Петър Константинов
Синият аметист (34)

19.

Някой се качваше внимателно по стълбата.

— Кой е? — попита Жейна, загледана в отворената врата на стаята си.

Свечеряваше се и хаетът тънеше в мрак. Майка й беше заминала до Пещера при сестра си. Милена надвечер излизаше по съседите и сега в къщата нямаше никой.

Стъпките спряха за миг. После продължиха нагоре.

— Кой е? — извика отново Жейна и седна в леглото си.

Един глас, ясен, но предпазлив, попита:

— Извинете, търся господин Грозев от Браила.

Жейна усети, че сърцето й трепна. Скочи, наметна мъхавия персийски шал на раменете си и отиде до вратата.

На последното стъпало стоеше мургав човек, висок, с хлътнали очи. Слаб и уморен, той приличаше на привидение в мрака на стълбището.

— Защо ви е господин Грозев? — попита тя, като спря на прага.

— Нося му писмо от Истанбул.

— Той отсъствува — отвърна Жейна, — но ще му го предам веднага щом се върне.

Мургавият извади плик от джоба на сакото си и го подаде.

— Вие сте от семейството на Джумалиеви, нали? — погледна я той изпитателно.

— Да — потвърди Жейна.

— Довиждане — кимна непознатият, обърна се и слезе по стълбата.

Жейна се спря на вратата. В горния ъгъл на продълговатия плик беше написано „лично“. На восъчните печати отзад имаше неясен монограм.

Жейна усети, че ръцете й леко треперят. Може би от внезапното ставане или от разговора с непознатия се почувствува съвсем слаба. Остави писмото на скрина, улови се за леглото и седна. Изби я хладна пот. Тя мразеше тези моменти на слабост, които напоследък все по-често се явяваха. Прокара ръка по челото си и избърса с досада влагата.

Какво трябваше да прави сега? Спомни си последните думи на Грозев към майка й. Пликът трябваше да се занесе. Кого можеше да помоли за това?

Жейна отиде до скрина и взе отново писмото в ръцете си. Стори й се, че зад черните ръкописни букви се криеше тайнственият свят на Грозев.

— Боже мой — промълви момичето. И почувствува, че всичко е по-сложно и по-страшно, отколкото изглеждаше досега. — Трябва… — каза полугласно то, — трябва да го занеса…

Цялата умора, безсилието, болестта се стопиха неусетно. Страните й пламнаха. Тя отхвърли шала от раменете си и трескаво се заоблича. Преди да излезе, наметна голяма черна кърпа на главата си и я пребради като яшмак. Плика скри в корсажа си. И като притвори тихо портата зад себе си, Жейна тръгна надолу по притъмнялата улица.

Каршияка беше шумен и прашен — необикновено за тази тиха и откъсната част на града. Над дървените сергии на уличните продавачи светеха фенери. Край тях се тълпяха войници, които купуваха пейнир-шекер, сладка муса или парче кадаиф. Жейна вървеше, без да спира погледа си, почти по средата на улицата. Черният яшмак я правеше незабележима за мъжете. Тук-таме срещаше кадъни с бели бохчи или кошници на глава и това й вдъхваше увереност. През тънкия плат на ризата си усещаше плика, притиснат до разтуптяното й сърце.

При хана на Търневи имаше фенер и Жейна ясно различи алените фесове на войниците, струпани пред вратата. Отвътре идваше писък на зурни и пияни мъжки гласове. Жейна спря и погледна безпомощно нагоре. Стаите бяха тъмни. Мина през бурените на градината и стигна задната част на хана. Един прозорец светеше в трема. Доближи го. Стаята беше малка, пълна с чували фураж и железни обръчи. В средата на четвъртит камък гореше лоена свещ, вероятно запалена отскоро.

Жейна почука, после се ослуша. От кръчмата идваха ударите на дайрето и дрезгавите гласове, които следваха извивките на песента.

