Петър Константинов
Синият аметист (35)

20.

Воят на вятъра не стихваше. Белезникава пепел се вдигаше нагоре, смесваше се с високите тънки облаци и това правеше съмването сиво и уморено.

От снощи Грозев лежеше в пясъците край Марица и чакаше изгрева. Два дни вече не беше турял залък хляб в устата си. Виеше му се свят. Ушите му глъхнеха от вятъра и в това мъчително състояние, притиснал чело върху дланта си, той виждаше отново гарата на Търново Сеймен, бягството, лагера на Сюлейман.

На двадесет крачки от него приближаваше маршалът. Той вървеше бавно пред строените табори.

— Това е картата, на която залагат турците — подхвърли ниско Рабухин.

Грозев кимна с глава. Той не изпущаше от поглед нито едно движение на маршала. Искаше да улови всичките му черти, да вникне, ако може, в тази шумна и себелюбива личност.

И тъкмо тогава, вляво от маршала, Грозев видя Амурат.

Беят гледаше съвсем отблизо войниците, облеклото, оръжието им. Погледът му се спираше върху всеки човек.

Грозев се огледа бързо. Рабухин стоеше невъзмутим, неподозиращ нищо. До тях сякаш нарочно се беше изправил капитанът, снощният им спътник.

Борис се опита да отстъпи назад. Опрените едно до друго рамена на войниците бяха непреодолима преграда. Всъщност беше късно дори и за това.

Рабухин изглежда усети смущението му. Погледна го бегло и попита:

— Какво има?

— Нищо… — отвърна Борис. После инстинктивно напипа пистолета в джоба си.

Какво да прави? Върху кого да стреля? Върху Сюлейман? Върху бея? А Рабухин? Мисията, с която руснакът бе тръгнал? Хората в Пловдив?

Амурат направи още няколко крачки. Редиците, строени в огромно каре, минаха с шеметна бързина пред погледа на Грозев и изведнъж пред очите му останаха само гърдите на маршала — малко изпъчени, със заоблени рамене. Точно под сърцето блестеше брилянтената звезда на ордена „Меджидие“. Грозев стисна пистолета.

Някой изтича пред него.

— Ваше превъзходителство — каза един глас, — бърза депеша от Филибе…

Възпълничък адютант стоеше пред Амурат, изпънал тясната си куртка.

— Къде е? — попита беят.

— В щаба, ваше превъзходителство. На лентата. Трябва разрешение да я разшифроваме…

— Ваше превъзходителство… — обърна се към маршала Амурат. Сюлейман кимна. Беят се отправи с обичайния си енергичен ход назад към щаба.

Изтръпналата ръка на Грозев отпусна пистолета.

— Френски журналисти, ваше превъзходителство — посочи към тях високият полковник, който придружаваше отдясно Сюлейман. Маршалът спря притворения си внимателен поглед върху двамата. Те леко се поклониха. Сюлейман им отвърна с едва видимо кимване. И отмина нататък. След него, като пристъпваха бавно и гледаха безразлично пред себе си, отминаха и офицерите от щаба.

Когато каретата се разместиха да се престрояват, Грозев дръпна Рабухин за лакътя и двамата, като излязоха зад редиците, се спуснаха незабелязани покрай обозните коли към изхода на лагера.

По пътя той разправи набързо премеждието, което случайността бе отменила, и като настигнаха колона връщащи се в Търново Сеймен коли, се качиха в тях и напуснаха Карабунар.

В Търново Сеймен престояха целия ден. Вечерта Рабухин намери каруци на доставчици от Хасково и замина с тях на юг. Преди да тръгне, Грозев му даде точна връзка в Пловдив чрез хана на Христо Търнев. После те се сбогуваха.

Грозев остана сам. Обходи прашния площад зад гарата, като обмисляше предстоящия си път. Подемаше се топъл вятър. Нощта носеше буря, но не и прохлада. Задухът ставаше мъчителен. При двата кладенеца зад гарата светеха фенери и хора и животни, блъскайки се в мрака, утоляваха жаждата си от застоялата вода, която двама зебеци^[1] изливаха в коритата.

