Петър Константинов
Синият аметист (28)

13.

В първите дни на юли отрядът на генерал Гурко, използувайки Хаинбоазкия проход, премина Балкана и се озова в Новозагорското поле.

Павел Данов съобщи на съзаклятниците, че в няколко дни цялата армия на Сюлейман паша ще бъде стоварена в Дедеагач и оттам по железница ще бъде прехвърлена в театъра на бойните действия под Стара Загора. Това значеше, че в Тракия турците щяха да получат не по-малко от четиридесет хиляди души подкрепления.

Добрев от две седмици беше в Цариград и всеки момент можеше да се върне и да донесе сведения, нареждания или данни, от които да се решат по-нататъшните действия на съзаклятието. Но времето течеше, а новината, която Павел предаде, беше повече от тревожна. От Търново Сеймен до Дедеагач — в Софлу, Фере, Мустафа паша бяха стоварени големи количества храна за осигуряване на Сюлеймановата армия. Нямаше никаква съмнение, че в няколко дни тази армия щеше да бъде изпратена на бойното поле срещу русите.

Грозев прекара безсънна нощ. Мозъкът му трескава прехвърляше ту едно, ту друго предположение. Имаха ли достатъчно сведения русите за придвижването на Сюлеймановата армия? Какво означаваше дълбокото врязване на Гурковия отряд в Южна България, когато нито Плевен, нито Видин, нито Русчук бяха още освободени?

Грозев обикаляше тъмната стая, спираше се при прозореца, гледаше редките светлини на града, огньовете на военните биваци оттатък моста на Марица и погледът му се губеше в непрогледния мрак на изток. Нервите му бяха необикновено напрегнати. От време на време му се струваше, че долавя далечни гърмежи, глух тътен откъм равнината при Чирпан. Борис се спираше, без да диша, с напрегнат, изострен слух, очаквайки да чуе отново далечните изстрели. Но чуваше само равномерния тропот на конни патрули по калдъръма и редките удари на тъпан, отмерващ смяната на караулите по биваците.

Каква огромна и може би съдбоносна помощ би могло да се окаже сега, ако съществуваха дори и половината от комитетите по време на въстанието. Тилът на турците щеше да бъде разстроен, несигурен, и тогава дори такова откъснато проникване, каквото правеха сега войските на Гурко, можеше да реши изхода на войната.

„А кой знае — мислеше си Грозев, — може би русите имат достатъчно войски, за да водят боеве в Тракия и в действителност това да е генералното, унищожителното настъпление…“

Когато разсъмна добре, Борис излезе и тръгна към чаршията. В девет имаше среща с Търнев и Коста Калчев в Куршумли хан, но преди това искаше да отиде до моста на Марица. Имаше чувството, че в града тази нощ бе настъпило оживление.

Щом излезе на Джумаята и погледна по чаршията, разбра, че не беше се излъгал.

Откъм Тепеалтъ и Пулатската махала се движеше неспирно безредна маса войници — небръснати, прашни, с разкопчани куртки и свалени поясоци. Повечето от тях бяха метнали шинелите на дългите си шнайдерови пушки и гледаха безучастно, с хлътнали от умора очи, дюкяните и хората край тях.

Това не бяха подкрепления. Бяха войници, които отстъпваха — личеше по всичко. Сърцето на Грозев се изпълни с тържествуваща радост и той тръгна бързо надолу. Колкото слизаше в по-шумната част на чаршията, толкова повече се потвърждаваше предположението му. Повечето българи бяха затворили дюкяните си, а отворилите бързаха да приберат туй-онуй, да пуснат кепенците и да изчезнат от погледите на мрачните тълпи.

Грозев мина цялата чаршия и в душата му не остана капка съмнение, че турците бяха започнали отстъпление.

В кьошка при моста седяха десетима офицери. Те бяха вързали конете си за железния коневръз при салкъмите и мълчаливо се хранеха. По коланите и новите кобури на пищовите им личеше, че бяха офицери от пресните попълнения, които току-що бяха изкарани на бойната линия, и без да влизат в сражение, бяха отстъпили.

