Петър Константинов
Синият аметист (21)

6.

За Стефанаки Данов животът приличаше на тържище. Всеки гледа да вземе повече, да измами другия, да го издебне и да го изблъска. И ако на истинския пазар това трае часове или дни, тържището на живота беше денонощно, ежечасно, неспирно. Макар да имаше много и да беше взел още повече, Стефанаки не бе усетил никога спокойна радост от живота. По много неща приличаше на баща си. И все пак се различаваше от него.

Раболепието, алчността, грубата жестокост носеха на хаджи Стойо самочувствие като естествени прояви на живота. В сина те пораждаха неудовлетвореност — скрита и мъчителна раздразнителност. То идваше може би от съзнанието, че има по-богати и по-силни от него. Хора, които бяха преуспели на това тържище по-добре. Между него и тях лежеше разстояние — и именно то, според сина, трябваше да се измине с цената на всичко. Ако нещо случайно се изпречеше на тоя път, Стефанаки беше готов да го смаже безмилостно.

Същото усещане го изпълваше и сега, като гледаше пред себе си Павел, седнал зад масата. Сутринта и Апостолидис, и Немцоглу, и Щилиян Палазов не бяха пропуснали да намекнат за странните идеи на младежа, за всичко опасно, което долавяха в приказките му. От това гневът беше заклокочил в гърдите на Стефанаки още по улиците на чаршията. И сега той го отприщи.

— Кой си ти бре?… Кого лаеш?… — стоеше наведен до масата Стефанаки. Гласът му беше тежък, студен. Гъстата червенина по лицето му се беше дръпнала и то изглеждаше бледомораво, подпухнало и по-страшно от всякога. — И какво си се разплещил нагоре и надолу по земята… Какво разбираш ти от земя… Хванал ли си се за някаква работа? Откак те знам, листата на книгите дъвчеш, а тях ги пишат такива като тебе… Не са по-свестни… От пръстите си смучат всичко…

— В книгите пише истината за живота, бате… — отвърна Павел, загледан упорито в широкия плот на масата пред себе си.

— Животът… — повиши отново глас братът. — Ти ли си най-умният, дето учи другите бре? Ти ли се намери света да оправяш? Та кой си ти?… Хлапак… — сви презрително устни Стефанаки. — Какво си тръгнал да мътиш главите на хората… Знаеш ли какво е да бръкнеш в ръката на човека… Да посегнеш на имота му… Кой ти е дал право да се разпореждаш със земята на тогова или оногова?

— Не съм се разпореждал със земята на никого — рече момчето. — Ако съм казал нещо, то е, че човек, като работи земята, трябва да я има за своя, за да изкарва от нея всичко, което може… И с добитъка, и с всичко е тъй… Тия промени, дето стават във Франция след революцията, в Италия сега… То е все за това…

Стефанаки усещаше тъпа болка в слепоочията си. Беше се изморил из чаршията. Махна с ръка.

— Остави ти Франция и другаде… Те са работи за тия места и за тамошните хора… При нас е друго…

— При нас е същото — упорито поклати глава Павел, — хората и земята по целия свят са едни. Това, което е там, ще стане и тук. Но додето стане ние ще се влачим в прахуляците на бейските чифлици и на двайсет дюлюма^[1] земя ще угояваме десетина шилета за заяфети^[2]…

Стефанаки се беше поуспокоил малко и седна на стола. Ланецът блясна върху бялата му жилетка.

— Добре де. Тъй да е… — каза той и в гласа му имаше примиреност. — Теб какво те засяга? Имот имаш ли, къща имаш ли, пари имаш ли?… Гладен ли си останал?… Липсва ли ти нещо?

Павел едва сега вдигна очи и погледна брат си. Понякога му се искаше да го усети близък, свой. Да поговори с него. В Цариград Стефанаки никога не беше го повикал при себе си.

— Бате — продума Павел и очите му гледаха неподвижните стъклени ириси срещу него, — защо ми повтаряш едно и също? Човек не живее само с имота и парите си. Човек има очи да вижда и ум да мисли…

Стефанаки се засмя глухо, със стиснати устни. И в тоя стон имаше повече яд и злъч, отколкото смях.