Момичето почука отново по-силно. Откъм тъмната част на градината нещо прошумя. Жейна се обърна и видя неясна сянка, която се промъкваше под дърветата. Опипа вратата на стаичката. Беше заключена. Дръпна се и се прилепи до стената.

Сянката дойде съвсем близо. Извади ключ, отключи и открехна вратата. Светлината падна върху Жейна. Човекът се обърна.

Беше Павел Данов.

— Жейна — прошепна изненадано Павел. — Какво правите тук?…

Тя смъкна шала. Усети, че пламва. Не можеше и не знаеше какво да отговори.

— Елате, влезте — каза Данов и я доближи. — Вас ви тресе…

Павел я въведе в ниската стая и обърна един празен сандък, за да седне на него.

— Какво правите тук, за бога — погледна я отново той. — До вчера бяхте на легло… Какво е станало?…

— Нищо — отвърна сдържано Жейна. — Трябваше да дойда тук…

И го погледна отблизо като непознат, когото трябва да опознае и да разбере. Можеше ли да му се довери?

— Жейна… — промълви той и седна срещу нея с недоумяващ поглед.

Тя се почувствува съвсем безпомощна и объркана.

И сякаш за да се предпази от нов въпрос, го попита:

— Познавате ли Търнев? — После, без да дочака отговор, добави: — И бихте ли му дали този плик…

Жейна извади от корсажа си писмото.

Павел взе плика. Прочете адреса. Обърна го в ръката си и я попита:

— У вас ли се получи това?…

— Да, тази вечер… — Очите й следяха всяко негово движение.

Данов постоя един миг. Сложи писмото в пазвата си и каза:

— Почакайте тук. Ще отида до Търнев и се връщам веднага.

Той взе някакъв ключ, оставен до свещта, и излезе. Стъпките му заглъхнаха. Свещта пред очите на Жейна играеше и малката стаичка й се струваше като огромен празен хамбар.

Павел се върна скоро.

— Предадохте ли писмото? — попита момичето, без да мръдне от мястото си.

Павел се сепна. Обърна се и я изгледа в очите.

— Да — отвърна той.

После се наведе и духна свещта. Двамата излязоха на двора. Стигнаха до малката вратичка, която отделяше задния двор от широката ливада пред хана. Данов се опита да я отвори. Беше здраво завързана с тел.

Изведнъж оглушителен гръм разтърси тъмното небе над дърветата. Взривът се разнесе оттатък Марица. Павел се обърна сепнато. През клоните небето над Пловдив гореше в жълта светлина.

— Какво е това? — прибра тревожно ръце към гърдите си Жейна.

— Взрив — отвърна Павел, загледан в сиянието на небето.

Пред хана бе настъпила бъркотия. Войниците от кръчмата бързо излязоха навън. Улицата се напълни с хора. Невъзможно беше вече да се мине отсреща. Влязоха в сеновала зад хана.

— Небеттепе гори — крещяха, покачили се по стоборите, турци. Други се блъскаха до стените на хана и се опитваха да изправят стълба, за да се качат на покрива.

Потънали до колене в сламата на сеновала, двамата гледаха тревожно тълпата, която се събираше и пръскаше пред хана. От време на време минаваха хора с факли, но Павел и Жейна оставаха скрити зад рамката на вратата.

Мина може би час, а глъчката на хората не стихваше. Някъде далеч удряха равномерно и тревожно тъпани. Тогава в дъното на улицата неочаквано се понесе грозен, многогласен вик. Откъм моста на Марица се зададе гъста тълпа. Над главите на хората горяха катранени мешалета^[1]. Напред вървеше някакъв турчин с бяла гъжва, навита свободно на главата му. Елекът му беше разкопчан и разкриваше моравия пояс, запасан през гърдите, което издаваше, че е шейх от някое теке^[2]. Такива шейхове вървяха със стотици след таборите, разпалвайки ислямската омраза на войниците.

При ъгъла на хана шейхът спря.

