Петър Константинов
Синият аметист (39)

4.

— Какъв шейретин само — клатеше глава хаджи Стойо и прибираше в джоба си сметките, които лежаха на масата.

— И от него по̀ дяволи има, хаджи — обади се Апостолидис, облегнат удобно на миндера.

— Ама не можах да разбера аз — продължаваше хаджи Стойо — хванали ли са го синковеца… Шнайдер… Режията… А той руски шпионин… И баш тук на дивана беше седнал… Гаче граф седи… Важен, важен, ще кажеш кой знае какъв човек е… Пък то… — Житарят поклати глава. — Пак ви казвам, туй цялото семе е от оня, копривщенеца Найден Геров… Хаирсъз-баши… Пфю… — Хаджи Стойо пламна целият. — Репей, мръсен репей… Да бях знаел всичко, дето стана, преди десет години още, щях да платя някой арнаутин от Хаджи Хасан махлеси да му преброи кокалите в чувал…

— Грозев обаче, струва ми се, не е заловен — каза авторитетно Апостолидис. Старческият гняв на хаджията го забавляваше. — Иначе щеше да се знае с положителност. А сега и в конака, и в мютесарифството уклончиво говорят… Може и тук някъде да се върти…

И той обърна глава към житаря. Старият го гледаше с неизбистрен още от предишния си гняв поглед.

Аргиряди не вземаше участие в разговора. Преглеждаше книжата и от време на време прибираше някакви листове в чекмеджето на писалището си. Тия слухове, които обикаляха чаршията, го дразнеха.

— Брей, брей, брей… Объркан свят — избърса с кърпа лицето си хаджи Стойо. — В очите те гледа и нож държи в пазвата си… Юда…

София се забави още малко, докато разлее кафето, след това подаде чашките на гостите и мълчаливо излезе. Зад вратата заглъхна тежкият глас на хаджията.

Два месеца се бяха минали от онази вечер, когато тя видя за последен път Грозев. Отначало живееше с мисълта за тази последна среща, за държането си, за всичко, което се бе случило тогава и след това. Някъде дълбоко в съзнанието си София разбираше, че увлечение по човек от типа на Грозев би било пагубно за нея, за всичко силно и независимо, което имаше в кръвта си. Колкото повече дни минаваха, толкова повече вълненията и мислите й засядаха дълбоко в нея, караха я да се затваря по-често в стаята си, да мисли с часове, припомняйки си и най-малките подробности от миналите месеци. И всяко докосване до тоя неин вътрешен свят София усещаше болезнено като докосване до сърцето си.

Тя се качи по стълбата и влезе в стаята си. Скоро в къщата се възцари успокоителна тишина. Аргиряди излезе към чаршията. С него тръгнаха и гостите. София гледаше надолу по улицата, която се губеше между чупките на къщите към Джумаята. Как всичко се беше променило изведнъж и безвъзвратно. Не само в града, но и в душите на хората.

Някой хлопна външната врата. Момичето се ослуша, после тръгна да предупреди Митана, че не е в къщи. Но старата беше вече на двора и разговаряше с някакъв непознат.

Срещна Митана на стълбите.

— Писмо за тебе — подаде й тя малък плик.

— За мене? — погледна плика София, като бързаше да притвори вратата. После каза почти машинално. — Ако някой ме потърси, кажи, че ме няма…

Отвори бързо плика и разгъна листа.

Тя видя подписа, почерка и усети, че всичко се завъртя пред очите й.

Отиде до канапето, седна и зачете бързо:

„Ако имате желание да се видим, макар за съвсем кратко, бъдете в четири следобед пред новата църква. До параклиса ще чака клисарят на църквата.

Борис.“

София прочете още веднъж писмото. После се облегна назад и държейки малкия лист в ръце, почувствува кръвта по лицето си като топъл и замайващ лъх.

 

 

Малко преди четири София излезе от къщи, наметната с лека лятна пелерина. Не носеше шапка. На главата си бе сложила тъмносив ешарф и се надяваше да мине съвсем незабелязана през града.

