Петър Константинов
Синият аметист (38)

3.

— Отвори… — викаха отдолу на турски. По пътната врата се посипаха отново удари на приклади.

Изтокът едва светлееше между дърветата на градината и в стаята беше още тъмно. Наталия Джумалиева скочи и като отиде до стълбището на хаета, извика:

— Лука, виж кой е… Какво става вън?

— Турци… Заптиета… — отвърна тихо и изплашено в тъмното от долния хает Лука.

— Боже — прошепна Наталия. — За какво идват сега?…

Ударите отвън се посипаха отново — силни, настоятелни.

— Виж какво искат — каза Наталия и влезе да се облече в стаята си.

От другата страна на хаета скръцна врата и в дрезгавия полумрак се появи Жейна, наметната с шал.

— Ти лежи, недей става — каза майка й. — Боже, за какво са тръгнали посред нощ по къщите… — нареждаше Наталия Джумалиева, обличайки се в тъмното.

Жейна се спря до вратата, помълча малко и каза късо:

— Идват за Борис Грозев…

Майка й я погледна изненадано.

— Защо за него?

— За Грозев е… — настоя Жейна. — И недей забравя. Никой не го е търсил и никой не е оставял нищо за него…

Майка й гледаше слисана.

Долу в притвора говореха вече по турски и тропаха чизми. Някъде из двора се блъскаше.

— Боже господи, защо пък него? — разтвори ръце нищо неразбираща Наталия.

Жейна загърна шала си и повтори:

— Никой не го е търсил. Нищо не е оставяно за него.

После се обърна и влезе в стаята си.

По стълбата се качваше Али чауш, накуцвайки, като се подпираше тежко на бастуна си. Зад него вървеше изплашен Лука и забъркано отговаряше нещо на заптиетата.

Без да се обръща към Наталия, макар че я познаваше, Али чауш огледа хаета и каза натъртено:

— Чорбаджийке, знаеш ли, че тук голям душманин сте крили вие. А?

— Не знам, ефенди… — отвърна, като се опитваше да се овладее, Наталия.

— Не знаеш — усмихна се чаушът, — а тоя тук, дето е живял на горния кат…

— Той беше търговец, ефенди… Знаеше го целият град…

— Там е работата, че никой не го е знаел — и Али чауш бутна с бастуна си притворената врата към задния коридор. — Сега, като го докарат тука в пранги, ще го видиш какъв търговец е…

Макар в главата й да напираха едно след друго предположения и догадки, Наталия не загуби самообладание.

— Щом вие не сте го знаели — каза тя, — откъде ние можем да го знаем, ефенди?

Чаушът се усмихна двусмислено и поклати глава.

По стълбите, като държеше ръцете си отзад, се качваше тежко Димитър Джумалията.

Беден, с многочислена челяд, Али чауш беше виждал неведнъж хаир от Джумалията и затова сега, като поздрави и се обърна малко сконфузено към стария, каза:

— Не бери кахър, устабаши. Проверка само правим. Нищо лошо няма да сторим на твоите хора. На калпав човек подслон сте дали… Това е всичко…

И като се обърна към трите заптиета, сякаш за да създаде успокоение, каза:

— Вървете вие долу, аз сам ще проверя стаята…

Димитър Джумалията размени бърз поглед със снаха си, избърса челото си и тръгна нагоре след турчина.

Като изкачи стълбата, чаушът спря. Огледа се, като че се страхуваше някой да не подслушва, после се обърна към Джумалията и за да го увери, че не забравя услугите му, каза:

— От Истанбул са пратили хабер за тоя човек… Уловили са някакъв гавазин и оттам всичко се разкрило. А ние тук икрам му струваме, голям човек го имаме. Като отвориха стаята му в Куршумли хан, какво мислиш? Никаква търговия не е правил. Всичко е било шашарма, дим, мъгла, за пред очите на хората…

И Али чауш, като повдигна пръст до устните си и притвори очи, даде да се разбере, че всичко, дето е казано, тук трябва да си остане.

— А сега къде е тоя човек, чауш? — попита тихо, като гледаше изражението на турчина, Джумалията.

Онбашията посочи в неопределено направление.

— Кой го знае? Всичко се разнищва, ама късно. Оттук, като се качил на влака, слязъл в Търново Сеймен. За французин минавал. После дирята му се губи… И тук някъде може да е, може и оттатък да е минал…

— А какъв е той, откъде е? Как е дошъл тука? — говореше Джумалията. — Мене ми го прати Аргиряди…

— Той и Аргиряди толкоз знае за него. Писма препоръчителни, казва, имал. Фирми австрийски писали за него. Вятър… Всичко е уйдурма…

Али чауш беше добил съвсем фамилиарен вид, смутен може би от грубостта, с която се бяха отнесли хората му, и повлиян от това, че все пак е по-изгодно човек да бъде приятел с устабашията.

Той направи в стаята на Грозев съвсем повърхностен оглед. Отвори шкафовете, повдигна небрежно с ръка дюшеците. След това, като клатеше глава, опипа някакъв вързоп дрехи, оставен от Наталия върху скрина, и излезе.

Беше се разсъмнало добре и чаушът, като огледа грейналия в приятните цветове на китениците хает, с някакво завистливо чувство слезе в долния кат.

Изражението на турчина стана отново делово и сериозно. Той се спря пред Наталия Джумалиева и попита сухо:

— Нещо да е оставял вашият кираджия?

— Нищо, ефенди — отвърна Наталия, вече съвсем овладяна от първоначалната уплаха.