— Правоверни… — вдигна ръка той. Факлите осветиха мургавото му лице. Очите му изглеждаха големи и разногледи. — Враговете на пророка хулят вярата ни, избиват хората ни… — Той се обърна и посочи гаснещото сияние на небето. Вдигнатата му ръка потрепера. — Докога, правоверни, ще гневите пророка? Докога ще оставяте ненаказани враговете му?

В тълпата бяха запалени нови факли и над смълчаните, събрани нагъсто хора се издигаше дрезгавият глас на шейха.

— Земята ни е осквернена — продължаваше той, — гяурите посягат на живота и жените ни, палят домовете ни, хулят правата вяра. Кучета ли сме ние или синове на пророка, призвани да пазят вярата му?

Грозен одобрителен вик се изтръгна от стотици гърла и тълпата, като се разлюля и притисна още по-плътно до шейха, го понесе на ръце надолу към моста на Марица.

Двамата напуснаха сеновала.

— Оттук — каза Павел и тръгна към дъното на двора. — Трябва да се приберем пеш…

Далеч, към моста на Марица, ту се надигаше, ту заглъхваше човешка глъч. По двата бряга на реката продължаваха да стрелят. Сиянието на небето беше изчезнало и нощта беше станала по-тъмна и непрогледна.

Павел и Жейна завиха край ниските къщи на Каршияка и излязоха на кръстопътя до църквата на карловския път.

Оттук пред очите им се разкри зловеща гледка. В началото на моста, наредени в гъсти редици, стояха заптиета и войска от таборите в града. Срещу тях, съвсем близо, изпълнила цялото пространство между Еневия хан и Мохаремовия конак, настръхнала, се люлееше тълпата на войниците от Каршияка.

Тук-таме хората бяха събрани по-гъсто, виковете бяха по-страшни и на тези места се виждаха широките извити гъжви на шейховете. Десетки факли, натопени в смола, димяха с алени пушеци и правеха картината още по-зловеща.

От другата страна на Еневия хан войници бяха разбили дюкяните на българите и тъмни забързани сенки изнасяха на главите си всичко, което можеха да вземат. До моста един склад гореше запален и отраженията на пламъците пъплеха по белите стени на околните къщи.

— Паплач — каза глухо Павел, и добави: — Трябва да търсим брод през реката…

Двамата се спуснаха покрай оградите до глинестия скат на реката и излязоха на крайбрежните пясъци.

На другия бряг в тъмнината на тополите пропукваха пушки. Оттук Небеттепе се виждаше добре. Пожарът беше угаснал и само рядката стрелба говореше за тревогата.

Миришеше на тиня, на застояли блатни води, които се простираха с километри надолу край пясъците на брега.

Зад гърба им, по улиците на Каршияка, още стреляха. Откъм края на улицата ги видяха и някой извика на турски. Двамата нагазиха във водата. Жейна не усещаше краката си в студената вода. Тъмнината се завъртя край нея. Момичето се спря и се улови с две ръце за лакътя на Павел. Той се огледа безпомощно.

Сенките от ската се спуснаха надолу към брега. Съвсем наблизо отново гръмнаха. Тогава той се наведе, пое я в ръцете си и нагази отново тинестите гъсти води на Марица.

Павел знаеше, че около подмолите на брега има дълбоки като кладенци ями. Изпълнени със застояла вода, те криеха сигурна гибел и за двамата. Той опитваше с крак при всяка стъпка дъното.

— Павел — прошепна Жейна, — пуснете ме… Аз мога сама… Ще вървя…

Той не отвърна нищо, а продължи напред все тъй предпазливо, опипвайки големите заоблени камъни на дъното. В краката му мътната вода тихо клокочеше.

Преди да излезе на отсрещния бряг, Павел погледна внимателно редките силуети на дърветата. Измъкна се бързо от тинята на брега и остави Жейна да стъпи на тревата. Тя се облегна на едно дърво.