При параклиса зад църквата видя клисаря. Матей беше добре познат в дома на Аргиряди и редовно носеше църковните и светските новини на града. Говореха за него, че през време на въстанието крил оръжие в църквата. И тези смътни, заглъхнали подробности София си спомни едва днес, когато получи бележката на Грозев.

Доцов я забеляза отдалеч и излезе от сянката на кестена, където бе седнал.

— Добър ден, Матей — поздрави го смутено тя.

— Добър ден, госпожице — отвърна клисарят. После се обърна към тясната стълба, която излизаше на задната уличка.

— Оттук ще минем… — каза той.

София мълчаливо го последва. Под еркера на втората къща чакаше файтон. Това беше едно от старите ланда, които още пътуваха по станционната улица и в които човек можеше да обиколи незабелязан целия град.

— Влезте — отвори вратичката клисарят, после сам се настани на другата седалка и като се обърна към файтонджията, каза: — Карай. До разклона на пещерския път под Бунарджика…

Копитата на коня затрополяха по калдъръма.

София се бе овладяла съвсем. Внезапната новина сякаш възвърна в душата й спокойствието, което от седмици не познаваше. Беше решила всичко в себе си, благодарна, че слабостта я изненада и премина в къщи. Сега можеше да се държи така, както трябва.

Тя погледна през прозореца на ландото. Есента се чувствуваше в жълтеещите листа на дърветата, в лилавите, почти прозрачни силуети на планините.

Ландото сви по широкия път пред Бунарджика и на стотина крачки от старата пивница на Караманли спря. Слязоха. Оттатък Бунарджика се надигаше вятър. Идеше лятна буря.

— Оттук… — каза кратко Матей и тръгна по тесния път, който се качваше по склона на хълма.

София се огледа и видя с облекчение, че наоколо беше съвсем безлюдно. Пред пивницата стояха разпрегнати каруци, но хора не се виждаха.

Повървяха малко и излязоха между дърветата на някаква градина. В дъното на поляната се виждаше изоставен навес. Почернял и грохнал от годините, той беше едва забележим през гъстите клони на храстите.

Чу се кратко, прекъснато изсвирване. Клисарят спря. София усети, че вълнение внезапно стегна гърдите й. Спокойствието, което я владееше в колата, изведнъж се стопи и като гледаше пустия навес, усети как тревожно и неудържимо биеше сърцето й.

Храстите до навеса се раздвижиха и тя изведнъж позна фигурата на Борис.

София прехапа устни, но усети, че всичко в нея трепереше. Чувствуваше, че ако покаже слабост, ще се презира винаги, за цял живот. Матей слезе надолу към пътеката.

Борис я приближи. Усмихна се. Тя го гледаше със светлите си очи.

— Благодаря ви, София — каза тихо той и улови ръката й.

Тя огледа лицето му, отслабнало и брадясало, тъмните сенки под очите, смачканото сиво сако и спря погледа си в очите му. Беше неимоверно променен и отслабнал. И мисълта, че това е самият той, жив, пред нея, я накара да забрави изведнъж всичко, за което се бе заричала досега.

— Борис — каза тя, без да сваля погледа си от очите му, все още оставила ръката си в неговата, — откога сте тук? Защо не ми се обадихте?…

— Беше невъзможно… — усмихна се той. — Но сега съм настанен добре…

— Боже господи, колко сте се изменили… — промълви тя и чувствуваше, че нещо се надига в очите й, че няма да издържи и ще се разплаче.

Вятърът се усилваше, вдигаше прах и през него Пловдив изглеждаше далечен и сив.

С вятъра запръска и дъжд. Борис се огледа и каза:

— Да се скрием под навеса… Елате…

Двамата затичаха, но дъждът заваля силно изведнъж. Когато стигнаха под навеса, бяха мокри и задъхани.

София свали пелерината си. Избърса лицето си и се обърна отново към него. Той я гледаше. Стори му се още по-бледа и от това чертите й сега бяха съвсем изтънчени и чисти.

Борис се усмихна.

— Знаете ли, страхувах се, че няма да дойдете… Когато видях облаците и наближаващата буря, помислих, че ще ви попречат… — усмихна се отново той.