— Нямаш очи ти, нито ум… — проговори той. — Маша си ти… Сляпа маша си. — Стефанаки стана и тръгна бавно из стаята. — Какво знаеш ти за живота?… Книгите… А животът е друго. Трябва да го опиташ, да го разбереш… Знае го тоя, дето е кипял в него. Зная го аз. Човека познавам. И душата му знам. И мръсотията му… — Той крачеше, загледан пред себе си, и леко поклащаше глава. — Реформи казваш, а? Я го попитай тоя, дето иска реформи, защо му са? Щото няма! Затова! Нека има имот, нека вземе земя, нека натрупа пари… И го питай тогаз. Искай му половин грош… Няма да ти даде! Ще гледа да вземе от тебе още половина, ако може… Целият живот на човека е само едно — да вземе повече, да има повече, да натрупа повече… Тоя, който ти приказва друго, лъже. Лъже те в очите… — Гласът на Стефанаки ставаше възбуден и излизаше хрипкав през мокрите му от слюнка устни. — Имотът е душата на човека… Заради него всичко може да прави… Това не е чудно. Редно е. Тъй и трябва да бъде. Проумееш ли това, всичко си проумял… Другото, дето го бълнуваш, е лъжа. Не струва и минц^[3]. — И като погледна Павел, каза презрително:

— Какво ме гледаш…

— Чудя се — отвърна спокойно Павел, но устните му бяха бледи. — Мъча се да го проумея. И не знам с какво живееш, бате. За теб няма чест, няма род, няма име. Всичко е минцове…

Стефанаки спря и се обърна рязко. В очите му пламна и гняв, и омраза. Павел долови нещо от погледа на баща си.

— Чест, род, име… — повтори бавно той. — Ти ли ми го казваш това бре, дето и на баща си, и на брат си името мърсиш… Дето срещу мене си се дигнал… — Гневът стягаше гърлото му и го душеше. — Слушай… — приближи той. — Езика ти ще измъкна из корен аз… Тъй да знаеш… Петно за всички ни си ти… — И задъхан, побледнял, Стефанаки вдигна ръка:

— Вън, вън…

Павел стана.

— Не викай, бате — каза той. Очите му светеха възбудени и тъмни през очилата. — Аз ще си ида и без да ми вдигаш ръка… Туй няма да промени нищо… Нищо от това, дето си вършил и вършиш…

Павел се обърна и тръгна спокойно към вратата.

— Вън, дармоед… — сочеше вратата Стефанаки и очите му се напъваха страшни, сякаш едва се държаха в орбитите. — Такива като тебе правят бунтовете… Нехранимайко… Вън…

Павел хлопна вратата зад себе си. Стефанаки спря сред стаята, дишайки тежко, но все така възбуден, закрачи отново. „Род, име… Катил…“ — процеди той.

После погледна часовника си. Беше време да дойде Гварачино. Закопча жакета и оправи връзката си. Огледа се в полираното стъкло на шкафа и отиде бавно към креслото.

Гневът по лицето му застиваше в презрение. Хората не бива да забележат нищо. На тоя свят човек трябва да играе винаги двойна игра. Пред себе си и пред другите. И колкото да беше свикнал с това, беше му противно. Трябва да се усмихваш, когато всичко ти е отвратително, да ласкаеш, когато искаш да заплюеш някого. Да наричаш брат човек, който по закон посяга на твоето… Стефанаки сложи ръка върху масата. Ето такъв е светът… Този човек, роден, за да вземе половината от неговото, Стефанаки трябваше да обича и закриля, да счита своя кръв…

„Готованец…“ — процеди още веднъж през стиснатите си устни той и попи внимателно с кърпа потта от челото си.

От хаета се чу спокойният равен глас на Никос. Стефанаки отвори вратата към хаета.

— Ето го Стефанаки ефенди… — каза по-възрастният от двамата мъже, които бяха изкачили стълбите и оглеждаха хаета.

— Влезте, влезте — покани ги Стефанаки и се дръпна от вратата.

Бяха пратениците по анкетата.

Неизгодното положение, в което без съмнение войната беше поставила Турция, предстоящото нахлуване през Дунава, а оттук и застрашаването на Проливите — всичко това бе породило надежда всред привържениците на Дизраели да поставят отново Източния въпрос в изгодна за тях светлина. Условия за това се създаваха и в самата Англия. Солзбъри и лорд Дерби не оспорваха вече реалната руска опасност за Константинопол. Беше ясно, че царят и Милютин са решени да приключат войната във всички случаи на брега на Босфора или Мраморно море. Затихнало беше и възбуждението в Лондон и Париж от миналогодишните кланета в България. Вигите бяха разчитали преди всичко на парламента, а това съвсем не беше достатъчно. Откриваше се следователно възможност за реванш и Дизраели не искаше да я пропусне.

Трябваха обаче нови данни, които не само да потушат страстите от миналата година, но и да възбудят нови — противоположни на първите. Войната е благодарно време да играеш с чувствата на народите, стига да умееш това.