Непрекъснатото стоварване на нови части беше превърнало Търново Сеймен в огромен бивак. Храна се раздаваше само за войските и дюкяните бяха вече дни наред затворени. Грозев реши да намери чиновника на компанията. Тази нощ не биваше да остава в Търново Сеймен.

Днес по обяд с Рабухин видяха първите чужденци, които заминаваха на север. Вероятно бяха кореспонденти. Използуването на журналистическите карти ставаше опасно.

Той доближи зданието на гарата. От задната врата един офицер с фенер в ръка даваше нареждания на двама души, които се суетяха край някаква каруца.

— Навсякъде да мине Саид ага — викаше възбудено офицерът, повдигайки фенера до лицето си, — да завардят всичко… И двамата са в Търново Сеймен. Преди час са ги видели из гарата…

Единият от каруцата попита нещо.

— Същите… — кимна офицерът. — Никакви французи не са… Руснаци… По отсамната страна навсякъде питахме хора… Сега вие там си отваряйте очите…

Борис се дръпна в мрака. Спотаи се до старите тополи в дъното на мегдана. Бяха ги разкрили. Вятърът се усилваше, люлееше фенерите, вдигаше топла пепел и превиваше клоните на дърветата.

Грозев се огледа. Трябваше час по-скоро да се измъкне оттук. Разпрегнатите каруци стояха до самите тополи. В тях, проснати напряко на дъските, лежаха войници.

Време за колебание нямаше. Всеки опит да се качи на влак беше безсмислен и опасен. Вероятно вече ги търсеха навсякъде. Пред гарата светеха два фенера. Влизаха и излизаха войници.

Борис доближи най-близката каруца. В нея лежеше един-единствен човек, обърнат с гръб. Вятърът развяваше шинела му, отметнат встрани, а босите му провиснали крака търсеха прохлада от тревата под каруцата. Кончетата бяха слаби, но по-добър случай едва ли щеше да се окаже. Грозев доближи по-едрия. Измъкна нож и преряза въжетата, като улови юлара. Животното изчатка със задните си копита и тръгна покорно след него. В края на площада той се качи на коня и пое предпазливо надолу към железопътната линия.

При първия прелез Грозев различи силуетите на хора и реши да обиколи откъм храстите.

Тогава го забелязаха. Най-напред някой извика. После стреляха. Той смахмузи хълбоците на коня и улови напряко през полето.

Яздеше срещу вятъра, но скоро се обърна и като следеше да спазва само посоката към реката, се спусна на юг. Когато изкачи първия хълм, погледна назад и се увери, че го преследват. Вятърът поглъщаше тропота на конете, но силуетите на конниците се открояваха ясно върху сивото поле.

Грозев опъна юлара на коня, животното вече изнемогваше. То се опита да прескочи някакъв ров, препъна се и падна на предните си крака. Грозев отхвръкна през главата му и зари лице в твърдите буци на стърнището. Очите му се напълниха с пепел, а по челото си усети тънки струйки кръв. Той стана и огледа безпомощно равнината наоколо. По хребета на хълма, откъдето трябваше да се появят преследвачите му, вятърът вдигаше светла пепел.

Борис удари коня по задницата и побягна встрани. На стотина крачки се очертаваше тъмна ивица храсти. Той залегна всред тях. И едва тогава разбра, че е до самия бряг на реката. По билото на хълма се появиха конници. Те спряха за малко, но веднага тръгнаха на изток, вероятно забелязала самотния кон, който се отдалечаваше по посока на Търново Сеймен.

Грозев ги гледаше притаен, додето сенките, огъвани от вятъра, се изгубиха в полето. После се промъкна навътре из храстите. Суховеят тресеше нощта, изпълвайки я с тревога и прах.

