Петър Константинов
Синият аметист (24)

9.

Вечерта на рождения си ден София плака дълго и облекчително. Когато се успокои, къщата вече беше потънала в тишина. Светлините на фенерите навън хвърляха дълги сенки по улиците и над града слизаше предутринен хлад.

София се съблече и си легна. В хаета часовникът удари два. Тя не заспа, а остана до разсъмване в леглото, загледана в неясните очертания на тапетите край прозорците.

На сутринта и през следващите дни ту се обвиняваше за държането си и се питаше как ли е приел всичко това Грозев, ту решаваше, че след станалото той никога не би я погледнал повече. Тази мисъл й се струваше едновременно тягостна и облекчителна.

За разлика от преди, дните минаваха сега мъчително бавно. Грозев не дойде повече у тях. На няколко пъти София ходи в кантората на баща си с надежда да го срещне там. Но при Аргиряди винаги имаше хора и тя се връщаше в къщи с потиснато и мрачно настроение.

Днес следобед извади стиховете на Ламартин и седна на писалището на баща си. Обладана от апатия, беше решила да не мисли за нищо друго. Надяваше се, че принудителното равнодушие, което си налагаше, е за нея единственото изцеление.

Но когато току-що беше отворила книгата, Никита й донесе сгъната в плик записка и тя прочете името му под единствения ред в нея.

 

 

София отвори прозореца на хаета. Надвечер се бе излял проливен дъжд, липите ухаеха.

Тя погледна часовника. Наближаваше седем и Грозев трябваше вече да дойде. „Ще мина преди седем, ако ви е удобно“ — бе писал той в бележката, която тя извади от корсажа си и прочете отново.

София усети, че лицето й пламтеше. Търсеше причина за ненадейното идване на Грозев. Ако искаше да срещне баща й, щеше да избере друг час, когато той се прибираше, или щеше да го потърси в кантората.

Тревожното й чувство я облада още по-силно, когато чу стъпките му, последвани от дрезгавия глас на Никита.

София го покани в стаята си. Тя гледаше на изток и в тия часове на задух там беше най-прохладно.

— Извинете, че ви безпокоя — усмихна се сдържано Грозев и седна на стола, който тя му посочи. София му се стори променена и отслабнала. — Трябва да говоря с вас — продължи той — и затова тъй набързо поисках да ви видя.

Момичето седна на малкото табуре до дивана — точно срещу строгия поглед на Аргиряди, рисуван преди двадесет години от някакъв пътуващ италиански художник.

— Аз ви слушам… — каза тя.

— Бих желал да ви обясня всичко по-спокойно — започна Грозев, — но нямаме време, нито възможност. Ще говоря направо. Моля ви да не се учудвате на това, което ще ви кажа. Обмислил съм всичко и имам основание да постъпя така.

Той замълча малко. После извади цигарите си.

— Мога ли да запаля?

— Разбира се… — Тя постави на масичката до него пепелник.

Грозев извади цигара, прекара я няколко пъти през пръстите си и едва тогава я запали. Сякаш му беше необходимо време да обмисли нещо.

— Моят интерес — каза той — се свежда до един предмет, който вие притежавате, а не ви е необходим. Същевременно той може да бъде от изключителна полза за мой приятел.

София го гледаше изненадана, недоумяваща.

— За какво се касае?

— Ще ви обясня. — Грозев всмука от цигарата си. — Касае се за паспорта на вашия италиански гост, който той бе забравил у вас при тръгването си.

— Вие искате да получите паспорта на Игнасио Ландузи? — погледна го още по-изненадано София.

— Да, госпожице.

— Не разбирам защо… — повдигна озадачено рамене тя.

— Не се безпокойте — този документ няма да послужи за нищо непочтено…

— Но говорете за това с баща ми, защо се обръщате към мен?

Очите й горяха трескаво и неспокойно. Тя не можеше да прикрие смущението си.

— С баща ви по този въпрос не мога да говоря. Мога да говоря само с вас — отвърна твърдо Грозев.

София стана. По лицето й бе избила руменина. Тя сключи ръце. Дантеленият край на кърпичката в ръкава й леко потрепваше, но външно дъщерята на Аргиряди се владееше.

— Господин Грозев — каза тя, — аз не мога да върша нищо, без да знае баща ми.

Борис също стана.

— Не е вярно, госпожице… — Беше съвсем спокоен. — Вие сте вършили неща, които вашият баща не знае, и тъкмо за това се обръщам към вас.

София вдигна сепнато глава. В полумрака на стаята очите й го гледаха с остър блясък.

— Какво искате да кажете?

— Нищо, ако вие не настоявате.

— Напротив — произнесе възбудено тя. — Държа да изясните думите си…

— Искам само да ви напомня — отвърна Грозев, — че в Загреб по време на въстанието в касата на босненските въстаници бяха внесени десет лири от София Аргиряди и мисля, че баща й не знаеше това.

Гърдите й възбудено се повдигаха и в очите й Грозев видя, че се объркват изненада и горчиво разочарование.

— Ето какъв сте били вие… — промълви бавно тя. Устните й леко трепнаха от презрение. — Ето с какво се занимавате… Сигурно сте и турски шпионин…

Грозев я виждаше съвсем близо до себе си. Цялата беше пламнала от възмущение.

И той я усети друга, непозната, но близка. Това го смути и развълнува. Борис пристъпи една крачка. София се дръпна и сложи ръцете си отзад.

— Лъжете се — поклати глава Грозев. — Турски шпионин не съм, но сега за вас то не е от значение и по-добре е може би да мислите така. Искам само да ви кажа, че тази ваша услуга ще помогне на хора, страдащи за народа си, които вие, надявам се, в сърцето си поддържате.

София се опря на стената. Мъчеше се да възприеме думите му. Стоеше пред него безмълвна и недоумяваща. Този внезапен обрат я правеше безсилна и жалка. В главата й се блъскаха предположения и съмнения. Чувствуваше нужда да го отблъсне, да затръшне вратата и да избяга. Осъзнаването на нещо смътно правеше всичко още по-трудно разрешимо. Но едновременно сърцето й се изпълваше със светло и радостно вълнение. Бурята, която от месеци се таеше в душата й, не беше я излъгала. Нещо в живота й се свършваше именно сега и тя чувствуваше, че бе очаквала този миг цялата дълга и тревожна пролет.

Искаше й се да се обърне, да захлупи лицето си на стената и да заплаче. Но подчинена на своя, вътрешна сила, София вдигна глава, погледна го и промълви с изсъхнали от вълнение устни:

— Почакайте тук, ще ви го донеса…

И като мина край него, излезе от стаята.