Петър Константинов
Синият аметист (5)

4.

Сутринта беше топла и ясна. След снощния дъжд от земята се издигаше лека па̀ра.

Джумалията излезе от къщи, премина мрачния свод на Хисаркапия и се спусна по улицата, която прекосяваше западния склон на Небеттепе. На тази улица, недалеч от съборната църква, се издигаше домът на Аргиряди. Това беше двуетажна, симетрично изградена къща с широк портик на входа, който се оформяше сполучливо от издадения напред втори етаж на къщата. Беше боядисана с онзи пепеляв, като че ли потъмнял от годините шафраненожълт цвят на старите къщи във Филибе, умело прикриващ изяществото и богатствата, които тези домове криеха зад стените си.

Когато Джумалията влезе в стаята на Аргиряди, при него бяха вече двама души. Единият, възпълен млад човек с приятен цвят на лицето, ниско подстригани коси, беше Игнасио Ландузи — богат италианец от левантински произход, син на сукнарската къща „Ландузи“ в Бари, с която от близо петдесет години всички Аргиряди бяха търгували. Роднина с Апостолидис, известен сукнар от Тахтакале, Игнасио идваше често в Пловдив, гостуваше в къщата на Аргиряди и постепенно близките на семейството почнаха да го виждат като вероятен съпруг на единствената дъщеря на Атанас — София. Всъщност София Аргиряди обръщаше твърде малко внимание на всички намеци, които й се правеха, и се държеше с Игнасио като с приятен компаньон, с когото можеше да се отнася както си поискаше. Онова, което свързваше красивата и властна дъщеря на Аргиряди със спокойния, дори малко флегматичен италианец, беше любовта й към музиката, към изкуството, а може би вроденият във всяка силна натура стремеж към примирените и безропотни характери.

Другият гост, който седеше тази сутрин на широкия диван в стаята на Аргиряди и с видимо удоволствие пиеше кафето си, беше житарят хаджи Стойо Данов.

Джумалията не обичаше този човек. Неговото присъствие му напомни за предстоящия разговор и това потисна изведнъж приятното настроение, което пролетната утрин беше оставила в душата му.

Устабашията поздрави хладно всички в стаята и седна на дивана срещу Аргиряди.

Атанас го гледаше със спокойните си тъмни очи. По бръчките на челото му личеше, че търговецът мисли върху нещо неотложно и бързо. Аргиряди хвърли поглед към хаджи Стойо и като се увери, че той слуша някакви обяснения на италианеца и не е в състояние да следи разговора им, се обърна към Джумалията:

— Повиках те да дойдеш тази сутрин, уста Димитре — каза той, — пак по онази работа.

Аргиряди замълча, после вдигна поглед, задържа го върху Джумалията и продължи:

— Вчера в града пристигна Амурат бей. Човек, изпратен от Портата. Изглежда ще надзирава всички работи, които стават в Румелия. Той предаде и последното султанско ираде. Работата е сериозна. Войната е изглежда съвсем близо. Искат се много неща, но най-важното е да се осигури облекло и храна за войската. Говорил съм ти вече няколко пъти. Това можеш да сториш само ти. Шаяк при нас няма. Единствената възможност е Босна. А с херцеговинските търговци връзки поддържаш ти.

Аргиряди помълча, след това продължи:

— Шаякът ще спаси града от други задължения. Искам да ме разбереш добре. Реквизицията няма да е тегло само за селата, но и за нас. Затова — Аргиряди присви очи и добави с нисък глас — не прави нещата по-сложни. В Белград има капариран от теб шест хиляди аршина босненски шаяк. Достави го. Иначе Джевдет бей, като рече, ще го измъкне с кука от гърлото ни.

Старият беше смръщил чело. Клепачът на едното му око потрепваше.

— Хм… — усмихна се сдържано той. — Тази работа свърши още зимъс…

— Как така свърши?…

— Свърши. Не ми трябваше шаяк и не го взех…

Аргиряди забеляза, че хаджи Стойо беше дал ухо и слуша разговора, затова побърза да го приключи. Ядоса се и на устабашията.

— Ти си го капарирал, бай Димитре… — рече късо и натъртено той.