Борис усети смъдяща болка от раните по лицето си. Устните му бяха попукани. Някъде в пясъците лежеше реката. Той се промъкна до брега. Нагази във водата. Гребеше с шепи и миеше кръвта от лицето си, устните му смучеха тази благодатна влага и той усещаше соления вкус на собствената си кръв. После коленичи и се напи направо от реката — дълго и жадно. Когато се изправи, чувствуваше главата си замаяна. Отиде и легна отново в пясъците. Остана там цялата нощ, без да заспи, заслушан във воя на вятъра.

Грозев вдигна плава и огледа пепелявия хоризонт. Додето стигаше погледът му, се простираше равнината на Марица. Реката правеше тук голям завой, след който се спускаше право на юг. Отвъд нея се простираше безлесна и пуста земя. Селата бяха на отсамния бряг, но навътре.

Борис погледна зад гърба си. На запад към Пловдив се простираше същата безлюдна тракийска земя. Надигна се. Краката и ръцете му бяха схванати. От вятъра далечината изглеждаше мъглявосива и безкрайна.

По хребета на хълма мина конник. Малко зад него се появиха още трима. Грозев се сниши. Бяха патрули. Първият спря на хълма и явно оглеждаше брега на реката с бинокъл. Другите трима се взираха на изток. Грозев също погледна натам.

И сега в настъпващия ден пред очите му се разкри отсамният бряг на реката. По хълмовете край Марица се спускаха човешки върволици — цели села. Хората вървяха без ред, разбъркано. Вятърът вдигаше пепелта от краката им и я носеше като облак. Тук-таме се мяркаше добитък. Най-отзад вървяха коли, теглени повече от хора. Като изпод земята, едва доловимо се носеше вой на псета и животни.

В мъгливия хоризонт това шествие беше като страшно видение, обвито с пушека на суховея.

Грозев разбра. Изселваха селата в близост с пробива на Гурко. Той се надигна и огледа нагънатата равнина. По края й, там, където бяха нивята, вятърът не разнасяше само пепел. Тъмна кафеникава ивица пъплеше над земята. Това беше пушек. Палеха посевите.

Целия ден до късно привечер върволиците се точеха заедно с прахоляка на вятъра и спираха на брега на Марица. Конни заптиета и черкези препускаха напред-назад — бързаха да приберат по-скоро тези пребити от умора стада от хора и добитък.

Макар слънцето да светеше, мътно и забулено, зноят, разпалван от вятъра, изгаряше полето. На два пъти Грозев се промъкваше до брега и пиеше жадно мътната вода на реката. Но това усилваше още повече глада му. И той, отпуснат върху пясъка, чакаше нощта.

 

 

На брега на реката тук-таме горяха огньове от сухи храсти. Между тях в полето светлееха и жарави.

Грозев вървеше приведен в мрака. Очите му различаваха първите групи хора, откъснати в края на този изпълнен със сенки бивак. На десетина крачки от него догаряше жаравата на огън. Той се спря и се ослуша. Говореха на български. Плачеше дете.

Сниши се и запълзя. Беше в стърнището на някакъв останал от лани царевичак и сега виждаше съвсем добре хората около жаравата… С гръб към него, жената стъкваше огъня. Насреща й, облегнат на някакъв кош, седеше старец, потъмнял и сбръчкан. Беше куц. Единственият му крак, побелял от прах, се припичаше до жарта. За бедрото на липсващия беше вързан чатал от клон. Най-близо до огъня един мъж, клекнал, избираше картофи от торба за зоб. Имаше тясно лице и малко притворени очи. Клекнали до него бяха и двете по-големи деца. Малкото седеше в скута на майката.

Грозев пропълзя още няколко крачки. После се изправи. Не искаше да изплаши хората. Наблизо и надалеч мъждееха жарави. Щяха ли да го усетят други?

Изкашля се и приближи съвсем.

Пръв го забеляза мъжът. Очите му блестяха през тесните цепки.

— Добър вечер — каза тихо Грозев.

