Петър Константинов
Синият аметист (45)

10.

Когато дойде в съзнание, Павел Данов не можеше да определи къде се намира и как бе попаднал тук.

Опипа лицето си и по ръката му полепна съсирена кръв. Дрехите му бяха изцапани и на ревера си имаше петна от кръв. Но въпреки всичко очилата му бяха здрави. И той, като ги сне, внимателно ги разгледа. Бръкна в джоба на жакета си и установи, че документите, които носеше, бяха също налице. Дори писмото на американското посолство в Цариград беше в джоба му.

Значи, бяха го довели тук съвсем набързо, без да успеят дори да го претърсят.

Той огледа тясното помещение, в което бе затворен, единственият прозорец, тесен и препречен с железни пръчки, се намираше високо на стената. През него се виждаше къс небе и стари, потъмнели от влага стени.

Отвън идваше дрезгава светлина. Личеше, че е мрачен ден — късен следобед или ранна утрина.

Главата му тежеше като налята с олово. В слепоочията си усещаше болка — силна, пулсираща.

Павел свали жакета си, легна на дървения нар и се наметна. Така му беше по-добре.

Беше затворен. Но къде? И какво бе станало с Дончев и с оръжието?

Изведнъж помисли за Джумалията. Вдигна се възбудено, мина надлъж по килията и отново седна. Какво ли беше станало със стария? Видя отново лицето му на светлината на свещта.

Навън притъмняваше. Беше вечер. Някъде долу, под него, се чуваха тежки стъпки и груби къси подвиквания. Думите бяха неясни, но личеше, че говорят турски. Някой провря ключ в ключалката и бравата щракна. На вратата се показа възстар турчин в син омазнен мундир.

— Аха, свестил се е вече… — произнесе сухо той.

Зад него имаше друг, който държеше запалена факла и някакъв бакър, вероятно с храна.

Старият сипа в една паница малко варена арпа и я сложи на пода при нара. Едното му око беше сляпо и бялото петно на гледеца зловещо бляскаше на светлината на факлата.

— Къде се намирам, ефенди? — попита Павел.

— Сус бре, чапкън… — троснато отвърна заптието. — На будала се прави… — И като блъсна вратата зад себе си, щракна отново ключалката. Гласовете заглъхнаха в коридора.

Данов стана и отиде до прозореца. Небето беше съвсем тъмно. Не се виждаше никаква звезда. Вероятно беше все тъй студено и облачно.

През тежката като мъгла болка в главата му нахлуваха отново мисли. Той вървеше напред-назад в тясната килия, спираше се, слушаше далечни шумове, внезапен трясък на отворена врата, дрезгав глас, който псуваше на турски откъм двора. После пак тръгваше от едната до другата стена, мъчеше се да си изясни случилото се и причините за провала.

Не беше ли по-добре да отпратят файтона, без да разтоварват оръжието? Колко трудно е да вземеш решение, когато от него зависи и съдбата на други хора. Съпоставяше различните възможности, начините, по които би могъл да запази тайната на съзаклятието.

Какво можеха да знаят за него? Те дори не бяха го претърсили. А и оръжието не е проследено от Търневия хан. Това беше вън от съмнение. Просто нещастна случайност при срещата на Апостолидис.

В такъв случай, ако Данчев бе успял да се изплъзне, той оставаше единствен, от когото можеха да научат нещо. От това какво ще каже и как ще се държи зависеше може би всичко останало. Стисна отново ръцете си на гърба и тръгна възбудено между двете стени. Болките в раменете му бяха претръпнали, но Павел се чувствуваше смазан, изправен пред голямото и неизвестно изпитание.

Тази мисъл го караше да се върне към всичко, което бе чел, преживял и мислил. Сега именно можеше да провери себе си.

Той разбираше, че целият му живот преди, всичко, което го бе вълнувало, е било само начало. Животът му беше разделен на две. На онзи, изпълнен с противоречия, въпроси и съмнения, изминат досега, и на този — започващ тук, в който не можеше да има колебания и двоумение.

Три дни никой не потърси Данов. Единствено едноокото заптие донасяше обед и вечер каша от арпа или варено жито, изстинало и клисаво като пихтия.

Павел си лягаше обикновено късно, отмалял от изтощителното кръстосвано на килията. Спеше неспокойно, в мъчителна унесеност, събуждан от най-лекия шум или човешки говор.

Затова сега, когато щракна ключалката, той се събуди изведнъж и се учуди, че толкова рано идваха днес. Навън беше непрогледна тъмнина. Обърна се и стана бързо.

На вратата стоеше висок поручик. Зад него светеше с мъжделив фенер едноокият.

— Този ли е? — попита офицерът.

— Този, ефенди… — кимна едноокият.

— Хайде! — каза поручикът, като посочи вратата с глава. Очите му бяха потъмнели от недоспиване, но иначе бе обръснат и стегнат.

Данов облече жакета, оправи косите си и излезе.

В дрезгавината пред него се откри каменният вътрешен двор на затвора. Беше в Ташкапу — най-страшния затвор на града.

