Петър Константинов
Синият аметист (16)

1.

Грозев огледа още веднъж воденицата и угаси борината. В мрака остана да свети само въгленчето й. По прогнилите дъски затропаха плъхове. Бруцев вече спеше. Някъде долу барата плискаше по камъните на дерето.

Борис легна на купчината папур. Късно тая вечер, пребити от път, двамата с Бруцев бяха минали под Сотир и се скриха в тая рухнала, запустяла мелница. Утре тук трябваше да чакат Дончев. Младият човек притвори очи. Не му се спеше. Напоследък изпитваше непривична отпадналост. И макар това състояние да траеше кратко и да изчезваше безследно, той го приемаше потиснат. Чувствуваше го като, умора, но дълбоко в себе си беше убеден, че е последствие на всички премеждия и несгоди, минали през живота му досега.

Превратностите на съдбата обаче бяха създали в него своеобразен характер. Той умееше бързо да прецени всяка обстановка и да избере само онова, което водеше до някакво решение. Това го правеше чужд на излишни вълнения и колебания. Грозев признаваше единствено реалния свят, такъв, какъвто съществуваше.

Свежата тишина на нощта, острият хлад на планината нахлуваха през разкованите дъски на воденицата. Заровил лице в папурената шума, Грозев мислеше и сега за всичко, видяно през тия дни из селата.

В края на миналата седмица двамата с Бруцев бяха слезли към Хаджи Елес^[1] и Чирпанско. Димитър Дончев тръгна към Рупчос. Слуховете за чети в северните склонове на Родопите достигаха в Пловдив настойчиви и убедителни.

Два месеца след като бе събрал шепата хора около Търневия хан, Борис не виждаше надежди за по-широка работа. Пловдив беше странно мълчалив и спокоен. Всичко свързано с бунта беше потънало вдън земя. Спасилите се от букаите на затвора може би стояха изпокрити в Пазарджик и Заара или завинаги бяха избили от главата си мисълта за бунт и съзаклятие.

Преди въстанието Грозев беше работил в Търновския революционен окръг — в селата из Дряновско и Севлиевско. Трескавият пламък, в който горяха душите на тия прости хора, събрани в школските одаи, беше превърнал кратките дни на апостолството му в необикновено изживяване и за самия него. Той виждаше тогава в очите им собственото си вълнение, запалено от думите му, и си мислеше: „Какво велико тайнство е единението на човешките души…“ Сега се мъчеше да усети същия огън някъде дълбоко в спокойните мълчаливи очи на хората от тоя град, от чаршията и улиците. Дали се лъжеше или беше истина, но не долавяше нищо. Времето или хората бяха вече други?

И въпреки това вярваше, че през големия пожар никой не можеше да мине недокоснат. Наистина за освободителната борба значение вече имаше само крайният резултат. Едно смело действие, добре замислена акция или ценно сведение значеха много повече, отколкото месеци наред апостолска работа. Верен обаче на комитетските принципи, Грозев тръгна от Пловдив със скритата надежда, че тук и там из селата живееше семето, хвърлено от апостолите на четвъртия окръг. Двамата с Бруцев излязоха спокойно от града на коне. Грозев беше извадил изин^[2] от мютесарифството за покупка на зърно. От Хаджи Елес те свиха на север към чирпанските села. Не бяха в района, засегнат от въстанието, но по цялото поле личеше необичайна за тази плодородна равнина пустош. Повечето от орниците бяха недокоснати и само тук-там край чифлиците, из градините и бостаните работеха аргати. И макар полето да беше зелено и тучно имаше нещо тъжно в тази зеленина, всред която нямаше живот. През тия места лани бяха минали вървищата на башибозука, черкезите, манафите. Бяха обрали всичко, каквото имаше. Тази година пловдивските прекупчии на зърно и черкезите, дето ги следваха, свършиха останалото. По безлюдните поля прелитаха ята гладни сухачки и дрезгавият им писък лягаше като плач над равнината.

Като влязоха в село Чикаржий, пустотата им се стори още по-зловеща. Първия жив човек видяха до полуотворената врата на селската кръчма. Той бе рано побелял мъж, сух и дребен. Дялкаше сап за брадва. Спряха пред него и попитаха за учителя. Човекът вдигна глава и ги погледна учудено.

— Какъв даскал бе — каза той накрая с тънък, писклив глас. — От лани децата си из двора не пуска чиляк, вий даскал дирите…

И като продължаваше да удря с теслата върху сапа, нареждаше на пресекулки:

— Поп Коя заклаха в Сюлмешлий… Черквата гълъбарник е станала. Тия даскал дирят…

Вратата се открехна и на процепа се показа подпухналото възжълто лице на едра жена — кокалеста и грозна, вероятно стопанката на тая запустяла кръчма.

— Кого дирят?… — попита тя, дочула изглежда разговора.