Обърна се сепнато и жената. Никой не отвърна. Децата се притиснаха до баща си. Старецът вдигна мътния си поглед и го спря в лицето на новодошлия.

Грозев постоя малко прав. Мълчанието беше тягостно. Можеха да го видят отстрани. Той клекна до хората. Детето в скута на майката изпусна картофа, който ядеше. Жената, без да сваля очи от непознатия, прибра картофа, сякаш тоя чужд, ненадейно появил се човек идваше да вземе къшея им.

— Не се плашете — проговори кротко Грозев. — Не съм лош човек… Спрях при вас на завет… Ще си тръгна подир малко…

Мъжът седна на земята. Децата минаха зад гърба му.

Тогава в съчките край огъня надигна глава мършаво черно куче с мръсна козина и малки гуреливи очи. То едва сега усети новодошлия и вярно на инстинкта си, скочи и залая пронизително. Наоколо се обадиха и други кучета. Мъжът го удари по гърба. Кучето изквича и залая още по-тревожно. Трябваше да го сложат под хасъра, за да притихне. Мъжът се огледа наоколо. Кучетата тук-таме още лаеха. Той погледна жена си, после каза глухо:

— Гладен ли си?

Грозев не отвърна. Погледна бегло картофа в ръката на майката. След това премести поглед върху лицето на другия и на свой ред попита:

— От кое село сте?

— От Пиринчлий — махна зад гърба си селянинът.

— Цялото село ли вдигнаха?

— Всички села… — отвърна мъжът. — И хляба палят биля…

После замълча.

— Има ли с вас заптиета? — попита Грозев, като гледаше внимателно човека пред себе си.

— Има ами — с озлобен глас каза другият. — Хе натам, пръснати са по хората…

Очите на стареца се местеха между двамата.

— Мъка… — вдигна пръст той, без да разбира за какво говорят. — От бога идва тя…

Грозев го погледна мълчаливо.

Мъжът сложи четири картофа в жарта и ги зари. Погледът му мина предпазливо от долу на горе по Грозев.

— Ти от руските ли си? — попита той, оглеждайки внимателно дрехите му.

— Българин съм — отвърна Грозев след късо мълчание.

Човекът помълча няколко мига.

— Тебе ли гони потерята днеска? — погледна го косо той, сякаш се страхуваше от това, което говореше.

— Кого гони потерята? — спря очи в неговите Грозев.

— Двама руснаци… Избягали тъдява…

— А тебе кой ти каза?

— От сутринта все за това тичаха наоколо…

Двамата млъкнаха. Мъжът се наведе. После сякаш се сети, извади с прегоряла пръчка два картофа от жарта, одуха ги в шепата си и ги остави пред Грозев.

— Вземи… — каза той. После изви лице към него и го попита: — Биха ли те?

— Не — отвърна Грозев. — Паднах… — Протегна ръка и взе единия картоф. Започна да го бели.

Вятърът мина с нова сила и въглените просветнаха през пепелта, която се вдигаше наоколо.

Грозев изяде бавно картофа. Другия сложи в джоба на сакото си. После каза:

— Трябва да тръгвам… Знаеш ли отде е най-прекият път за Хаджи Елес?

Мъжът огледа мрака и поклати глава.

— Хаджиелеският път е далеч… — каза той. — Оттатък реката… — После погледна към жената, помълча пак и продължи: — Навсякъде е пълно със заптиета. Довели са и авджии от Карабунар с хрътки. Одеве, дето лаеха белите, са от техните… — И той пак погледна жената.

После се наведе и извади всичките картофи от огъня. Даде на децата и стареца по един, няколко сложи в торбата, а три по-едри подаде на Грозев.

— Няма къде да ходиш — каза той. — Легни на хасъра… Поспи, утре ще тръгнеш…

Грозев погледна жената. Уплахата лежеше в очите й, безмълвна като привидение, което я измъчваше.

— Оттатък реката има ли села? — попита той.

— Няма — поклати плава мъжът. После добави: — И там е пълно с аскер… Днеска цял ден пъплеха по пътищата.