Ясно беше, че турците отстъпваха, без да дадат сериозен отпор. На какво се надяваха? Какви бяха плановете им? Действително ли очакваха Сюлейман, за да дадат решително сражение? Всички тия въпроси търсеха отговор и Грозев се мъчеше да го намери, гледайки натоварените с чували обозни коли, прашните гърбове на войниците, пълните с патрони паласки, които дори не бяха разкопчавани.

Грозев беше дал ключ от стаята си в Куршумли хан на Христо Търнев и затова не се учуди, когато завари Търнев и Коста Калчев седнали до прозореца, възбудени повече от всякога. Дори в ръкостискането им, имаше нещо бодро и радостно.

— Смазали са ги, кучетата… — каза Христо.

Борис хвърли поглед към прозореца и отвърна:

— Там е работата, че са отстъпили, преди да ги смажат и трябва да разберем защо?…

— Заара е свободна от два дни — продължи Търнев, — сега е ред на Казанлък, а изглежда, че от снощи са ударили и към Чирпан. Тези почнаха да минават нощес към пет часа̀ по турски. Идват по чирпанския път…

— Да има вести от Добрев? — попита Грозев.

— Никакви — отвърна Коста Калчев. — Влак не е идвал от Едрине. Изглежда вчера в Дедеагач е стоварена армията на Сюлейман и вероятно се движи вече на север.

— Ако до довечера не дойде вест от Добрев — каза Грозев, — мисля утре да замина за Търново Сеймен. Оттам ще търся начин да се свържа с русите. Да се стои повече в неведение е безсмислено. През това време Пловдив може да се окаже в близост с големи и решителни сражения. Ако не се върна до няколко дни взривяването на склада в Меджидкьошк хан трябва да стане, щом русите доближат града. Тогава въздействието ще бъде най-силно.

— Ако трябва някои промени, ще ги решим всички заедно — каза Калчев и се приготви да тръгват с ханджията.

— Най-важното е — добави Грозев — турците да не изтеглят склада някоя нощ… Дванайсет тона взрив и снаряди са това…

— Няма да успеят — поклати глава Коста. — Бруцев и Искро следят от сайвантите насреща.

— Как ще се измъкнеш оттук — попита на излизане Христо Търнев, — нали знаеш, че не пущат никого…

— Ще поискам разрешение от Амурат да замина по работа на Режията в Цариград — каза Грозев. И добави: — Довечера ще се съберем всички у вас, в хана.

 

 

Слънцето залязваше всред още неугасналата мараня на равнината. Над града задухът тегнеше като облак, но по хълма листата на тополите потрепваха неспокойно, събудени от вечерния лъх на дворовете.

Грозев вървеше под старите кестени на улицата към Пазаричи. Беше се забавил в чаршията с надежда да научи нови подробности за това, което ставаше край Чирпан и Стара Загора, или за стоварването и придвижването на Сюлеймановата армия.

За жалост всичко беше все още слухове, достигнали чрез трети лица — преувеличени и невероятни. Офицерите от армията на Хюлуси паша разправяха повече оправдания за безславното си отстъпление, отколкото истината за това, което ставаше на няколко десетки километра на изток оттук.

Когато стигна Пазаричи, дървените клепала на старата църква биеха глухо за вечерня. На малкия площад нямаше никой, но по улицата от хълма бързаше, закъсняла жена. Борис неочаквано позна Еленѝ. Дръпна се до каменния зид и я изчака да влезе в църквата.

От няколко дни той почти не беше мислил за София. Събитията го бяха погълнали изцяло. Само дълбоко някъде в душата си усещаше стаено вълнение.

Грозев се забави колебливо до ъгъла на църквата. Трябваше ли да й се обади сега? Имаше ли право на това? Не беше ли най-добре да й напише кратко писмо, с което да й благодари и да се сбогува?

И докато мислеше така, погледна часовника си и тръгна към къщата на Аргиряди.

Мина двора и без да срещне никого, изкачи стълбите. Дръпна желязната пръчка на звънеца. Когато Никита отвори вратата, той видя София на вътрешното стълбище на хаета.

— Заповядайте — каза тя, усмихвайки се сдържано. Беше го видяла от прозореца.

Въведе го в горния хает.

— Тук е може би по-хладно — каза тя.

