Петър Константинов
Синият аметист (47)

12.

Атанас Аргиряди погледна още веднъж писмото на масата.

— Теохарий… — извика той.

На вратата се показа секретарят му.

— Вземи тези книжа — Аргиряди бутна към ръба на масата една папка — и ги приготви до два-три дни. В края на другата седмица заминавам за Цариград.

Теохарий пое акуратно папката и зачака мълчаливо.

— А сега — продължи Аргиряди — изведи долу всички задължения на еснафа към мен и полици с падеж до края на годината. След малко ще те повикам да ми ги донесеш…

Теохарий кимна с глава и напусна с леки стъпки стаята.

Аргиряди отиде до прозореца и погледна навън. Силуетите на зданията в Тахтакале, ниските дюкяни и работилнички откъм гърба на Куршумли хан тънеха в мрак. Всички отдавна бяха по домовете си.

Той се върна и седна на стола си. Намали пламъка на лампата. Зеленият абажур доби опалов отблясък. Аргиряди се чувствуваше уморен, съвсем отпаднал — и то не само физически.

Ръката му неволно докосна плика на масата. Той погледна отново писмото. Прочете го още веднъж, като се спираше на всяка дума, търсейки да разбере истинския смисъл, който тя криеше.

„Почитаемий господин Аргиряди,

Пред вид тежкото положение за изхранване на страната и нарастващите трудности по снабдяването се събира държавният търговски съвет.

Във връзка с това се налага да се явите в Истанбул на 15 того.“

Аргиряди обърна плика и загледа големите зелени печати, по които ясно личаха безбройните извивки на султанската тугра. После потърси с очи календара на остиндийската компания, закачен на стената. Беше трети декември.

Търговецът допря уморено челото си и се замисли. Какво значеше това? Търговският съвет съществуваше отдавна. Събираха се един път годишно, и то през лятото, при определяне вноса и търговските данъци. Защо го викаха именно сега? Друг път писмото определяте точно и подробно всичко, с което ще се занимава съветът. Не напомняше ли това случката със Стефаниди? Загадъчния му край в Истанбул? Не значеше ли, че самият той можеше да последва съдбата му?

Аргиряди се огледа. Сякаш се плашеше, че някой следи мислите му. Слабата светлина хвърляше разкривени сенки в ъглите на стаята.

През последните месеци безразличието към всичко, което ставаше наоколо, обладаваше все по-сигурно и по-дълбоко Аргиряди. Единственото, за което той мислеше сега с тревога, беше дъщеря му. Парите, имотът и санът, които три поколения Аргиряди бяха извоювали в този алчен и безмилостен свят, бяха загубили някак неочаквано и необяснимо значението си за него. Може би беше така, а може би му се струваше, че е така. Той не се замисляше много върху това.

София изпълваше сега дните му с глуха тревога и страх. Аргиряди не можеше да забрави разговора с нея през онази пролетна вечер в кабинета си. Думите й и досега звучаха в ушите му.

Понякога се питаше какво значение има кръвта. Нали навсякъде се раждаха хора. Кое определяше човешкото в човека? Коя народност би ти пречила да бъдеш честен, справедлив и състрадателен?

През тези тревожни дни Аргиряди все повече усещаше, че колебанието му не е плод само на размисъл, а на нещо скрито и силно, което го държеше в ръцете си. Не искаше да го нарече страх. Вярваше, че не беше страх. И в душевния му смут за пръв път се раждаше мисълта, че в един живот, който беше познал само благодат и преуспяване, не можеше да няма и някаква жертва. И той очакваше този жребий върху себе си като неотменимо изкупление.

Търговецът стана от мястото си и погледна навън. Ниско небе тежко и мрачно притискаше като олово зданията на Тахтакале. Жив човек не се виждаше по улиците в студената декемврийска вечер. Мъгливият вятър откъм Марица потрепваше по капаците на дюкяните и на светлината на фенерите улиците изглеждаха като безкраен подземен лабиринт.

Той похлопа на дървения капак на стената. Бързите стъпки на Теохарий се чуха по стълбите. Секретарят почука и влезе.

— Всичко ли събра? — отиде към писалището си Аргиряди и пое папката, която Теохарий носеше. После я разгърна и прегледа книжата набързо.

Теохарий стоеше изправен до масата.

— За тази вечер казаха — погледна той Аргиряди, — че се събират всички у Кацигра. Щилиян Палазов два пъти мина да напомни. Кацигра имал хора в одеските банки и трябвало да се реши как да се прехвърлят парите от Истанбул…

Аргиряди събра книжата накуп и отиде до камината. Жарта гаснеше.

— А какво ще решат? — попита, като стоеше гърбом.

— Кой колко пари да прехвърли — отвърна Теохарий, гледайки изумено листовете, които Аргиряди късаше в шепата си.

Аргиряди се усмихна и хвърли книжата в жарта. Лумна светъл пламък и плъзна нагоре по опушените тухли на огнището.

— Кой колко пари ще прехвърли… — повтори той, като пристъпваше към писалището си. — И кой ще им ги прехвърли… Княз Оболонский, акционерите от одеските банки… Хм…

— Господин Палазов настоя… — произнесе по-блед от всякога Теохарий. — И двата пъти каза непременно да идете… Положението е много сериозно. Парите трябва да се спасят.

Аргиряди облече палтото си.

— Не бой се, Теохарий — каза уморено той, като закопчаваше копчетата на яката. — На този свят загиват само хората. Парите никога не са загивали…

Той стигна до вратата и сложи ръка на дръжката. После се обърна и добави:

— Заключи и се прибери в къщи. От утре ти ще движиш сметките, които са останали.

Аргиряди отвори вратата, от тъмното стълбище го лъхна мразовитият вятър на нощта. Той сякаш се поколеба за миг, после прекрачи прага.

И тогава се сети отново за писмото, за съдбата на Стефаниди, за видимото и невидимото в този свят и усети, че вятърът, сковаващият студ и нощната тъмнина отново нахлуват в душата му.