Петър Константинов
Синият аметист (42)

7.

Денят, в който умря Жейна, беше необикновено светъл и тих. Един от ония слънчеви ноемврийски дни, в които равнината, уморена от лятото, си отдъхваше, очаквайки зимата.

Още на другия ден след големия кръвоизлив, който момичето получи в Пловдив, Димитър Джумалията отведе майката и дъщерята в Гераните, убеден, че свежият въздух на предпланините и тихият покой на старата къща ще върнат силите на болната. Въпреки това Жейна никога вече не стана от леглото. Тя гаснеше с всеки изминат ден, потопена в тази странна немощ, в мислите, мечтите и спомените, с които живееше. В такива минути къщата заглъхваше, сякаш беше безлюдна.

Но друг път, когато се изправяше на възглавниците си и на хоризонта се очертаваха хълмовете на града, Жейна чувствуваше, че я обзема отново треската на изминатите месеци — всичко преживяно в този град от деня на връщането им до онзи самотен час, в който го напусна.

Всякакви осезаеми представи за Грозев като че ли бяха изчезнали от съзнанието й. Понякога й се струваше, че не би могла да възстанови съвсем точно дори израза на лицето му. Виждаше само отделни черти: очите му, мъчителната резка на белега, понякога усмивката, внезапния пламък на погледа. Вечер тя очакваше връщането на Никодим, който слизаше с колите в града, със стаено нетърпение, жадна за новини, които старецът можеше да донесе. Тези часове бяха най-дългите от деня.

Най-напред залязваше слънцето. Сега, в есенните вечери, това ставаше бързо, неусетно. Стаята се изпълваше с приятен здрач, предметите губеха очертанията си и картините се превръщаха в неясни петна по стените. На двора запалваха фенери.

Тогава някъде далеч от полето се чуваха звънците на каруците. Наближаваха портата, колелетата звънваха по калдъръма и пред къщата гласовете ставаха оживени и възбудени. Горе в стаята Жейна чакаше, загледана в светлите сенки, които играеха по стъклата на прозорците. Стремеше се да долови всичко — настроението на хората, радостта или тревогата. После гласовете заглъхваха постепенно по сайвантите и саплъците. Тогава чуваше стъпките на майка си, която се качваше горе. Тя влизаше със запалена лампа и очите й изглеждаха още по-уморени от сенките, които светлината хвърляше.

— Какво има в града? — питаше Жейна, като потискаше вълнението в гласа си.

— Нищо… — отвръщаше Наталия. — Война… — И като оставяше лампата на масата, слагаше загрижено ръка на челото на момичето.

— А в къщи ходил ли е Никодим?

— Ходил…

— Идвал ли е някой у нас… Търсили ли са ни?…

— Кой ще ни търси… Чичо ти минавал само сутрин и вечер през къщи…

С това се стопяваше всичко, което имаше набрано в душата й, цялата надежда, очарователното очакване. Идваше най-лошото, безкрайното и тежкото — нощта.

Имаше и още едно обстоятелство, което правеше живота в чифлика самотен. Може би в началото то остана незабелязано, но с течение на времето тя го почувствува осезателно.

София, която виждаше по-често в Пловдив, сега беше на километри от нея. Рядко идваше и Павел Данов. Жейна предполагаше отначало, че се е заловил отново с работата си, с преводите на Русо. Но и двата пъти, когато дойде в чифлика, той беше странно смутен. Започваше разговор, стараеше се да я развлече, но мислите му бяха разкъсани. През последните дни Жейна все повече мислеше за него. Търсеше причини в себе си, в нещо, което може би го бе засегнало, без да беше забелязала.

Вечерта преди смъртта си Жейна помоли да пренесат леглото й до прозореца. Издигнаха я на възглавници и тя погледна навън. Над цялата равнина, която се откриваше под хълмовете на чифлика, лягаше синкавият като дим здрач на есенната вечер.

Жейна жадно гледаше угасващия ден дотогава, докато в стъклото на прозореца остана само светлината на лампата, която бяха запалили до леглото й. Агонията й започна към полунощ. Отначало почувствува, че въздухът в стаята става все по-оскъден. Болната стоеше облегната на възглавниците и виждаше в сянката на стената как мъчително се надигаха гърдите й. Дишаше жадно, сякаш ловеше последните глътки въздух, които можеха да я спасят.

Наталия стоеше до леглото, объркана от бързото влошаване, от невъзможността да потърси помощ в това непрогледно и безлюдно поле.

