Петър Константинов
Синият аметист (27)

12.

— Намерих човек, какъвто ти трябва — каза Коста Калчев, като влезе при Грозев.

— Кой е той?

— От тукашните богаташи е. Син на хаджи Стойо Данов. Бащата е турско мекере и изедник, но синът е друг и по характер, и по ум…

— Познавам го… — поклати глава Грозев — И мисля, че добре си попаднал. Отдавна исках да се свържем с него по някакъв начин. — Той се усмихна. — Чудно ми е как се търпят с бащата.

— Не могат да се понасят — отвърна Калчев. — Житарят не се побира в кожата си, че тоя му син е излязъл пройдоха. Заплашва с продажба на имот, с лишаване от наследство, вдига къщата на главата си, но нищо не помага.

— А със сина — какво говори?

— Познавам го от Цариград, учеше там. Идваше често в печатницата на „Напредък“, пък и у доктор Стамболски съм го срещал. Начетен е, скромен и все пак своеобразен човек. Обича да говори за руски и френски философи, за земята, за правата на хората, но види се, всичко е много объркано в главата му. Като го срещнах оня ден, заговорихме за въстанието, за зулумите. Исках да разбера — променил ли се е от ония времена в Цариград. Той поде приказката, разпали се и тогава аз го запитах съвсем направо би ли участвувал в народните работи. Той ме погледна изненадано, помисли малко. После подаде ръката си и каза: „Имате честната ми дума, господин Калчев!“ На прощаване му казах да ме чака днес около един часа̀ по обед пред вратата на Куршумли хан.

— Смело си постъпил — кимна глава Грозев — и струва ми се, основателно… — Той погледна часовника си и добави: — Минава дванайсет и половина. Трябва да слезеш долу…

На вратата се почука и в стаята влезе Искро Чомаков.

— Нали знаеш за какво си дошъл — погледна го Грозев.

— Да… — кимна Искро. — Обади ли се Дановият син?

— Отивам да го чакам долу — отвърна Калчев.

— Ако се е решил, разбира се — добави недоверчиво Искро, след като Коста излезе. Разкопча уморено палтото си и седна на стола до вратата. Треската от Анадола не го оставяше, и сега, в най-големите горещини, ходеше все още в шаячно палто.

— Аз познавам само хаджи Стойо — продължи той — и ако от него трябва да съдя за сина, работата е не само безнадеждна, но и опасна.

— Сина съм виждал два пъти и смятам, че няма опасност — каза замислено Грозев.

На вратата се почука. Искро беше по-близо и я отвори.

На прага стоеше Павел Данов. Беше облечен в сив костюм, риза с твърда яка и тъмносин лавалиер. Очите му не бяха свикнали на светлината и той ги присви, като влезе в кантората. След него притвори вратата Калчев.

— Добър ден — поздрави Данов и се огледа.

И чак сега видя изправения зад масата Грозев. Погледът му зад очилата стана студен. По лицето му плъзна тънко презрение. Той помисли, че се намира в клопка, и затова, като обиколи бавно с поглед стаята, се изви към Коста Калчев и каза:

— Как да разбирам всичко това, господин Калчев?

Гласът му беше неузнаваем.

Грозев се усмихна и го доближи.

— Като рядка възможност да се запознаем с истинските си лица, господин Данов — каза той.

— Аз никога не съм бил с друго лице, господине — отвърна студено Данов, продължавайки да не разбира случилото се.

— За вас е така — усмихна се отново Грозев, — но не и за мен. Аз съм принуден да имам друго лице. Това ми налагат обстоятелствата.

По лицето на Павел мина смущение. Той задържа дълго погледа си върху Грозев, после го върна към Коста Калчев. От недоумяващия му вид разбра, че греши. Данов поруменя леко и като помълча, се усмихна сконфузено.

— Това не очаквах — каза той. — Извинете… Светът е станал такъв, че човек понякога действително се обърква…

— Напълно оправдано е при вас — съгласи се Грозев, — та вие ме познавате като търговец на тютюни и оръжие, препоръчан на турското правителство и тукашните власти. Аз очаквах ако не същото, то подобно държане.

И като кимна глава, добави:

— Случаят беше проверка и за мен самия — и подаде стол на Данов.

Павел постоя още малко прав и като се обърна към Коста, каза:

— Извинете и вие, господин Калчев…

Той седна на стола, свали очилата си и ги избърса бавно, все още загледан сконфузено пред себе си.

Искро и Коста седнаха на старото канапе в ъгъла на стаята. Грозев предложи на Павел цигара, после се настани на най-близкия стол до госта.

— И все пак — каза Павел — човек може да завиди на самообладанието, с което се движите всред тия вълци…

После, като погледна към пода, се усмихна и добави:

— Никога, никога не бих допуснал, че служите на освободителното дело. Дори, да си призная, в душата си съм ви презирал.

— Приятно ми е да го чуя сега… — усмихна се Грозев.

Павел пушеше рядко, но сега запали цигара, сякаш за да потуши обхваналото го вълнение.

— Ние ви благодарим, че се отзовахте на поканата — започна Грозев, като запали с догарящата клечка кибрит и своята цигара. — Калчев ни предаде, че сте изявили желание да подкрепите народното дело. Но тъй като не сте участвували в революционното движение, вероятно ще имате и някои въпроси, които трябва да си изясните.