Селянинът стана и просна хасъра.

— Ха легни — повтори той. — Няма къде да ходиш… — И се върна отново при огъня.

Грозев прехвърли всички възможности през ума си. Можеше да навреди повече на тия хора, ако се опита да се измъкне сега. Реши да остане през нощта тук, а на разсъмване да тръгне нагоре по течението на реката.

— Сложи децата на хасъра — каза той. — Тука ми е добре и съм на завет…

Той присви крака под сухия царевичак и като подпря главата на ръката си, се загледа в гаснещата жар на огъня.

До едно време виждаше сенките на хората, светлеещото през вятъра небе, после усети, че умората, гладът, безсънието притискат очите му. Провери пистолета в джоба си и склони глава на сухата пръст. Потъна в неспокойна, мъчителна дрямка, прекъсвана от вятъра, от далечния вой на хрътките, от заглъхващия шум на хората наоколо. Затова може би усети изведнъж тревожното докосване до рамото му.

— Заптиета… Ставай… — Грозев скочи. Беше мъжът. Огънят беше угаснал и на изток светлееше. Жената напрегнато се оглеждаше в здрача нататък, към сенките на хората.

Тогава Грозев видя конници, които обикаляха огньовете със запалени факли. Чуваха се тревожни гласове, деца плачеха.

Грозев се огледа. На двайсет крачки от него почваше ровът на брега, обрасъл с камъш.

Той се измъкна приведен и хлътна в тръстиката.

Заптиетата яздеха до крайните групи от хора, спряха за малко наблизо, после препуснаха насам.

— Тия тука ли бе? — попита дебел глас на турски. Беше едър чауш с разгърден чепкен и зло лице, което в здрача изглеждаше още по-мрачно.

— Тия бяха, ефенди — отвърна несигурно угоднически глас. — Тука дойде той. Ама мина много време, додето Палангоза ме намери да ми каже.

Дойдоха и други конници. Пламъкът на факлите изглеждаше лимоненожълт на просветлялото небе.

Дебелият сложи ръка на колана си. Грозев видя как най-напред се изправи мъжът, после жената, прибрала двете деца до полите си. Третото спеше в краката на стареца.

Турчинът ги изгледа поред.

— Кой е тук сайбията… Ти ли бе, дърто?

Старият го гледаше седнал.

— Стани бе, хайван — удари го той с бича си. — Какво ме гледаш… — След това кръстоса още веднъж дебелата волска жила върху лицето му. Старецът вдигна ръце да се запази.

— Стани… — изрева чаушът. Синът се спусна пред стария. Едно заптие го ритна в гърдите. Жената, изпищя. Чаушът замахна и удари и нея.

— Къде е московецът, кучета?… Казвайте! — изрева, навеждайки се от седлото. — Душата ви с пръсти ще измъкна… Казвайте…

Грозев се огледа назад. Оттатък камъша имаше ивица пясък и след това идваше реката. От високия бряг, където се намираха сега турците, всичко се виждаше съвсем ясно.

— И го нахранили, казваш, а? — обърна се зад себе си чаушът.

— Палангоза тъй казва, ефенди — отвърна тънкият глас.

— Хляб нямате, картофи нямате, а разбойници храните… Казвайте… — изрева грозно чаушът.

После грабна една факла от ръцете на заптието и като доближи стареца, допря брадата му. Белите редки косми пламнаха. Куцият скочи и изтри с ръка опърлената си брада. Не можеше да се задържи прав и се свлече на колене.

Очите на чауша обикаляха страшно. Той опъна юздите. Конят направи няколко несигурни крачки и спря пред мъжа.

— Знаеш ли кой е Сабри чауш бре? — попита през стиснати зъби турчинът. — Знаеш ли колко души съм прибрал аз… Ще си отвориш ли устата, куче, или аз да я отворя…

През пламъците на факлата Грозев видя лицето на мъжа. Беше пребледняло, но в тази бледост имаше повече омраза, отколкото страх. Грозев усети тръпки.