Посочи му мълчаливо стол и сама премести малко табуре до масата за себе си. После сякаш да печели време и да потисне изненадата си, отиде до абаносовия шкаф и взе две плитки чинии с плодове и сладкиши. Избягваше да го погледне, но смущението и радостта й личаха във всичко.

— Не знам дали не съм ви изплашил с държането си онзи ден… — усмихна се Грозев, без да сваля очи от нея.

София го изгледа. В погледа й сега имаше нещо изпитателно и сериозно.

— Ако това е било целта ви — вдигна рамене тя, — не сте успели.

— Не — поклати глава Грозев, — единствената ми цел беше тази, за която дойдох. Нямаше никаква друга възможност и се подчиних на простата логика и на интуицията си.

Тя отряза парче сладкиш и го остави в чинийката пред него.

— Опитайте го, моля…

После вдигна поглед и като го задържа за миг върху лицето му, попита:

— И какво ви казаха логиката и интуицията ви?

Грозев се усмихна.

— Логиката ми каза — той пое чинийката в ръка, — че ако един човек е подпомагал борбата за свободата на чужд народ, не може да остане безучастен към борбата на своя…

Нещо трепна по лицето й. Погледът й бавно мина встрани.

— А интуицията ми — продължи Грозев — ме правеше сигурен, че сте човек, към когото мога да се обърна.

— И интуицията ви никога не лъже?

— Рядко — отвърна Грозев. — В живота си съм се осланял твърде често на нея…

София гледаше потъмнелите тухли на камината пред себе си.

— Вие казахте сега — започна, без да го погледне тя, — че съм подпомагала борбата на бошнаците за свобода. Това не е вярно. Всъщност аз нищо не съм направила. И едва ли някога мога да направя нещо за свободата на хората. Единственото, което сторих тогава, беше, че дадох пари за гладуващи нещастни хора.

И след пауза додаде:

— Въпреки че бих искала да направя нещо добро и благородно за хората…

Трябваше да направи усилие, за да изрече тези думи. Но след като ги бе произнесла, тя го погледна. Страните й горяха.

Беше облечена в ежедневна рокля с малко повдигната бяла яка, която откриваше още по-добре лицето й в настъпващия здрач. Седнала срещу него, тя му се стори плаха и развълнувана, изпълнена със своята малко детска, но упорита решителност.

Грозев стана. Кое променяше наистина хората? Нашите представи за тях? Или животът оставяше неусетно следите си у всекиго от нас? Той направи няколко крачки. София също стана.

— Аз заминавам — каза Грозев — и затова исках да ви се обадя, да се сбогувам и да ви благодаря…

— Вие напущате Пловдив? — погледна го тя изненадано.

— Може би за известно време… Надявам се, че ще се върна отново…

По лицето й изби отново руменина.

— Желая ви добър път… Аз също ви благодаря… И моля да ме извините, че се държах така…

София млъкна. Не можеше да прикрие изненадата и вълнението си.

Грозев пристъпи. Лицето й беше съвсем близо. Ръката му докосна нейната. И усети пръстите й, доверчиво отпуснати в дланта му.

Тя допря с гръб камината, сякаш търсейки последна опора в себе си, и промълви:

— Вървете си… Моля ви…

Грозев пусна ръката й и тихо пожела:

— Лека нощ…

След това се обърна и заслиза по стълбите на хаета. София направи няколко крачки и спря. Постоя миг, после извика:

— Борис…

Този вик се изтръгна неволно от устните й.

Той се спря и се обърна. Беше тъмно, но виждаше ясно силуета й до перилата на стълбата.

— Ще се обадя, щом се върна… Благодаря ви… Лека нощ…

Грозев излезе навън и тръгна по улицата към Марица. Лицето му пламтеше. Вечерният хлад слизаше над града заедно с тъмнината.

Отсреща, оттатък Марица, огньовете на биваците припламваха и гаснеха и през вълнението, което бе обхванало Грозев, по-неясни и по-тревожни, мислите от последните дни се връщаха отново и завладяваха съзнанието му.

При фенера срещу съборната църква той погледна часовника си. Бързаше за последната си среща със съзаклятниците в Търневия хан.