Павел свали очилата си и бавно ги избърса. Късогледите му очи гледаха в тъмнината невиждащо и тревожно.

И сега, в измачканите си и мокри дрехи, той се стори на Жейна отново понятен и близък. Такъв, какъвто го знаеше. Какво я беше накарало да прояви недоверие към него? Какво търсеше Павел в Търневия хан? Знаеше ли нещо за Борис? И какво значеше този взрив?

Трескавата умора на мозъка й пречеше да премисли всичко и да го разбере.

— Павел — прошепна тя. — Какъв е Грозев?… Какви са Търнев и другите?… Знаете ли?

— Да вървим — каза тихо той. — Хладно е…

Тя остана един миг мълчалива. После се обърна към него:

— Павел, обещайте ми, че никога и пред никого няма да споменете за тази нощ…

Той я погледна, сякаш искаше да разбере мисълта й. И отвърна:

— Обещавам ви, Жейна…

 

 

— Лоши работи, Аргиряди ефенди — поклати глава чаушът още щом файтонът спря пред караулката и на светлината на фенера Джамал чауш позна пътниците. — Лоши работи…

— Какво е станало? — слезе бавно от файтона Аргиряди и погледна пълното, червендалесто лице на турчина.

Джамал вдигна рамене и сложи ръце върху патрондаша си.

— Лоши… — сви вежди той. — Меджидкьошк хан вдигнаха във въздуха с всичкия барут и джепане в него…

— Кога стана това?

— Кога… Има четири сахата вече…

Джамал чауш погледна под око караулката.

— И по-лоши работи има… — каза със снижен глас той. — Таборите в Каршияка оставиха биваците и сега искат да вземат града. Шейховете ги бунтуват… — Турчинът поклати глава. — А московците са под носа ни…

Джамал се ослуша. Далеч, оттатък реката се чуваха изстрели.

— Още стрелят — мръдна вежди той. — Вие най-добре в чифлика да се върнете, в града цяла бъркотия е сега…

Аргиряди го погледна мълчаливо. Обърна се към файтона. Видя сянката на дъщеря си. Поколеба се за миг. После вдигна лице към кочияша и каза:

— Карай за града…

— Аргиряди ефенди — спря го на стъпалото чаушът, — аскер ли е, шега не знае… Слушай ме…

— Карай! — повтори късо Аргиряди и седна на седалката до дъщеря си.

Файтонът влезе в тесния завой към моста. Пред тях вървяха два файтона с чужденци. Онбашията на конните заптиета, които ги охраняваха, позна файтона на Аргиряди и прати две заптиета да го следват.

Пред моста се притискаше гъста тълпа. Виковете ту се надигаха заплашително, ту отново стихваха. Миризливият пушек на факлите, разнасян от нощния вятър, минаваше над главите на хората. Тук-таме шейхове продължаваха да размахват ръце с прегракнали глухи гласове.

Обградени от тънкия кордон на заптиетата, зад тълпата бяха спрели двата файтона с чужденците. Прашни и изплашени, пътниците се озъртаха наоколо, разбрали цялата безнадеждност на положението.

Войнишката маса обаче им обръщаше малко внимание. Бяха чужденци, хора, чието спокойствие осигуряваха далечни и силни държави, неимоверно могъщи в съзнанието на мюсюлманина. Пък и какво може да вземе човек от два файтона нефелени мъже, облечени като палячовци. Целта сега беше да се разбие плътната войнишка охрана и да се нахлуе в града.

София погледна Небеттепе. По улиците му препускаха конници със запалени факли, но те само възбуждаха още повече безпокойствието тук, при моста.

Момичето се обърна към баща си. Умората изпълваше погледа на Аргиряди и в тънките черти на лицето му имаше само застинало, горчиво презрение.

Откъм моста едно отделение войници от града под командата на висок слаб капитан се опитваше да пробие път за файтоните на чужденците.

— Чекил^[3]!… Чекил!… — викаше офицерът и лицето му, удължено от феса, изглеждаше изплашено и слабо всред дигнатите край него щикове на войниците.

