Петър Константинов
Синият аметист (12)

11.

След обявяването на войната притокът на чужденци в Пловдив бързо намаля. Дори тези, които бяха в града, гледаха час по-скоро да го напуснат и се отправят било на север към Белград и Виена, било на юг към Цариград, откъдето щяха да търсят по-сигурен начин за пътуване.

Това бързо опустяване на града потискаше още повече и без това мрачното настроение на Аргиряди, свикнал да ласкае самолюбието си в постоянни срещи с чужденци.

Ето защо той следеше сега с интерес разговора между току-що пристигналия американски журналист Макгахан, секретаря на английския консул в града Питър Хейгърт и дошлия да се сбогува Теохар Сарафоглу.

Цялата фигура на Дженерариъз Макгахан излъчваше респект, който допадаше на Аргиряди. Той познаваше бегло журналиста. Знаеше, че бе живял в Петербург и че имаше близки приятели в руската столица, между които и сегашния посланик в Цариград, генерал Игнатиев. Едва миналата година обаче, в дните, които последваха въстанието, Аргиряди видя кореспондента на „Дейли Нюз“ в съвсем друга светлина.

Дописките по баташкото клане, изпращани от този вестникар, бяха станали причина Аргиряди да изживее първото дълбоко смущение в душата си. Той не сподели с никого това. Криеше дори получаваните от кантората на братя Гешови вестници в касата си като някакво изобличение, което засягаше и него. Не ги прочете втори път, но не намери и сили да ги скъса.

Този смут — макар и заглъхнал — го вълнуваше и сега, додето слушаше разговора на тримата, седнали в широките кресла пред писалището му.

— Войната — казваше Сарафоглу, верен на принципа си да оправдава всеки свършен факт — е последствие от неуспеха на определени сили да принудят Турция към позорни отстъпки.

— Войната — кимна Макгахан — е последствие от невъзможността на Турция да осигури елементарни граждански права за поробените от нея народи. И ако трябва да бъда по-точен — войната е последица и от всички добри услуги, които Европа правеше на Турция от години насам.

Питър Хейгърт, не много висок слаб човек, с приплесната като у невестулка глава, го погледна за миг с безцветните си очи.

— Не разбирам за какво точно намеквате, господин Макгахан — каза той.

Макгахан извади пура, откъсна края й и я поднесе към запалената свещ, която му подаде Аргиряди.

— За какво намеквам… — проговори отново той, като изпусна струя дим от устата си. — На първо място за неуморната дейност, с която премиерът Дизраели се стреми да закрепи един тираничен режим в тази част на Европа. Вие добре знаете и усърдно подпомагахте това, господин Хейгърт.

— Аз съм чиновник на моята страна, господине — отвърна със студено достойнство секретарят.

— Именно като такъв — кимна глава Макгахан — вие се погрижихте да бъде своевременно съобщено на турските власти за нашето пристигане в Пловдив през миналата година и само ориенталската им мудност ни позволи да обиколим района на въстанието по-бързо, отколкото достигаха нарежданията им.

— Вие говорите с предубежденията на ирландец, господине — засмя се злъчно Хейгърт.

— Аз говоря с убежденията на очевидец — отговори Макгахан, — и то именно е неприятно както за вас, така и за мен.

И като се наведе в стола си, продължи:

— Това е трагедията на съвремието ни, господин Хейгърт. В миналото всяка държава защищаваше само своите собствени интереси. Така беше повече или по-малко справедливо. Големите държави обаче създадоха голямата политика и тя подчини на себе си всичко, включително и съвестта на хората. Искам да ме разберете добре. Говоря за системата. Може би безогледността е болест на могъществото. Във всеки случай ще бъде твърде печално за света, ако това стане правило във външната политика на държавите.

— Такива са личните ви разбирания — гледаше го спокойно и студено секретарят. — Ние имаме интереси в тази част на света…

— Аз твърдя същото — отвърна Макгахан. — Нали заради това действувахте тъй хладнокръвно. — Той погледна за миг англичанина. — Сега вече не ви остава нищо друго, освен да запазите хладнокръвието си.

— Аз считам, господин Макгахан — обади се и Сарафоглу, — че държането на Англия спрямо отоманската държава е пример на изпълнен дълг в международните отношения.

Журналистът се облегна на креслото си и като погледна спокойно Сарафоглу, каза бавно:

— Всъщност за мене остава не напълно понятно защо вие се страхувате страната ви да бъде независима?

— Ще ви обясня — отвърна Сарафоглу, като опипа по навик ланеца на часовника си. — Преди всичко трябва да знаете, че аз съм подпомагал борбата за българска църковна независимост. Господин Аргиряди може да го потвърди. Що се касае обаче до политическата свобода, аз имам свои аргументи. Първо — получаването политическа независимост на една страна трябва да стане без каквито и да било сътресения. Тя трябва да се придобие чрез постепенно осигуряване на самоуправление…

— А дотогава могат още няколко пъти да изколят народа ви — кимна с глава Макгахан.

— Моля! — вдигна ръка Сарафоглу. — Второ, убеден съм в невъзможността на малките народи да се развиват самостоятелно. Знаете ли какво би представлявала една турско-българска държава подобно на Австро-унгарската империя. Трето — той методично сгъваше пръстите на ръката си, — във финансово отношение малките държави представляват плачевна картина. Четвърто — никой свестен гражданин в тая страна няма да се съгласи да бъде управляван от хайти и тям подобни нехранимайковци, скитащи по кръчмите на Букурещ…

Макгахан се усмихна.