Седналият й каза.

— Даскаля… — тръсна глава жената. — Даскалът още лани се махна, пролетес… — И като притвори малко вратата, сякаш бързаше да прекрати разговора, попита: — А що ви е потрябвал даскал?…

Селянинът престана да дяла и също вдигна глава, очаквайки отговора им.

— Зърно търсим да купим, стрино — каза Грозев, оглеждайки глухите къщи наоколо.

— Хм… — клюмна отново глава жената. — То зоб за коня ти няма, ти зърно търсиш… — И като повиши дрезгаво гласа си, добави: — И зърното, и праха — всичко дигна Амиджа бег от Хаджи Елес. Друг не смей да припари тука… Какво сте се разшетали за беля… Смахнати хора… — И блъсна ядосано вратата.

— Смахнати хора… — повтори мъжът и окуражен от държането на жена си, като напъваше тънкия си глас и махаше със сапа в ръка, продължи: — Бе вий акъл имате ли… Доде е време, се куртулисвайте оттука, че ей сега довтасали от Хаджи Елес читаците… Ей го де е… И за вас лошо, и за нас лошо… Тъй ами… Я ги глеедай ти…

Грозев разбра, че е безполезен всякакъв разговор с внезапно оживилия се стопанин, който, като повечето кръчмари по селата, беше вероятно и нещастно турско мекере.

Двамата с Бруцев възвиха конете си и поеха към източния край на селото. На няколко места из сокаците тропаха по ниските залостени врати. Скрито и някак предпазливо пролайваше куче, другаде поскърцваше ръждива панта. После отново лягаше грозна, враждебна тишина. Човешки глас не чуха повече в това село.

Не бяха по-различни и селата, през които минаха на другия ден. От юг вървяха обози, препускаха конници, плячкосваха из къра избягали от таборите анадолски манафи. Селата стояха пусти и беззащитни като разградени дворища.

На няколко пъти двамата трябваше да остават за дълго между дърветата на редки гори, дордето черкезки конници минаваха по околните пътища. Макар че имаха редовни документи в себе си, Грозев знаеше от опит, че подобни, срещи е по-добре да се избягват.

Кръстосването на това пусто, безлюдно поле, по краищата на което пълзяха облаци пепел от волските обози, бе безсмислено. А беше и крайно време двамата да променят и вида си.

Затова, като се върнаха в Хаджи Елес, те продадоха конете и тръгнаха пеша като дребни кърджии по селата, сгушени в северните склонове на Родопите. Страхът от помашките сюрии и башибозука, гладът, който ги беше мъчил цяла зима, беше скупчил хората в няколко по-здрави къщи на селата. В ниските одаи палеха дърва само през ден — да сварят папур или картофи. Семействата бяха изчезнали в хаоса на този ужас и сега всички живееха, събрани от някакъв първичен инстинкт за самосъхранение. Подчинени на тези всевечни закони — далечни, заглъхнали сили се възраждаха в хората. Децата бяха станали деца на всички. Хлябът, дрехите се деляха по равно. Селата сякаш се бяха върнали към най-старите родови времена.

Трудно можеше да се разбие стената от страх и недоверие, зад която планинците се бяха приютили. Всеки опит на двамата да питат за някого, да хванат дирята на изчезнал човек потъваше в мълчаливите погледи на мрачно затворените люде. Кръвта и смъртта бяха научили планинците да мълчат. И за хора, които бяха загубили всичко освен здравата си природна разсъдливост, това беше най-сигурното.

Грозев се обърна на сухия папур. Искаше да потисне трескавия ход на мислите си. Главата му тежеше. Барата продължаваше да шуми в нощта и от време на време, някъде далеч, надолу из дерето, се чуваше тракането на тепавиците.

Въздухът беше станал остър и свеж като при разсъмване. Отвън идваше предутринният шепот на листата, далечното прегракнало пеене на петлите от Сотир, целият многогласен живот на земята.

Борис притвори очи и се ослуша. И както се беше случвало много пъти преди, този внезапен досег с битието върна постепенно у него спокойната увереност, собственото му равновесие. И той неусетно заспа.

 

 

Димитър Дончев пристигна на другия ден едва към обяд. С него вървяха трима души. Бруцев ги забеляза още отдалеч и повика Грозев.

Спътниците на Дончев бяха наистина странни. До него вървеше дребен човек, облечен с черна дълга дреха, вероятно подрязано папско расо. Когато дойдоха съвсем близо, Грозев видя, че тоя човек имаше брада, обрасла цялото му лице, на пояса му лежеше дръжката на широка влашка кама.

Бруцев даде условния сигнал. Данчев и хората му се поспряха, после влязоха в шубраците над дола и скоро се показаха на пътеката за воденицата. Дончев беше съвсем отпаднал и изморен. И макар да им махна отдалеч, неговата участ не изглеждаше да е по-щастлива от тяхната. Те се ръкуваха най-напред с него, после с хората му.