Гостите седнаха. В стаята беше полутъмно. Миришеше на стар плюш.

— Айдер паша е на мнение да се иде по родопските села, при помаците — започна усмихнат Никос Апостолидис, палейки с удоволствие масърска цигара. Беше набит мъж, със здраво телосложение и самодоволен израз на лицето. Външно малко приличаше на брат си Георгиос Апостолидис. Той оправи маншетите на ризата си и добави: — Види се, опасяват се да не почнат пак опровержения… Като миналата година, тук, в Пловдив.

— Аз и преди ви казах — обади се Стефанаки. — Ако тръгнем по селата, нищо няма да се свърши… — И като сви вежди, каза мрачно: — И ти, господин Гварачино, и Никос знаете какъв е халът там.

Гварачино беше сложил ръка зад ухото си и следеше с поглед думите по устните на Стефанаки. Беше глух и само по този начин умееше да разбира всичко. Дългата му служба на драгоманин в турската администрация го беше научила да не взема никога определено становище по какъвто и да било въпрос.

— Каквото решите вие — каза той. — На тръгване говорих с Адем паша и господин Джоузеф Блънт, английския консул в Едирне, който най-добре познава тия въпроси. Работата сега трябва да се изпече… Да не стане миналогодишната…

— Миналогодишната… — отвърна троснато Стефанаки. — Миналогодишната нямаше да е такава, ако не бяха колегите му в Истанбул. Те хвърлиха първи стръв на оная паплач вестникари и писачи…

— Така е — засмя се безизразно Апостолидис, — с пет файтона обикаляха по Копривщица и по Родопите.

— Така е я… — облегна се на стола си Стефанаки. — Где е сега Макгахан — в Румъния, при руснаците. Где е Пиърс — в Лондон, пише статии против правителството… Хаирсъзи… Руски агенти… Що трябваше да им се гледа хатърът…

— Това е политика, Стефанаки ефенди — отвърна примирително левантиецът — не е кауш да ги хванеш за гушата…

Гварачино беше тъст на секретаря на английското посолство в Цариград и имаше двойни задължения.

— Политика… Щом е политика — отвърна Стефанаки и погледът му мина студено по лицата на двамата, — ще играем по правилата… Твърдо…

Той оправи ядосано пръстена на ръката си. Изумрудът блясна студено и угасна. Искаше да каже още нещо, но се обърна към Апостолидис и попита:

— Защо мислите, че пропадна миналогодишното събиране на подписи срещу писаното в европейските вестници за тукашните кланета?

— Защото — отвърна Никос, — Аделбург и английският вицеконсул Колверт докладваха, че имат оплаквания от българите за насилия при събиране на подписите.

Стефанаки се усмихна снизходително.

— Причината е друга, по-дълбока — каза той. — И не трябва да я повтаряме… Трябва умело да подберем източниците за анкетата, иначе нищо няма да направим. Миналата година събираха подписи от пловдивските нотабили. Хора, цял живот прекарали с единия крак в Стамбул, с другия в тукашните села. За по-малко от пет години те бяха ту с гръцкия патрика от Фенер, ту с княз Лобанов, ту с римския папа, за да тръгнат накрая подир оня търновски мюзеверджия — владиката Иларион. Несигурни угодници, които могат да се отметнат най-неочаквано. Както и направиха… Затова трябва да се премисли всичко предварително. В Европа не хващат място неща, които могат да се оспорят…

— Тогава да пуснем кореспонденции от Пловдив — изчисти едно влакно тютюн от устните си Никос Апостолидис.

— Кореспонденции… — свали недоволно ръка от ухото си Гварачино. — Хората искат документи, факти… Кореспонденции… Вятър…

Данов помълча, облегнат назад. Трябваше да свърши всичко сам и да се задоволи едва с една четвърт от това, което получаваха другите двама.

— Ето каква според мен е работата ни — каза той. — Трябва да докажем, че ланшните сведения и кореспонденции са измислица с цената на подкуп. Това е всичко. Другото са празни приказки.

— Хубаво… — кимна Гварачино. — Как ще го докажем?…

— Ще видим — отвърна бавно Стефанаки. — Важното сега е да има документи — черно на бяло.

На устните му трепна насмешка, но тя постепенно угасна. Погледна Гварачино, после Апостолидис. Единият беше уморен от старание чиновник, другият — самодоволен глупак. И двамата обаче бяха по-богати от него, по-добре поставени, имаха повече и в Цариград, и в Румелия.

Старата болка стегна гърлото на Стефанаки и се спусна надолу към гърдите му — тежка като олово.