— Какво от това? — отвърна също с остра нотка в гласа си устабашията. — По Трифоновден отказах стоката и хората ми върнаха капарото.

— Загубил си най-малко петнайсет хиляди гроша… Будала… — процеди бавно хаджи Стойо отсреща и като облиза устни, остави чашката от кафето до себе си.

Джумалията усети, че снощният гняв отново засяда в гърдите му.

— Това да е загубата, хаджи — каза той, без да погледне житаря, и в очите му пламна злъч. — Има хора, дето са загубили много повече, и нито ги е срам, нито ги е грях…

— Какво са загубили? — попита бавно хаджи Стойо и тежките му клепачи, посинели по краищата, се повдигнаха, за да погледнат по-добре Джумалията.

Една жила неспокойно играеше по слепоочието на устабашията.

— Всичко… — отвърна той. — И чест, и име… Та и рода си чак са забравили…

За миг в стаята настъпи напрегнато мълчание. Лицата на хората се опънаха. Само Игнасио Ландузи се усмихваше наивно, не разбирайки същността на разговора.

— Какво искаш да кажеш бе, уста Димитре?… — опита се да се надигне от дивана хаджи Стойо. Лицето му изглеждаше моравосиньо от внезапно прелялата кръв и това го правеше още по-подпухнал и страшен.

Аргиряди погледна продължително Джумалията, после се обърна към хаджи Стойо и каза с досада в гласа си:

— Стой спокойно, хаджи. Недей прави сега гюрултия… Събрали сме се работа да вършим…

— Ама чакай бе, джанъм — настояваше възбуден хаджи Стойо, — дай да го питам аз него какви са тия приказки, дето ми хортува… Де се намира той? По акъла на брат си, дето цял московец беше станал, е тръгнал и тоя…

Джумалията го стрелна остро.

— Ти паметта на брат ми не закачай… — процеди през зъби той.

Хаджи Стойо сякаш не обърна внимание на думите му.

— Зная аз — продължи той, като клатеше все още пламналото си лице, — тук майсторът им на всички е оня, даскалът… Геров… Консулът… Ама де да видим… — И хаджи Стойо вдигна заканително пръст. — Много скоро забравихме Ахмедаа…

Джумалията го гледаше мълчаливо. Почувствува, че устната му потрепера. Той ненавиждаше хаджи Стойо Данов, но никога досега не беше се изправял срещу него. Една подсъзнателна предпазливост пред бруталността на този човек го караше да се задоволява само с мълчаливо и скрито презрение. Мислите от последните дни обаче, страхът и безсилието, всред което живееше сега, всичко се завъртя в главата му, пламна и го зашемети.

— За тоя Ахмедаа ли ти е приказката, хаджи — каза бавно той, като подчертаваше всяка дума — дето лани разсипа Перущица и селата, та жив човек не остана там?

Очите на хаджи Стойо се разшириха. Той разпери ръце на скута си и вдигна тежък поглед към Аргиряди.

— Бе, това на бунт мирише бе… — кресна изведнъж той. — Какво правим ний, че чакаме още, а…

Аргиряди стана прав. Очите му горяха възбудено, но той каза съвсем спокойно:

— Всеки може да мисли тъй или инак за много неща. Но не и да ги приказва в къщата ми…

Макар и да не поглеждаше никого, думите му се отнасяха за Джумалията, а същевременно показваха и на другия, че разговорът не може да продължи с тоя тон.

Италианецът, схванал остротата на спора, се изкашля предпазливо.

Джумалията млъкна. Стана и отиде до прозореца. Погледът му се плъзна край високите минарета на Мурадовата джамия към далечините оттатък Марица, където сини като пролетния въздух лежаха планините. Гневът и възмущението в душата му не стихваха и той усещаше как неравномерно бие сърцето в гърдите му.

— Атанасе — обърна се той към домакина, — туй е всичко. Ако нямаш друго, аз ще си ходя… Трябва да слизам до чаршията…

Хаджи Стойо беше запалил цигарлъка си, пускаше синкав дим през презрително свитите си устни и гледаше слънчевите петна по килима пред себе си.

