Петър Константинов
Синият аметист (14)

13.

София прекара безсънна нощ. Главата я болеше със стягаща болка. На другия ден тя не слезе при гостите. Остана в стаята си и се облече малко преди Аргиряди да тръгне за града. Баща й имаше навик да се прибира в Пловдив късно в неделя вечер. Обикновено дъщеря му и леля Еленѝ слизаха в града в понеделник сутринта. Тази вечер обаче София пожела да се прибере с него. Той се съгласи веднага, още повече че момичето изглеждаше настинало и неразположено.

Във файтона Аргиряди мислеше за разговорите, които беше имал днес, за все по-мрачните изгледи при снабдяването на Румелия. Войната показваше пълната обърканост и безсилие на турците да се справят с изхранването на войската и градовете. Аргиряди беше живял в Европа и знаеше добре, че съдбата на държавите зависеше не само от щиковете на войниците и блясъка на мундирите, но и от кантарите зърно, от денковете стоки и черните калъпи метал, които лежаха на купове по мръсните кейове на пристанищата.

Но вместо тревога от тия мисли, в душата на търговеца сега лягаше досада и студено безразличие.

До него София, загърната в пелерината си, седеше свита в ъгъла. Въпреки волята си тя прехвърляше в главата си всички подробности от вчерашния ден и се питаше с какво точно я бе раздразнил Грозев. Какво искаше да каже с намеците си? Кое в него я довеждаше до това особено състояние, че загубваше способност да се владее. Тя прехапа устни. Беше се държали като хлапачка — отначало глупаво бъбрива, а след това по-лошо от новопостъпваща пансионерка. Противен ли и беше? Не. Дори чувствуваше, че има неща, с които и допада. София изправи възбудено глава и погледна навън.

Минаваха отрез глухите улици на Тахтакале и фенерите пред къщите плахо светеха. Тя тръсна решително глава. Няма да мисли повече за него. Никога. Нито ще го мрази. Просто ще й бъде безразличен. И се усмихна презрително. Беше достатъчно силна, за да си наложи това. София откри лицето си и го остави на хладния нощен въздух. Облаците слизаха ниско. Щеше да вали.

На другия ден София стана рано. Сутринта помогна в къщната работа, но към обед се облече и излезе. Каза, че отива до Джумалиеви, за да види Жейна. Напоследък не бяха се виждали повече от месец.

Жейна беше две години по-малка от нея, но й беше приятелка от детинство. Дългата раздяла не беше повлияла на тази близост и тя пазеше и сега нещо от детския си чар. След връщането си от Одеса дъщерята на Джумалиев я наричаше Соня и тя харесваше това руско име, което, произнасяно от Жейна, й се струваше още по-приятно.

Тръгвайки днес за къщата на Джумалиеви, София искаше да потърси у Жейна тъмни балени за малакофа си. Но когато премина Хисаркапия, вярна на себе си, усети, че в гърдите й се надигна презрение към самата нея. Балените й трябваха чак за зимата, не сега. Тя спря до високата каменна стена на църквата. Сърцето й биеше възбудено. Кое щеше да бъде слабост — да се върне или да продължи пътя си? Над покривите на къщите небето тежеше оловносиво и мрачно. София помисли един миг неподвижна. После бавно тръгна надолу. И тогава съзна, че душевното й равновесие, на което винаги бе разчитала, е поставено на изпитание.

Това чувство не я напусна и тогава, когато изкачваше стълбите към хаета на Джумалиеви. Едно непознато вълнение, съвсем различно от онова, с което винаги бе влизала преди в този дом, правеше крачките й смутени и несигурни.

Жейна я посрещна радостно. Прихвана кръста й с ръка и я въведе в стаята си.

Тази стая забавляваше винаги София с малките акварели от Одеса, със стъклените миниатюри на руски селянки, наредени по полиците над камината, с пъстрите дървени фигурки, пръснати по абаносовата масичка в ъгъла.

Жейна взе чадъра й и го постави в бронзовата стойка до камината. Обърна се, прегърна отново София и зарови лице в гърдите й. После задъхано промълви:

— Соня, миличка Соня…

Когато най-сетне тя се отдръпна, дъщерята на Аргиряди видя, че бузите й бяха поруменели, а очите й горяха.

— Какво ти е, Жейна? Какво става с тебе? — прокара леко ръка по страните й София.

— Нищо… Просто тъй… Знаеш ли как чаках да дойдеш…

София я разглеждаше внимателно. Подчинена на някакво интуитивно чувство, тя искаше да разкрие и най-малките промени в изражението на момичето.

— С тебе става нещо — каза София и помилва тежките руси плитки на Жейна, — разправи ми…

— Как да ти кажа… — притисна ръце до гърдите си Жейна, като помълча, сякаш търсеше думи. — То е може би глупаво… И не си струва да ти говоря… Но исках да те видя, знаеш ли, исках да те видя много…

София я погледна мълчаливо и после я накара да седне до нея на дивана.

— Просто ти се чудя… — каза тя. — Какво има? Днес си тъй особена…

Жейна притвори за миг очи.

— Не зная… Ти не ми се смей… Всъщност сигурно аз си мисля тези работи — поклати глава тя и се облегна назад, загледана пред себе си. — Нищо няма… Нито пък ще има… Но аз исках ти да го видиш… Бих искала дори да говориш с него. Ти би могла най-добре да го прецениш… Но сега го няма. Излиза рано сутрин…

Невероятно променена, Жейна постоя мълчаливо, после склони глава на рамото на София и промълви:

— О, Соня… Никога не съм изпитвала такова нещо… Никога… Към никого…

София чувствуваше как трескаво бие сърцето на Жейна. Ръката й остана неподвижна в косите на момичето. Отначало й се струваше, че беше невъзможно нежната, чиста Жейна да е увлечена по този загадъчен и, както сега си мислеше, груб и жесток човек. После усещането за нещо отнето от самата нея се върна отново в гърдите й и тя се почувствува слаба и унизена до дъното на душата си. За пръв път сега Жейна й се струваше досадна и глупава, всичко наоколо — празно и скучно, цялата тази история — отвратителна.

София стана бавно и сложи шала на главата си. После, без да даде израз на това, което я вълнуваше, каза, че бърза, целуна Жейна по страните и като наметна копринената си пелерина, излезе навън.

Над града започваше да вали. София мина под мрачния свод на Хисаркапия и тръгна по улиците. Не й се прибираше в къщи. Искаше да се разсее, да мисли за хубави неща, които бе виждала или й предстоеше да вижда в живота си. Искаше да срещне весели, жизнерадостни хора, а не такива странни типове като Грозев, като всичко около него — сурово и мрачно.

И докато мислеше така, кръстосвайки безцелно тесните улички на тепето, тя усети, че дъждът се бе усилил. Спря се под издадените керемиди на една стряха. Вдигна глава и едва сега видя, че се намираше пред къщата на Джумалиеви. Високите прозорци на горния етаж гледаха още по-мрачно под дъждовното небе.

Несъзнателно тя бе дошла отново тук, до голямата дъбова врата, зад която живееше той. Това й се стори като знамение. То я изплаши и омаломощи.

Дъждът се усилваше. Ниско над хълмовете премина гръм — силен и радостен.

Тогава с подкосени от вълнение крака София се спусна по тясната улица към Съборната църква, сякаш се стремеше да избяга от нещо съдбоносно, което я преследваше.