— Да — каза Данов, като вдигна поглед, — аз говорих с господин Калчев и изразих готовност да участвувам в освободителната борба с всичко, с което мога. Но за мен е неясно на каква организация ще съдействувам, от кого е ръководена тя и в какво всъщност ще се изразява нашата дейност?

— Революционното дело в България и особено подготовката на общобългарското въстание, вие може би знаете — каза Грозев, — бе организирано и ръководено от Българския централен революционен комитет. Целта на нашата борба е освобождението на отечеството ни. Ние водим тази борба с всички средства. Сърби, гърци и румъни, които подкрепят нашата борба, са ни братя. Ние не воюваме срещу турския народ, а срещу турската власт и правителството и срещу всички техни поддържници, турски шпиони и чорбаджии. Основен принцип в нашата борба е осигуряване на свобода за всички хора.

В сегашния момент, разбира се, нашата дейност се съобразява предимно с военното положение. Може би в бъдеще ние ще успеем да се свържем с освободителните войски, но засега все още действуваме самостоятелно.

Данов помълча малко, сякаш обмисляше чутото и после каза:

— Както ви казах и преди, аз не съм участвувал в революционното движение и организационните му принципи са ми неизвестни. Съдбата на България обаче ме е вълнувала винаги. Събитията, които се развиха напоследък, поставиха пред мен въпроси. И те ме довеждат до състояние на обърканост и неизвестност. Ето например: парламентаризъм или самодържавие ще бъде формата на бъдещото управление. Франция или Русия ще бъде образец на тая форма? Какво ще стане със земята? Ще достигнем ли ние съвременното земеустройство или ще продължим да обработваме земята по образец на спахийството и на руските поместия? Обстоятелствата се стекоха така, че българското въстание не можа да завърши с успех. Така или иначе, ние получаваме свободата си от русите. Това няма ли да ни обвърже със системата на управление в Русия и да ни лиши от възможността да въвеждаме в държавата си демократични институции, каквито съществуват в доста европейски страни. В Цариград аз имах възможност да се свържа с дейци на полската емиграция около княз Чарториски и разбрах колко важни за едно освободително движение са широките връзки с европейските държави не само като възможност за поддръжка, но и като източник на съвременни политически идеи. Ето въпросите, които ме вълнуват и търсят поне в съзнанието ми някакво разрешение.

— Въпросите ви, господин Данов — погледна го Грозев, — мисля, че всеки що-годе образован човек си ги е задавал по същия начин като вас, за жалост няма да се решат от нашето движение. Те са от компетентността само на една свободна държава. Вие можете да предложите вашите схващания за френски републиканизъм или граждански демократизъм на един свободен народ. Сигурен съм, че всеки от нас има становище по тези въпроси. Но тяхното разискване сега е ненавременно и, бих казал, неуместно. То би създало излишни колебания и раздвоение. Сега-засега нашият дълг, нашата борба, нашият живот трябва да се превърне в една-единствена цел — освобождението на родината. Другото ще бъде следствие от това.

— Вие сте прав — отвърна Данов, — но тия въпроси ме вълнуваха и идвайки при вас, аз исках да ви ги поставя. — И като погледна Грозев, добави: — Макар и да не са належащи, те все пак са важни.

Грозев стана.

— Аз далеч не ги считам маловажни, но засега те са встрани от основната ни задача. А по нея именно ние определяме отношението си спрямо хората. Вие се нареждате до нас и сте наш съмишленик, вашият брат работи против освобождението на България и е наш враг, а като българин — и предател. Близостта между хората не се определя от проста симпатия или антипатия, а от отношението им към някаква цел, която ги обединява или разединява… Впрочем — обърна се Грозев с лице към Павел — мене ми се струва, че ние с вас държим на едно и също нещо, но може би по различен начин го виждаме.

Павел не отговори нищо. Внимателно остави в пепелника загасналата си цигара. Изглежда все още мислеше върху думите на Грозев.

— А сега — продължи Борис — ние искаме да ви запитаме окончателно: ще отдадете ли силите си на българското освободително дело, ще станете ли наш съмишленик?

Павел постоя един миг загледан в матовото, сухо лице на Борис, после каза:

— Може да разчитате на всичко мое, което е нужно на България.

Коста Калчев прегърна Данов. Искро и Грозев стиснаха ръката му.

— Искам — обърна се към него Грозев, — преди да си отидете, да ви кажа още нещо. Имаме сведения, че след дълбокия пробив на руснаците към Балкана турското командуване готви стоварването на подкрепления в Тракия — вероятно войските на Сюлейман паша от Херцеговина и Албания. Ние не знаем обаче как ще се придвижат те и в какъв срок ще бъдат прехвърлени тук. Това за нас е от особена важност. Можете ли да научите нещо вие?

Един забравен разговор за житни пратки по дедеагачката линия, който Данов бе чул в къщи преди няколко дни, изплува внезапно в съзнанието му. И все още замислен, отвърна:

— Струва ми се, че бих могъл да ви отговоря, и то в един-два дни, господин Грозев.