— Това е Рангел Йотов и Дюлгеровите братя — единствените от по-раншните познати, които открих из махалите край Бойково — каза, накуцвайки, Димитър. Седна на най-близкия камък и изу обезформените си от пътя обуща. Краката му бяха целите в пришки. Той се облегна на камъка. После вдигна очи и добави: — Всичко друго е отишло по дяволите…

Грозев погледна дребния. Приличаше и на учител, и на поп. Но не беше нито едното, нито другото. Беше от ония малограмотни селски люде, които заедно с буквите научаваха и клетвата на съзаклятието. Другите двама си приличаха. Бяха облечени с абени, окъсани дрехи и по всичко личеше, че месеци наред са скитали по планината в неволя. По-едрият имаше късо наметало от биволска кожа като старовремска долама^[3], обърнато с козината навън. Под него надничаше прикладът на шишане, а от другата страна на поясока му висеше кратунка за вода. И тримата не бяха от младите, но личеше, че са готови на всичко.

Хората седнаха. Бруцев извади храната, която им беше останала, и я разстла пред сгънатите им по турски колена. Новодошлите не бързаха да посегнат към храната.

— Ваша милост — каза предпазливо бай Рангел, като се взираше в лицето на Грозев, — вие от Московията ли сте?

Грозев не знаеше какъв разговор беше водил Дончев с хората, но познавайки обаянието на тази дума, предпочете да не разочарова новия им приятел. Той извади кесията си с тютюн и я разтвори широко.

— Бае Рангеле — отвърна Борис, — тия са работи, дето ще си говорим друг път… Сега за нас ще знаеш, че сме хора народни, като вас… А туй, дето ние искаме да знаем, е: има ли тъдява хора из горите… Чуло ли се е чети да обикалят насам — към Извор, към Дядово… Или по долните села…

Рангел Йотов поклати глава и като оглеждаше един след друг двамата си съселяни, отвърна:

— Няма таквоз нещо, байо. Барем не сме чували… Къде ти. Тук е плъпнал читаклък… Де що хора имаше, избягаха… А туй, дето е останало, седи под камък.

Грозев погледна Дончев и в очите му прочете унинието, което беше обхванало снощи и него.

Тия трима души бяха слезли от балкана с трескавата надежда, че долу в полето имаше вече руски войски. Самите те обаче не носеха никаква надежда.

Мъжете поговориха още малко и когато Грозев се увери, че в непосредствена близост с Пловдив няма никакво движение, решиха тримата да се върнат отново горе в махалите и да издирват хора, които като тях бездомно сновяха из планината.

Бай Рангел Йотов щеше да поддържа връзката с Пловдив. За всеки случай той се задължи да слезе и до Пашмаклъ и ако научи нещо за каквато и да било чета, да съобщи незабавно на Дончев.

После тримата се сбогуваха и додето бай Рангел разтърсваше ръката на Грозев, очите му светеха и казваха: „Познавам те аз, че си от московците, ама не щеш да кажеш, криеш…“ И от тази чиста човешка радост в душата на Грозев олекваше.

Тримата мъже поеха пътеката за Сотир и скоро потънаха в шумата на раззеленилата се гора.

Още преди смрачаване Грозев и Бруцев тръгнаха към Пловдив. Дончев замина преди тях. Бяха се разделили, за да не възбудят подозрение.

Вечерта беше топла и тиха. Една от ония вечери в началото на юни, натежали от дъха на клен и прецъфтял пелин, с които идваше краят на пролетта. В този покой имаше нещо странно и вълнуващо. Сякаш плътта на равнината най-после си отдъхваше след дълги дни на дъжд и бури, когато под гърча на мълниите и влажния дим на земята, сграбчена в обятията на събуждащия се живот, тя беше оплодена. И тази замайваща и сладка отпадналост се предаваше на всичко наоколо.

Грозев не чувствуваше това, той гледаше тъмните силуети на тепетата на вечерното небе и в душата му се промъкваше отново снощното колебание. До вчера имаше поне надежда за Родопите, днес знаеше цялата истина. Не беше ли безумие да се действува само с няколко души в пълния с войска и желязо град? Решителността и мъжеството на сърцето значеха ли повече от дулата на пушките? Как можеха съзаклятниците, откъснати отвсякъде, да определят вярната стъпка и точния час в шеметния ход на събитията?

— Трябва да се направи нещо — обади се ненадейно до него Бруцев. — Времето върви, а повече хора няма и да намерим…

Борис го погледна отстрани. Семинаристът мислеше за същото. Грозев не отвърна.

Слязоха в полето заедно с мрака и поеха уморено напряко, през ливадите. И едва тогава, когато не виждаше вече нищо наоколо си, Грозев усети чудесния топъл дъх на равнината.