Тази усмивка й се струваше странна на измъченото му лице.

Тя се опита да каже нещо спокойно. Мислеше, че няколко обикновени думи биха я окуражили.

— Да — отвърна София, — и аз се съмнявах дали ще мога да дойда. Имаше толкова неща, които можеха да ми попречат…

— Какво можеше да ви попречи? — погледна я тревожно Борис.

Тя искаше да намери причина, да му даде някакво обяснение. Но нещо се скъса в нея, силите й я изоставиха и като вдигна лице към него, каза тихо и задъхано:

— Нищо… И никога…

Борис я погледна смаян. Видя светлината в очите й и му се стори, че тя озари всичко — мрачния навес и облачното ниско небе.

Усещаше дишането й до себе си, топлия дъх на устата й, аромата на влажната й кожа.

Той пристъпи и я прегърна. София вдигна лице към него. Устните им се сляха в топла, опияняваща целувка. Борис обгърна с ръце главата й и я притисна до лицето си. Чувствуваше как лудо бие сърцето й до гърдите му. Целият му живот, всички страдания и огорчения потъваха в тази щастлива, неизживяна досега минута.

Когато погледна отново очите й, светлината им се беше разляла в тях. Всички прегради бяха изчезнали.

Борис улови в шепите си лицето й.

— София — прошепна той, — няма ли да съжаляваш за това, което стана сега?

— Не, Борис… — отвърна тя.

Гласът й беше тих, но решителен. Тази решителност му се стори предизвикателна и без да изпуска лицето й от шепите си, той я запита отново:

— А би ли напуснала завинаги дома си, всичко, което имаш, и би ли тръгнала с мен?

Очите й минаха по лицето му и станаха по-тъмни и по-дълбоки, сякаш искаха да разберат какво значат думите му. После тя произнесе задъхано:

— Да, Борис… Завинаги…

Тя трепереше от вълнение и от хладния полъх на вятъра. Борис я целуна отново и отново. Устните й се поддаваха топли и сочни на ласките му.

В далечината угасваше бурята. Тревожна и величествена гледка се простираше чак до Родопите. Над хълма полъхна вятър и донесе дъх на мокра зеленина. Откъм храстите в долната част на градината се чу късо изсвирване.

Борис се усмихна.

— Матей… — каза той. — Безпокои се изглежда да не дойдат хора в кръчмата на Караманли.

София се обърна. Борис взе ръката й. Лицето й гореше в свежа, чиста руменина.

— Къде живееш сега? — погледна го тя отново.

— Тук наблизо… — усмихна се Грозев.

Тя се огледа внимателно наоколо.

— Безопасно ли е?… Мислиш ли, че не биха те открили?

— Едва ли. Те изобщо не предполагат, че съм в града…

София сложи бавно ръката си на неговата.

— Пази се, Борис — промълви тя. — Не бъди самонадеян… Сега е по-страшно от всякога… — После помълча малко и добави: — И ми се обаждай. Когато можеш… И когато пожелаеш…

— Ще ти се обадя… — кимна глава той. — Ще намеря начин…

Тя плъзна светлия си поглед по челото, по очите, по неговото лице. И бавно склони глава на гърдите му.

После изведнъж се изправи и каза тихо, но твърдо:

— Ако трябва да се стори нещо, да ви помогна, кажи ми. Аз ще го направя…

Борис я привлече до себе си. После се усмихна, целуна косите й.

— Сега се прибери в къщи… И ти благодаря за всичко, София…

Изсвирването от долната част на градината се повтори по-настоятелно, по-силно.

— Довиждане — каза тя, като прибра полите на роклята си, и тръгна през мократа трева.

Когато стигна долния край на поляната, се обърна отново. Той седеше до навеса и й махна с ръка. После сивата й дреха се загуби между дърветата.

Борис тръгна бавно по склона. По листата блестяха капките на дъжда. Той вдигна ръка и избърса лицето си. Тогава усети топлия, чист аромат на косите й.

Далеч на запад през светлеещите облаци, които още пръскаха дъжд, се откриваше равнината — свежа и радостна.