Мъжът мълчеше, после каза бавно:

— Никой не е идвал тука, ефенди… Недей да мъчиш хората…

— Лъжеш, куче… — прекъсна го чаушът. — Лъжеш…

Конят се дръпна назад. И като търсеше жертвата, която най-лесно би се огънала, чаушът доближи стареца. Наведе се, повдигна го за прокъсаната риза и крясна в лицето му:

— Казвай, стар вампир, де е московецът… Казвай…

Беше съвсем светло. Една-две минути лежеше тишина. Старецът се опитваше да се отскубне от ръцете на чауша. После се чу съвсем ясно хриптивият му глас.

— Господ да те убие… — изхъхри гърлото му.

Чаушът разбра проклятието и като блъсна куция, го повали на земята. Извади от кобура си пищова и стреля в слабините му. Старецът се сгърчи и проточено зави.

Грозев гледаше смаян. Болезнено като вик в него кънтеше мисълта за самообладание. Но имаше ли смисъл сега от него? В главата му се объркваше всичко — непознатите хора, изправени пред коня на турчина, руските топове при Джуранли, Рабухин, бягството през нощта, пламналата земя. И той бавно, като звяр се надигаше в камъша.

— Казвайте, кучета… Ще ви убия! — Гласът на чауша бе прегракнал от ярост. — Казвайте…

Един миг се чуваше само далечното глъхнещо скърцане на коли. Пистолетът в ръката му трепереше. После извика:

— Махайте се!… Махайте се, кучета!… Махайте се!…

Жената вдигна малкото на ръка и улови по-голямото. Погледна мъжа си. Той бавно се обърна. Поколеба се, после се наведе, вдигна торбата с картофите и като улови другото дете за ръка, забърза през стърнището.

Чу се гръм. Мъжът залитна напред, сякаш се препъна. Приклекна изведнъж и притисна с ръка бедрото си. Двете деца побягнаха встрани. Жената се спусна към ранения. Малкото се огледа объркано един миг, после заплака и побягна през стърнището — полуголо, с късата си ризка, квичейки като куче. Чаушът, пребледнял от гняв, загубил съвсем контрол върху себе си, вдигна пистолета и натисна спусъка. Но оръжието направи засечка. Детето плачеше и подскачаше върху буците пръст.

— Кучешко семе… — процеди като проклятие през зъбите си чаушът, зареди пистолета и го вдигна.

Тогава се чу изстрел. Турчинът се наклони на седлото, като че се опита да прегърне шията на коня, и се свлече до краката на спокойното, непотръпващо животно.

В някакво зашеметение Грозев разбра, че беше стрелял.

— Убиха чауша — извикаха двама от конниците и препуснаха нагоре. — Чауша убиха…

— Хрътките… — крещяха на турски. — Викайте хора… В камъша са… — чуваха се и други гласове.

Грозев се хвърли назад, впусна се сред гъстата заслепяваща тръстика и се понесе надолу към течението на реката. Той излезе на тясната ивица пясък и я премина бегом.

— Ето го… Дръжте го… — чу се отгоре. И тримата турци, които бяха останали, препуснаха по оврага.

Грозев скочи във водата и заплува към отсрещния бряг. При насипа реката правеше завой в дълбок и дълъг вир.

Край Борис плеснаха куршуми. Той плуваше под водата и от време на време излизаше, за да диша. Умората беше изпразнила всичкия въздух от гърдите му. В средата на вира изплува отново. Пое дълбоко. Отзад стреляха. Пред очите му жълтият скат на сипея и сивото ветровито небе се събраха и сляха в едно.

На мястото, където потъна, изплуваха и се пукаха едри бели мехурчета. На повърхността водата потрепера и утихна.

— Свърши… — каза по-едрият турчин и плю край коня си.

После тримата обърнаха конете си и препуснаха на изток, където върволиците потъваха през пепелта на вятъра и угасващите пушеци на нивята.