Аргиряди мина пред писалището, улови внимателно Джумалията за рамото и като го настани в черното венецианско кресло, каза примирително:

— Има време за чаршията… Сега седни…

На улицата се чуха гласове. Ландузи отиде до прозореца. След, това се обърна към Аргиряди и каза, повдигайки вежди:

— Амурат бей…

По стълбата се качваха енергични стъпки.

Беят влезе, ръкува се с всички и седна непринудено на креслото до камината. Носеше тъмен, полувоенен костюм, от който не можеше да се заключи нищо за ранга му.

Аргиряди умело подхвана разговора, за да заличи тягостната атмосфера, която царуваше в стаята.

— Току-що говорехме за шаяка и храните и мислехме какво може да се направи — каза той и погледът му обиколи присъствуващите.

После замълча за миг и продължи:

— Засега всичко е много трудно, особено доставката на шаяк. След миналогодишните размирици в подбалканските села производството почти е спряло…

— Нуждите са бързи, ефенди — каза сухо Амурат, — и макар количеството да е доста голямо, аз мисля, че един град като Филибе, който държи търговията на Румелия, може да облече и нахрани десет хиляди души войска.

Беят спря за малко, сякаш се колебаеше дали да продължи.

— Не по-малко важно е, разбира се — добави той, — да се осигури и другото, което иска ирадето — достатъчно храна и облекло тук, на склад във Филибе. За командуването отсам Балкана до Едирне няма друг град, по-сигурен от Филибе.

После той изложи съвсем накратко задачите по подобряване на пътищата, ангарията, която следваше да се даде от християнското население на санджака, бързото изграждане на складовете в града. Виждаше се, че е запознат с много подробности, които чаршията считаше за своя тайна.

Докато беят говореше, Аргиряди за пръв път можеше да го наблюдава подробно и внимателно. Амурат беше около четиридесетгодишен, добре сложен, с хубава стегната осанка. Беше мургав и това подчертаваше още повече сиво-зелените му малко продълговати очи. Маниерите му, сдържани и изискани, говореха за дълга школовка в службите около Портата.

— От миналата година — опита се отново да се подсигури Аргиряди, когато беят завърши — зърното и вълната, купувани в пловдивската чаршия, са намалели три пъти.

— Това важи и за другите градове — отвърна късо Амурат.

— Вярно — кимна Аргиряди, — но за Филибе важи повече, отколкото за другите.

На вратата се почука. Влезе Теохарий, секретарят от кантората на Аргиряди, и му пошепна нещо.

— Да влезе, да влезе… — каза Аргиряди. — Въведи го.

После, като се обърна към бея, поясни:

— Грозев, който идва като представител на Режията и има писмо от Шнайдер от Виена.

Беят кимна. На вратата застана снощният гост на Джумалията, поздрави всички и се ръкува с Аргиряди. След това седна на свободния стол до прозореца и спокойно разкопча дрехата си.

Джумалията почувствува, че ядът се надига отново в него. Той погледна Грозев и търговецът му се стори по-друг, променен. На дневната светлина ирисите му бяха станали по-светли и сега ясно се виждаха пронизващите зеници, което придаваше на погледа му сдържана предизвикателност.

Амурат го погледна любезно. И след малко запита:

— Отскоро ли напуснахте Виена, ефенди?

— Не твърде скоро, ваше превъзходителство — отвърна. Грозев. — Аз получавам офертите в Букурещ и оттам уреждам работата си.

Беят кимна неопределено глава.

— Говорят — каза той, — че русите купували напоследък австрийско оръжие.

— Възможно е — отвърна търговецът с бегла усмивка, — но дори и да е така, можете да си представите какво оръжие продават австрийците на русите.

Амурат поклати отново глава. И спокойно отбеляза:

— Всъщност русите в последните години построиха нелоши оръжейници в Тула.

— С това и аз съм съгласен — отвърна Грозев, — по точност на биенето обаче австрийската и белгийската пушка остават ненадминати.

— Може би — каза беят, — въпреки че ние предпочитаме „Пибоди-Мартини“ и карабините „Винчестер“. Но така или иначе, връзките ни с австрийските оръжейници са важни и трябва да се поддържат.

— Да. Дори и от политическо гледище… — допълни с лека усмивка Грозев.

