Петър Константинов
Синият аметист (37)

2.

Може би поради характера си Грозев обичаше да прехвърля бавно и с подробности това, което се бе случило с него, едва след като всичко затихнеше. В момент на действие се осланяше само на точния си усет и бързия, мигновен рефлекс. Това му даваше сякаш най-правилното решение. В това вероятно се криеше тайната за „добрия случай“, който винаги го бе съпровождал. Останеше ли обаче сам, почувствуваше ли опасността преодоляна, някакъв друг човек в него започваше да преценява внимателно и точно преживяното. Сега в мрака на салаша то бе загубило тревожната сила на действителността, но беше все тъй отчетливо и ясно.

Въздухът в гърдите на Борис свършваше, но той продължаваше да плува под водата с протегнати напред ръце и с надежда да достигне другия бряг. Докосна пипнешком глинестата пръст на сипея и бавно се издигна нагоре. Ръцете му уловиха някакви корени. После показа лице над водата и въздухът жадно и благодатно нахлу в гърдите му. Беше в подмолите на брега. И от тава спасително място видя целия отсрещен бряг.

До обед все още се мяркаха конни патрули. На два пъти минаха групи селяни, избягали от големия керван. Караха ги черкези. Грозев стоеше във водата, заловен за калните извити корени на старите върби. На единственото сухо място, подкопано в глината от реката, той бе извадил пистолета си. Ръцете му бяха отмалели, подгизналите от водата обуща стягаха като с железа краката му. Прималяваше му от глад. Денят, реката, полето изглеждаха недействителни от тесния процеп, през който гледаше.

Когато излезе най-после навън, беше съвсем тъмно. Вятърът стихваше. Грозев се отпусна на сухата, още топла трева и лежа, додето усети краката и ръцете си свои. Водата бавно се отцеждаше от дрехите му. Той напипа под ризата си трите картофа, седна и изяде бавно два от тях, като гледаше тъмния бряг на Марица към Търново Сеймен. Оттатък идваше само далечна, тежка миризма на изгаряло.

Щом хапна, видя наблизо някакъв храст. Сви се в него и заспа тозчас със смътната представа за място и време и единствената мисъл, че въпреки всичко трябва да стигне Пловдив.

На другия ден, когато беше тръгнал по пътя за Хаджи Елес, щастието ненадейно му се усмихна.

Далеч назад по прашния път се показа каруца. Тя вървеше бавно и само по надолнищата тихият й звън съживяваше зноя на полето.

Когато дойде наблизо, Грозев видя каруцаря. Беше тулчански циганин. Позна го по зеления пояс и бухналата по цялото лице рижа брада. Циганинът се връщаше от турските лагери, където бе продавал подкови и конски пафти. Войските се бяха вдигнали на север и той бързаше сега за Пазарджик.

Грозев му заговори на влашки и това още повече предразположи самотния каруцар. Когато Борис се качи и потъна всред сеното, той се обърна към него и каза:

— Яваш^[1] ще караме… Ще спираме и за кяр, и за кеф… А ти ще си ми яверин^[2]…

Камшикът изплющя във въздуха и каручката затрополи по неравния безлюден път.

Грозев огледа прашните си измачкани дрехи, прокара ръка по небръснатата си брада и разбра с облекчение, че циганинът го вземаше за скитник по пътищата.

Седмица по-късно една нощ той почука условния знак на задния прозорец на Търневия хан. Беше уморен, съвсем отпаднал, измъчен от глада и от нощните пътища, които беше минал. Войските в Пловдив бяха намалели. И Борис завари града притихнал, успокоен, възвърнал старата си сигурност. Спокойствие, което сега потискаше още повече духа му.

Не по-радостни бяха и новините на Търнев. Взривяването на склада, загубата на Железаря и на Искро, насилията в Каршияка, десетки докарани и избесени в града карловци — бяха новини, които Грозев бе очаквал след неуспеха на Гурковия отряд, но които сега му се сториха с неизразимо по-тежки последствия.

— А ти изобщо не трябва да се появяваш в града — каза Търнев накрая — и добре че пристигна нощем…

Той отиде в дъното на стаята, вдигна един сандък и му подаде плика, който в оная тревожна нощ бе донесла Жейна.

Грозев разгъна писмото. Беше кратко, написано от брата на Блъсков. Още при първия опит да се свържат на пристанището в Цариград с някакъв австрийски куриер, идващ от Букурещ, Добрев и Блъсков бяха заловени.

Борис вдигна глава и погледна Търнев.

— Това беше преди петнадесет дни — каза ханджията, — а оня ден Бруцев узнал чрез един от чиновниците на Хиршовата компания в гарата, че по всички спирки до Одрин са предадени отличителните ти черти.

Грозев гледаше мълчаливо пред себе си. Всичко ставаше по-сложно и по-тежко.

— Вън от съмнение е, че в мютесарифството знаят и дебнат завръщането ти — каза отново Търнев. — Засега най-разумно е да ти потърсим друго убежище.

— Добре, но къде? — погледна го Грозев.

Христо Търнев помисли малко.

— В някои от салашите на Бунарджика. Оттам през габеровата гора най-лесно може да се минава от града и да се идва при тебе…

И сега в мрака на салаша, за пръв път от седмици насам, Грозев можеше да си даде спокойно сметка за всичко.

Той търсеше причината за арестуването на Добрев и Блъсков в Цариград. Подозираше предателство, но допущаше и случайност. Мислеше за Меджидкьошк хан, за отстъплението на русите, за клането в Карлово. През пушеците на суховея виждаше върволиците край Марица, които се губеха в равнината, малкото полуголо дете, което скачаше по угарите. Всичко това се смесваше, объркваше се в главата му и превръщаше хаоса от мисли в мъчителен кошмар.

Борис седна на одъра. Остана дълго загледан в непрогледния мрак. После отиде до отворения прозорец и се облегна. Лъхна го свежият дъх на реката, лек мирис на влажни пясъци и крайбрежни гори. Градът се виждаше в подножието на хълмовете. Нежният аромат на полето изпълни гърдите му. И тогава нещо, което потискаше в себе си през всичките тия дълги и мъчителни дни и избягваше съзнателно — мисълта за София, се върна отново в него.