— Къде ме водите, ефенди? — обърна се той сухо към офицера.

— Там, където си нужен, ефенди — отвърна турчинът и леко го бутна по гърба да върви напред.

Трябва да бе минало полунощ, защото студът бе станал нетърпимо остър.

Слязоха на долния етаж и тръгнаха по открития коридор край вратите на някакви стаи. Тук-таме в тях светеше и се чуваше турски говор. Накрая спряха пред кафеникава врата в дъното на коридора. Офицерът почука и отвори. После бутна Данов пред себе си.

Стаята беше просторна и както се стори на Данов, ярко осветена. Зад писмената маса в дъното стоеше подполковник на средна възраст и разгръщаше някакви книжа пред себе си. Данов веднага го позна. Беше Айдер бег, помощникът на мютесарифа. На дивана до масата седеше друг турчин — стар, съвсем побелял, с малки проницателни очи. Той бавно пиеше кафе, събул чепиците си и скръстил крака на дивана.

Айдер бег вдигна глава и като посочи стола пред масата, каза сдържано:

— Заповядай, седни, Даноолу ефенди…

После извади, кутията си с измирски цигари и покани Данов.

— Благодаря… — Данов кимна отрицателно глава.

Погледна отново стария и забеляза как той, пиейки кафето си, го изучава с острия си като нож поглед.

— Айдер ефенди — каза бавно Павел, като се стремеше да подчертава всяка дума, — протестирам за това, че без всякакво законно основание съм арестуван и доведен тук.

Айдер бег внимателно го погледна под веждите си.

— Какво е според вас, Даноолу ефенди, законното основание, за да ви доведат тук? — попита той, като гледаше с привидно внимание върха на молива в ръката си.

— Да съм извършил престъпление — отвърна Данов.

Айдер пак го погледна, после напълно сериозно каза:

— Вие сте заподозрян в извършването на престъпление, челеби…

Той стана от стола си, мина пред масата и като се облегна, продължи:

— Вие сте заловен в момента, когато сте се противопоставяли на заптиетата да преследват един опасен престъпник по чохаджийския сокак. Преградили сте им пътя и по тоя начин сте попречили на залавянето му.

„Дончев се е спасил…“ — мина бегла мисъл в главата на Павел.

— Не познавам никакъв човек и не съм препречвал никому пътя — отвърна твърдо той, като гледаше в очите Айдер. — Истината е само тази, че бях нападнат в чохаджийския сокак от заптиетата…

Айдер погледна тъмните зеници, неподвижни и разширени зад очилата.

— Били сте видени преди това заедно, челеби — произнесе турчинът и направи няколко крачки из стаята. — Безполезно е да отричате…

— Не познавам такъв човек, за какъвто говорите. Това е заблуждение на вашите органи, за да ме задържат.

Айдер се усмихна.

— Вижте какво — обърна се турчинът към него, — ние считаме, че нямате никаква вина. Познаваме вас, баща ви. Зачитане и уважение сте имали от нас винаги. Предполагаме, че това е било краткотрайна среща или някакво заблуждение. От вас искаме само да ни кажете откога познавате този човек. Повече нищо не ни интересува. Просто станете и си вървете.

„И ловки, и глупави сте…“ — помисли си Павел, като не сваляше очи от Айдер. После отвърна, поклащайки категорично глава:

— Повтарям ви пак, Айдер ефенди, не познавам никакъв човек, с когото твърдите, че съм бил на чохаджийския сокак. Аз идвах от Тахтакале към кафенетата. Под солния дюкян ме нападнаха ваши хора. Това беше всичко.

Айдер се усмихна отново. Ню сега в усмивката му имаше неприязън и заплаха.

— Ние водим война на живот и на смърт, челеби — каза той грубо, като присви очи, — и не мисли, че ще се спрем пред нещо, когато трябва да прекършим ръцете на враговете си. Искам да знаеш добре, че додето не изкажеш връзките си с тоя човек, ти няма да излезеш от Ташкапу, а дотогава ние имаме средства да те накараме да говориш…

Старият остави чашката на масата и бавно отри устните си.

— Тук е зандан, не е хамам, чоджум — каза той, като примляскваше с уста. — Баща ти зная от трийсет години и умът ми не може да побере ти защо си тука сега.

— Това, дето приказваш насам и натам из града, остави го — обади се отново Айдер, като си припомни неприятния разговор на обеда у Аргиряди. — Навсякъде свои закони си има. Ония си имат свои, ние наши. И всеки свестен човек трябва да види това. — Той се усмихна мрачно. — А тия, дето не го виждат, ги качваме нависоко, белким го видят. — И той опъна красноречиво с шепа шията си.

Павел се усмихна горчиво.

— Айдер ефенди — погледна турчина той, — вие сторихте това с толкоз народ, та какво ще ви бъде да го свършите и с един човек като мене…

Айдер сви устни.

