за себе си…

— Хаджи — сложи ръце на писалището Аргиряди, — ти не си даваш сметка за това, което приказваш и вършиш. Но то е за тебе. Аз познавам турците не само от мютесарифството. Опомни се, додето не е късно. Спасявай Павел с време, защото мъчно може човек да избяга от съвестта си, хаджи…

— Съвест ли — погледна го с веждите си хаджи Стойо, — за каква съвест ми говориш ти? Аз ли нямам съвест? И то към кого? Към сина си. Дето му дадох всичко, каквото е потребно на един човек. И имот, и име, и очите му с наука отворих. Защо? Да се шляе по цял ден, да приказва врели-некипели, да се събира с хаирсъзите на Филибе. Че какво иска повече от тоя свят бе? Та сега е такова време, дето грам жито струва грам злато. А той по чаршията бунтовници крие, името ми петни и това, дето аз цял живот съм събирал и пазил като окото си, е готов да го разсипе, без да му трепне ръката… Пфу… За съвест си седнал да ми говориш…

Хаджи Стойо обърна презрително гръб на Аргиряди.

В стаята легна тишина. Чуваше се само тежкото като сумтене дишане на хаджията. Той постоя един миг гърбом, после отиде и седна на миндера.

— На тоя свят никой към никого не бива да има милост… Никой… Защото милостта е гибел и за единия, и за другия… — И ръката му тежко се стовари върху коляното.

Аргиряди помълча малко. Усети сукното на писалището горещо под дланите си и ги сви в юмрук. После се изправи.

— Хаджи — каза той, — нищо в живота не се връща и всичко, загубено в него, е загубено завинаги. Опомни се. Иди при мютесарифа. Брой някоя и друга кесия и пусни по-скоро Павел от Ташкапу. Облаците, дето идват, носят буря и не трябва да се бави човек, хаджи.

Хаджи Стойо се засмя глухо, сподавено. Имаше нещо жестоко в тоя смях. Той стана и доближи писалището.

— Аргиряди — присви очи житарят. Гласът му беше странно омекнал. — Човек дава пари за това, от което ще излезе нещо… Синът ми — болка и мъка напълниха устните му — няма да стане нищо… Нищо!… Ще ми бъде само срам… Петно… — Той произнесе последните думи шепнешком и с презрение. После тръгна към вратата. Но преди да излезе, спря отново. — Затова не ми давай ум… Не ми трябва… Разбра ли ме? — кресна той. И като прекрачи прага, хлопна вратата зад себе си.

Аргиряди гледаше вратата, додето тежките стъпки на хаджията заглъхнаха в долния хает. И тогава усети за пръв път самотата не като страх, а като убежище и като спасение.

Половин час след това, облечен в зимния си кюрк, Аргиряди целуна на пътната врата дъщеря си и се качи във файтона.

София остана на портата. Стегнатата й сива рокля я правеше още по-стройна, придаваше й нещо сдържано и строго.

— И къщата да не оставяте без Никита — обърна се той към Теохарий. — Останалото свърши тъй, както съм ти поръчал.

София виждаше за пръв път баща си при тръгване толкова развълнуван. Знаеше, че ще бъде в Цариград най-много до края на месеца, но също като него се чувствуваше обхваната от необяснимо и тревожно вълнение.

Гаврил кочияшът се качи на капрата. Замаха с камшика и конете потеглиха бавно нагоре по замръзналата настилка на улицата. При новата църква файтонът зави към Хисаркапия и ръката на Аргиряди махна още веднъж за сбогом. После конете се спуснаха надолу, тропотът заглъхна между високите стени на къщите.

— Да се прибираме… — каза София и цялата къща, която бе излязла да изпрати Аргиряди, влезе мълчаливо в постлания с плочи двор на къщата.

Теохарий отиде към долната канцелария. Еленѝ се качи в трапезарията. Там камината гореше през целия ден.

София свали шала си и остана за малко в коридора. После влезе в стаята на баща си.

Здрачът на зимния следобед правеше тази просторна стая с масленозелени тапети още по-уютна.

Момичето седна на софата. Имаше нещо необичайно и неизказано в това изпращане и тишината на стаята сега я потискаше още по-силно.

Тя тръгна да се преоблече, но спря и реши да остави в касата на Аргиряди пръстена на майка си и синия аметист. Беше ги сложила за изпращането, както правеше винаги, когато искаше нещо да завърши щастливо. София отключи касата. Свали аметиста и го остави на мястото му. Тогава видя плика, който лежеше в дъното на касата. Тя го взе внимателно и погледна написаното върху него.

„Завещание на Атанас Аргиряди — търговец от първата гилдия на Филибе, направено на 4-ий декември 1877 година.“

Ръцете й се отпуснаха бавно върху студения метал. Камбаните на съборната църква забиха за вечерня. Нещо желязно и тежко я удари в гърдите. Тя притвори вратата на касата и се обърна към писалището.

Усещаше студена празнота наоколо си. Отиде до прозореца. Слънцето залязваше. Улицата беше пуста. Камбаните на всички църкви по хълмовете биеха за вечерня. Чувствуваше, че този звън я задушава, че нещо невъзвратимо беше станало. Цялата мъка, която имаше събрана в себе си, се надигна в гърлото й.

София грабна шала си и изскочи навън. Блъсна пътната врата зад гърба си и се затича нагоре по улицата. На ъгъла при църквата тя спря. Улицата, която се спускаше през Хисаркапия към заарския път, беше безлюдна и пуста.

София направи още няколко крачки, опря се на стената на църквата, след това захлупя лице върху студения зид.

— Татко, татко… — простена тя и гласът й заглъхна в звъна на камбаните, който бушуваше и се удряше в стените на големите къщи, решили сякаш да стигнат синьото свечеряващо се небе.