Сух, нисък шейх с хлътнали очи извика нещо всред хората. Отговори му страшен, многогласен рев. Тълпата се олюля и войниците направиха крачка назад. Нов вик, по-силен и по-заплашителен, огласи нощта.

Положението ставаше критично. Заптиетата около файтоните неспокойно се озъртаха. Още миг и стихията можеше да помете разколебаните редици на войниците. Сухият шейх мина напред, носен сякаш на ръце, и като призоваваше пророка, заклинаше войниците да свалят щиковете от гърдите на правоверните си братя.

Тогава от другия бряг, откъм чаршията, излязоха група конници и в бърз тръс прекосиха моста. Бяха петима или шестима души. Отпред яздеше Амурат. Беят току-що се бе върнал от обиколката си при Търново Сеймен. Отстъплението на Гурко не беше разведрило мрачното му предчувствие.

 

 

На няколко метра зад войниците конниците спряха. Амурат скочи. Беше облечен в син мундир, запасан с колан. Той премина редиците на аскера и спря пред най-близките от тълпата. Постоя мълчалив, с ръце на колана си. Гласовете постепенно заглъхнаха.

Лицето на турчина беше изпито. Светлината на пламъците придаваше необикновена релефност на чертите му. Имаше нещо непреодолимо в погледа му, в цялото му изражение. И тогава за миг София си помисли, че той прилича на Борис. Но тази мисъл й се стори абсурдна и тя загърна шала около раменете си.

— Правоверни — каза Амурат всред възцарилата се тишина, — падишахът ни е изпратил тук да защищавате държавата и да се биете с неверниците, нашественици в земята ни. Той ви е повелил да изпълнявате заповедите на офицерите си, които изразяват неговата воля и промисъл. Всеки правоверен, който наруши тия заповеди, се опълчва срещу волята на нашия повелител и волята на всевишния. Затова върнете се назад и се приберете по биваците. Войските в града ще се справят с враговете и злосторниците и ще им дадат възмездие.

Сухият шейх пристъпи две крачки напред и като вдигна ръка към тълпата, извика с остър глас:

— Аллах повелява възмездие на пролятата кръв, а не щикове, които вдигате срещу правоверните си братя… Аллах иска да се махнете от пътя и да не пречите на гнева господен…

Амурат го изгледа продължително. На светлината на пламъка изглеждаше съвсем блед. След това ръката му бавно допря кобура и извади пистолета. Той вдигна оръжието и стреля в челото на шейха. Дребната фигура се олюля и се свлече безжизнено на пътя.

Вледеняваща тишина легна над тълпата. Нещо огъна масата и тя се дръпна назад. В широкото пространство, което се разкри пред моста, лежеше само трупът на шейха. Босите, обути в прокъсани чепици крака стояха свити безпомощно в праха. Някой се опита да извика нещо отзад, но изведнъж млъкна.

Тогава Амурат каза бавно:

— Ротните и взводните командири да изтеглят хората си към биваците… Да се прекрати всякаква стрелба…

Гласът му бе дрезгав, но спокоен. Той спря на края на моста, закопчавайки бавно кобура на пистолета си. Отстрани се чуваха откъслечни подвиквания и команди. И макар по улиците на Каршияка стрелбата да продължаваше, тълпата мълчаливо се разкъсваше и пръскаше назад.

Амурат даде знак да докарат коня му. Той се качи, после погледна пространството, което се бе отворило, и нареди да пуснат файтоните по моста.

Пръв мина единият от файтоните на чужденците. Някакъв плешив, нисък мъж свали почтително сивия си фьотърен цилиндър пред Амурат. Турчинът бавно вдигна към феса двата си пръста.

Накрая мина файтонът на Аргиряди. Беят все тъй мълчаливо поздрави и тях.

София го погледна. И сега, отблизо, очите му й се сториха уморени и пусти като тия на баща й.