Беят не даде вид как разбра забележката, но бе видимо в добро настроение и промени темата на разговора. Заразправя за спомените си от Виена, където бе прекарал като аташе две години. Той разговаряше почти изключително с Аргиряди и Грозев. Към останалите се обръщаше само с поглед, колкото да покаже, че не е забравил присъствието им. Амурат говореше възбуден, с одухотворено лице и доволен, че има възможност да си спомни това неотдавнашно минало.

В най-разпалената част на разговора, когато беят, макар и сдържано, се възхищаваше от изтънчения вкус на виенчанките, на вратата се почука и в стаята влезе Апостолидис.

Апостолидис беше братовчед по майка на Игнасио и далечен роднина на Аргиряди. Родословните корени на Апостолидис идваха от Копривщица, но издънките на рода бяха многократно кръстосвани със стари гръцки фамилии от Янина и Цариград и затова Георгиос Апостолидис се считаше за чист представител на елинската раса. Той беше среден на ръст, слаб човек, с бледо неприятно лице, винаги безукорно облечен, с напомадени коси, които прилепваха плътно към малкия му череп.

Щом влезе, Апостолидис спря до вратата, с бързо и приучено движение сложи монокъла на дясното си око и обиколи с поглед стаята. Когато забеляза Амурат бей, той се поклони почтително и отиде да се ръкува най-напред с него.

— Чух още вчера за пристигането ви, ваше превъзходителство — каза той, — и се радвам, че ви виждам сега.

Амурат бей, още под впечатлението на водения разговор, погледна новодошлия и се усмихна безизразно.

Георгиос Апостолидис се почувствува неловко от хладното държане на бея, но се окопити бързо, прекоси с достойнство стаята и седна на миндера до хаджи Стойо. Житарят мушна фамилиарно ръката си под лакътя му и като го привлече към себе си, започна дълъг разговор за наемите, които Апостолидис дължеше за маазите му в Тепеалтъ.

Разговорът след внезапното появяване на Апостолидис не можа да върне предишната живост и разпаленост. Амурат поспори приятелски с Аргиряди за превъзходството на цариградската „Айя София“ пред виенската „Свети Стефан“ и после стана да се сбогува. Имаше работа в мютесарифството, а разговорът го беше увлякъл.

— Колкото за храните — изпрати го до вратата Аргиряди, — смятам да се съберем с вас отделно, за да поговорим по-подробно. — После се усмихна и добави: — Още повече, че вие ще бъдете гост на моя дом. Мютесарифът ме бе помолил за това. Трябваше само да се направи някакъв ремонт, но от вчера всичко е готово. Горното крило на къщата, което е съвсем самостоятелно, е на ваше разположение.

— Благодаря — усмихна се беят. — Работата ми е такава, че едва ли ще се прибирам често в къщи…

Той се обърна, кимна към станалите на крака гости и излезе.

След него си тръгнаха и другите. Като се сбогуваше с Борис Грозев, Аргиряди стисна приятелски ръката му и каза:

— Отбивайте се при мене винаги, когато пожелаете. Ще ми бъде приятно. А в неделя ще ви очакваме на обед в Хюсерлий. Ще се срещнете с приятни хора. Файтонът ще ви вземе от къщи сутринта.

Грозев благодари, обеща да се обажда по-често в кантората и си тръгна, като бавно закопчаваше сакото си. На пътната врата той настигна Димитър Джумалията и се сбогува с него. Устабашията го погледна хладно и мълчаливо кимна глава. Грозев не обърна внимание на това, сложи спокойно ръкавиците си и заслиза надолу по улицата към Тахтакале.

В душата на Джумалията лежеше тежка като мъгла досада. Противно му беше всичко — раболепието на Апостолидис, изисканата наглост на бея, студената пресметливост на този млад браилски богаташ и тъпото равнодушие на хората. Затова, като пусна ядно броеницата в джоба на антерията си, той тръгна с тежката си, малко провлачена походка към къщи.

Над главата му, високо в чистото небе, минаха ята лястовици, първите, които се връщаха тази пролет в Тракия. Пъпките на дърветата бяха тъмни и сочни, набъбнали от влагата на новия живот, който започваше.