Пред разсъмване, когато устните на Жейна потъмняха и лицето й стана синкавобледо, тя слезе долу, събуди Никодим и го изпрати с колата в града за лекар.

После седна отново при леглото на Жейна. Загуби представа за времето, уловила ръката на дъщеря си, загледана в лицето й, по което кожата, съвсем прозрачна, очертаваше на светлината на лампата нежните контури на костите.

Доктор Николиди дойде сутринта. Той прегледа Жейна, провери пулса, после отиде до притвора, погледна Наталия зад очилата и като наведе очи, вдигна безпомощно рамене.

Навън денят се събуждаше бавно, уморен от тежката нощ. С настъпването на утрото дишането на Жейна стана по-спокойно, но очите й хлътнаха дълбоко и лицето й съвсем посивя. В къщата владееше необичайна тишина. Говореха шепнешком. Сутринта не пуснаха и каруците по двора.

Докторът постоя още известно време, после прибра чантата си и каза:

— Трябва да сляза към града. Старият Чалъков е зле и трябва да го видя. Казах в къщи, че до обяд ще се върна…

— Има ли някаква надежда, докторе? — погледна го в очите Наталия.

Докторът постоя един миг мълчалив, след това поклати глава и стисна на сбогуване ръката на Наталия.

— Все пак — каза той — надвечер ще мина у зет ви. Пратете ми по някого вест как е…

Той излезе. Качи се на файтона и конете, като извиваха шиите си, препуснаха надолу. Слънцето се беше вдигнало високо и короните на тополите пламтяха златистобакърени. Лекият лъх на влажна земя лежеше над цялата равнина и пораждаше в сърцето глуха тъга за мимолетността на всичко земно.

На половин час път от чифлика докторът срещна Павел Данов на кон. Никодим беше се отбил тази сутрин и у тях. Младият човек го поздрави и попита загрижено:

— Как я намирате, докторе? Научих, че състоянието й се влошило тази нощ…

— Състоянието е безнадеждно, приятелю — каза Николиди, като държеше все още ръката на ездача в своята. — Въпрос на часове…

— Безнадеждно? — повтори, като че ли не съзнаваше смисъла на това, което казваше, Павел.

— Напълно — поклати глава Николиди, — това, което видях преди малко в чифлика, е агония.

Павел погледна пред себе си. И като помълча малко, произнесе, без да вдигне глава:

— Довиждане, докторе…

Пришпори коня си и препусна към чифлика. Докторът се обърна, изгледа конника, повдигна вежди и даде знак на файтонджията да продължи.

Жейна лежеше с притворени очи, усещаше някъде отвън лъчистата светлина на този необикновено тих ден. Чувствуваше дишането си ускорено, но всичко останало в нея бавно изстиваше.

Външният свят едва докосваше съзнанието й. Като в сън тя долови тропота на файтона, с който си отиваше докторът, после звъна от веригата на гераните, галопа на някакъв конник. От време на време чувствуваше, че се проваля изведнъж, но после пак изплуваше, омаломощена, загубваща представа за времето, което минаваше.

На няколко пъти отвори очи, но предметите в стаята се събираха в едно, светлината идваше неестествено синя, като през дим.

„Това е може би краят“ — помисли си тя и за пръв път почувствува страх. Опита се да се надигне. Но таванът слезе ниско и я притисна. Усети, че потъва завинаги и безвъзвратно. Губеше представа за всичко.

Тогава някъде далеч чу стъпки, които се качваха по стълбите. Тези глухи шумове й се сториха познати и тя помисли изведнъж, че е в Пловдив, в тяхната къща, и че това са неговите стъпки, които бе чакала толкова нощи преди.

Стъпките ставаха по-ясни и по-близки. Някой отвори вратата. През тежката и мъчителна мъгла Жейна видя силуета му. Това й се стори толкова невероятно и страшно, че изведнъж се изправи на възглавницата — задъхана и бледа. Ръцете му уловиха нейните. И чак тогава тя позна Павел. Замълча, докато осъзнае всичко, и прошепна тихо:

— Колко е хубаво, че дойдохте…

Павел почувствува, че светът край него се сгромолясва в прозрачната светлина на този необикновено слънчев ден. Той наведе глава и допря с челото си бледата ръка. Пръстите й докоснаха лицето му и Павел усети това като мимолетна ласка, която беше очаквал през целия си живот досега.