— Хора някакви да са го търсили? — попита отново чаушът.

— Никакви, ефенди…

После, като че ли повече за Джумалията, отколкото за останалите, чаушът неохотно каза:

— Е, прощавайте за гюрултията, ама нали знаете, служба…

И заслиза надолу.

— Виж да успокоиш Жейна… Аз ще сляза до Тахтакале… Ще разбера каква е работата — каза Джумалията.

И като погледна малко по-продължително Наталия, сякаш искаше да й каже още нещо, се обърна и тръгна по стълбите.

В последните дни Жейна беше отпаднала още повече. Дори от леглото си ставаше с усилие. След обиска на заптиетата тя обиколи хаета на няколко пъти. Отиваше до горния етаж и се връщаше отново в стаята си. Не лягаше, а остана седнала, възбудена, с ръце сключени на скута си.

Мислеше трескаво за всичко. Истина ли бяха думите на турчина? Можеше ли да бъде заловен? Къде беше изобщо той сега? Жейна проверяваше мислено какво би могло да бъде следа за заптиетата. Успокояваше се, че всичко е наред, но чувствуваше, че кръвта напира в главата й като олово. Дишаше трудно, нещо притисна гърлото й. Сграбчи я като болка, усети бликнала топлина в гърдите си. И устата и се напълни с топла, алена кръв. Тя опря ръце в стената и почувствува как краката й се подкосиха.

Жейна се успокои едва следобед. Кръвта постепенно намаля и спря. Павел Данов, научил за тревогата им, беше дошъл у Джумалиеви и попадна в момента на най-голямата суматоха около кръвоизлива на Жейна.

Той взе файтон и след като обиколи всички лекарски къщи, откри в Лохутската махала някакъв арменец, одрински лекар, както се представи той, качи го на файтон и го откара на хълма.

За щастие домашният лекар на Аргиряди, доктор Владос, беше намерил бележката, оставена от Павел, и беше вече у Джумалиеви.

Двамата с арменеца дълго се суетиха около Жейна, но кръвта изглежда повече от само себе си спря едва след пладне.

Когато лекарите си отидоха, Павел се качи, за да се сбогува с Наталия. Не искаше да безпокои Жейна и затова погледна от стълбата в стаята й. Но тя бе обърнала глава към вратата и го видя. Повика го с ръка. Павел спря на прага.

— Влезте, Павел — промълви едва чуто момичето.

— Не трябва да се безпокоите сега… — доближи той леглото й. — Просто затворете очи и не мислете за нищо…

Жейна се усмихна тъжно. Дишаше тежко, сякаш в стаята не достигаше въздух.

— Седнете — повтори тихо тя и простря ръката си към стола.

Павел седна. По лицето, по дългите й изящни ръце, през кожата на които вените прозираха със синкав цвят, не беше останала капка кръв. Неестествена и страшна бледост я правеше далечна и като че ли непозната. Само очите й оставаха неизменно топли и очарователни.

Жейна помълча малко. После изви глава и съвсем ненадейно попита:

— Мислите ли, че е успял да избяга, Павел?…

Данов се сепна. Повече интуитивно, отколкото с разсъдъка си той разбра за кого говореше тя.

Павел напрегна мисълта си. Какво значеше този въпрос? Джумалията беше човек, който мълчеше повече от всички. Погледът му мина предпазливо през очите на Жейна.

— Не мога да кажа… — отвърна той. — Но мисля, че е успял.

Пак замълчаха. Павел гледаше неподвижно в покривките на леглото.

— И сте сигурен, че не е убит — каза тихо момичето.

Павел трепна. Мислите му се объркваха. Чувствуваше, че това се придава на лицето му и го издава.

— Говорят… — започна той съвсем бавно, сякаш обмисляше всяка дума. — Но не ми се вярва…

Погледна я и като се усмихна объркано, поклати глава:

— Недейте приказва сега… Починете… Вие сте странен човек, Жейна. Вълнувате се за всичко… Ето, Грозев е тук от няколко месеца, а съдбата му не ви е безразлична… Защо? Помислете за здравето си…

Жейна внезапно обърна глава. Последва миг на кратка, абсолютна тишина, през която тя го гледаше. После бавно отмести погледа си.

— Не, Павел — каза тя. — Аз го обичам…

И притвори очи, омаломощена от усилието, с което трябваше да каже всичко това.

Павел я гледаше слисан, неразбиращ. Тънкият й нежен профил се очертаваше съвсем близо и същевременно невероятно далечен. Той се дръпна до облегалото на стола и сложи ръце на скута си. Най-важното беше сега да не се издаде!

Павел не можеше да определи какво именно бяха говорили след това. Когато Жейна го запитваше нещо, той отговаряше на въпросите й механично, съсредоточавайки с усилие вниманието си върху тях.

Скоро се прибра и Джумалията. Беше ходил при лекарите и по техен съвет смяташе още утре да изпрати Жейна и майка й в Гераните. И планината е по-близо, и хлад има, и спокойствието е друго там.

Не смята ли Павел същото?

Павел го погледна. Да, наистина е по-добре. В града е шумно, задушно. Той прокара ръка по твърдата яка на колосаната си риза. После стана и се сбогува с всички. Благодариха му. Той се извини объркано.

Когато притвори портата зад себе си, улицата, хълмът, къщите наоколо му се сториха безлюдни и недействителни като в сън. Откъм Мевлевихане някакъв дервиш свиреше на саз и свирнята се огъваше и промъкваше покрай ъглите, по-тъжна от плач.

Павел се огледа. После тръгна безцелно надолу към стария град.