— Слушай — каза той, като мина зад масата, — не мисли, че ще приказваме с тебе като на кафе. Можем да обърнем и другата страна. — Гласът му стана остър. — Не съм те викал тук да даваш акъл. Питам те друго — откога и откъде познаваш човека, с когото бяхте на чохаджийския сокак…

— Не познавам никакъв човек — отвърна Павел, — каквато и страна да обърнете, ще го повторя.

Лицето на Айдер стана пепелявосиво. Мръсни са гяурите. Дори когато живеят по-добре от правоверни и ядат хляба на падишаха. И затуй трябва да се изтребят всички до един! И семето им дори. Ръката му улови кожения колан с тежка тока, който лежеше на масата.

— Кой ти каза, че ще го повтаряш бе, куче! — кресна грозно той и като замахна изведнъж, удари Павел по лицето.

Ударът на токата попадна в устата му и през болката Данов усети, че от долната му устна потече кръв. За щастие очилата му останаха невредими. Той вдигна ръка, свали ги и ги прибра в шепата си. После погледна турчина с късогледите си невиждащи очи студено и презрително.

Айдер разкопча мундира си, дишащ тежко, пребледнял от ярост.

— Вземи — каза той и подаде на Данов един ситно изписан лист от масата, — прочети и разбери добре, че ако не проговориш, това, което е написано вътре, ще стане тъй, както е казано. Не си неук, ни си прост, за да не знаеш какво време е сега и какво значи военен съд.

Павел сложи очилата си и зачете внимателно листа. Беше присъда, издадена от военния съд във Филибе, с която той, Димитър Дончев и още двама души, които не познаваше, се осъждаха на смърт за укриване на оръжие. Данов не вдигна веднага глава, даде вид, че все още чете листа, мислейки трескаво за всичко, което можеше да означава това.

Засега единственото сигурно е, че оръжието е разкрито. Името на Дончев те имаха вероятно от Апостолидис, а използуването на непознати имена и съдържанието на аргументите в присъдата говореше най-вероятно, че тя беше фиктивен документ и че Дончев може би се беше спасил.

Той вдигна глава и като погледна Айдер, каза сухо:

— Аз не съм се явявал пред никакъв съд, а лицата, които фигурират тука, ми са напълно непознати…

— Така ли? — каза Айдер и вдигна вежди. После плесна с ръце.

Някой отвори страничната врата. На прага неузнаваем и страшен се появи Дончев. Лицето му беше посиняло от наседнала кръв. Едното му око, подуто и затворено от удар, изглеждаше страшно. Водеше го едър турчин. Като минаха прага, той го блъсна към средата на стаята. Дончев остана прав. После се обърна бавно към Айдер.

Лицето му беше безизразно. Нито мускул не трепна по него. Данов разбра, че именно това е най-важно сега. Дончев не беше казал нищо.

Айдер отиде към Дончев и като обърна грубо лицето му към Данов, попита:

— Познаваш ли тоя човек?

Дончев спря погледа си върху Павел.

— Не — поклати глава той. — Никога не съм го виждал.

— Никога, а? — злъчно се усмихна Айдер и удари Дончев по лицето. — Нека те види и той — продължи турчинът, като отиваше към масата — и да те запомни добре. Това сега най-много ще му трябва…

Някой хлопна вратата зад гърба на Данов.

— Ваше превъзходителство — чу той гласа на поручика, — мютесарифът съобщи веднага да отидете в конака.

Айдер хвърли колана отстрани на масата. После размени мълчалив поглед със стария.

— Отведете ги сега… — каза той.

Изблъскаха Дончев отново вън. Айдер доближи бавно станалия прав Данов, спря се до него и процеди:

— И помисли си, Даноолу ефенди… Човек като има очи, не е нужно да има много ум, за да разбере някои неща. Имаш време, помисли си…

Офицерът изведе Данов.

В коридора до запалената факла на стената стоеше Дончев. Клекнали до него, две заптиета слагаха железни пранги на краката му. Здравото око на Дончев светеше с необикновен блясък и го гледаше напрегнато.

Додето офицерът затваряше вратата след себе си, Павел успя да се обърне към Димитър.

Дончев хвърли мигновен поглед встрани и попуканите му устни безгласно, но съвсем ясно промълвиха:

— Плевен падна…

Миг след това турчинът се обърна и бутна Данов по стълбата.

„Плевен падна…“ — повтаряше в ума си Павел, усещайки кръвта, която пълнеше устата му. Тия две думи сякаш осветиха мрачните сводове на турския затвор. И в тази светлина изчезнаха сънливите часовои по коридорите, мъжделивите пламъци на факлите и изпитото от ярост лице на Айдер бег.

Когато влезе в килията, Павел свали жакета си.

— Плевен падна… — произнесе гласно той, сякаш да се увери в истината на тия две думи.

Седна на одъра. Ръцете му трепереха. Погледна ги. Някога считаше, че стоицизмът и равнодушието са качества на истинския човек.

После стана и отиде до прозореца. Лъхна го влажният студ на нощта. През процепа на стрехите се пръскаше мъгливата светлина на утрото.

Павел огледа жадно това мъчително и безмълвно събуждане. И изведнъж си помисли, че на този свят няма нищо по-божествено от раждането на деня.