— Мисля, че най-важният ви аргумент е друг: не си струва човек да стане от кресло в Държавния съвет, след като веднъж е седнал в него…

— Мен Държавният съвет не ме храни, господине — каза Сарафоглу с леко раздразнение в гласа си.

— Аз не намеквам за препитанието — усмихна се вестникарят, като погледна часовника си. — Впрочем ние едва ли ще приключим спора със съгласие…

И ставайки, се обърна към домакина:

— Трябва да тръгвам. Ще ми се да отида и до Пазарджик…

Аргиряди стана също.

— Ще ми бъде приятно — каза той, — ако ми бъдете гост. Ние сме се срещали за толкова за кратко досега.

— Благодаря ви — усмихна се Макгахан, — тук съм при мой приятел от Константинопол, Павел Данов, и мога само да бъда признателен за вниманието ви.

— Да — стисна Аргиряди ръката му за сбогуване, — бях чувал, че сте близък с младия Данов. Надявам се все пак, че ще се видим отново…

Сарафоглу също стана и слагайки ръкавицата на костеливата си ръка, явно гореше от желание да продължи разговора си с журналиста и на улицата. Настроението му беше развалено. Човек не знае как да се държи с тези хора. И най-важното, не знае какво могат да ти докарат до главата.

На вратата гостите се сблъскаха с Амурат бей.

Аргиряди представи журналиста на бея. Амурат гледа един миг съсредоточено Макгахан, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. После кимна леко и побърза да се качи по стълбите, без да обърне никакво внимание на Сарафоглу.

Когато Аргиряди се върна в стаята си, той завари бея седнал в креслото. Питър Хейгърт, изправен срещу него с фьотърния си цилиндър в ръка, се сбогуваше. Бяха завършили някакъв къс и напрегнат разговор.

След като англичанинът си излезе, беят продължи да пуши мълчаливо. Беше явно възбуден.

— Хейгърт настояваше да ви види още тази сутрин — каза Аргиряди, — имал да ви предава важни предложения.

Амурат се усмихна скептично.

— Техните предложения, ефенди — каза той, — са почти винаги умела форма на искания.

— И изобщо — погледна той сухо Аргиряди — много от тях не са далеч от тоя брадат писач, когото изпратихте сега. Целият провал на Мидхат паша и европейската ни политика през миналата година започна именно от компанията на вигите в Англия.

Той помълча малко и като гледаше съсредоточено пред себе си, добави глухо и с горчивина:

— В тази война Англия има една цел — Кипър! И тя ще го отнеме от нас почти като благодеяние…

Беят отиде до прозореца, опря ръце на рамката и постоя така. После се обърна, вдигна очи към Аргиряди, сякаш го виждаше за пръв път, и каза с друг, променен глас:

— От Истанбул искат двойно повече зърно от това, което беше определено.

— Откъде да го набавим? — вдигна рамене Аргиряди.

— Не са успели да съберат от Анадола и Багдадския вилает — продължи хладно Амурат, без да обръща внимание на възражението, — затова увеличават тук.

И като помълча малко, каза:

— Засега наредих да пуснат между житарите в чаршията, че реквизиционната комисия дава допълнителна цена за по-голямо количество жито. Хамид паша дава на разположение на прекупчиите и житарите ескадрон черкези. И това мисля, че стига…

Амурат взе ръкавиците си от масата и подчерта:

— Ще платим десет до петнадесет гроша на чувал допълнителна цена…

Беят беше си възвърнал спокойния, уравновесен вид и дори леко се усмихна на Аргиряди, подавайки му ръка.

Когато се върна до масата си, Аргиряди се спря, загледан в синкавия цигарен дим в стаята.

„Какво може да спаси Турция? — мислеше си той. — Англия, младотурците, аллах или сатаната?…“

После прибра ключовете от писалището си в джоба. Погледна по навик часовника. Отиде до вратата, повика Теохарий и му нареди да обади на членовете на реквизиционната комисия да се съберат след час в кантората му. Облече се бързо и излезе.

 

 

Дженерариъз Макгахан пристигна в Пловдив на връщане от Дунавския вилает. Беше началото на май. Вече трета седмица, откак войната бе обявена. Но турците не бяха съсредоточили войски никъде покрай брега на Дунава.

Военните действия се ограничаваха досега само в кратки схватки около Измаил и в подвижни боеве из Анадола, край Карс. Световните агенции предаваха противоречиви сведения. В един и същи ден човек може да прочете в „Таймс“ за огромни турски сили в Румелия и да се убеди, че те изобщо не съществуват, разгръщайки страниците на „Вийнер Цайтунг“; да бъде изненадан от съобщаване на достоверни факти по подготовката на турски десант в Румъния от лондонския „Дейли Експрес“ и да разбере, че това е чист блъф, хвърляйки само един поглед върху заглавията на пруския „Ди Кроне“.

Макгахан разбираше добре езика на заглавията и ловко се ориентираше по тях за становището на европейските сили, за настроенията в правителствата по Източния въпрос.

Но сега, когато бе минал почти цялата територия от Русчук до Видин, той се увери в две неща, за които вестниците изобщо не пишеха. Първо, че Турция не беше в състояние да води продължителна отбранителна война — дори при модерното и запазено въоръжение, каквото притежаваше. И второ, че въпреки погрома върху българското население през миналата година войската, която щеше да мине Дунава и да влезе в България, можеше да разчита на сигурна и гореща поддръжка по градове и села. Това последното разбираха добре изглежда и турците и Макгахан беше видял в Търново и в Русчук колони от заточеници, откарвани на юг към Анадола.

По бреговете на Дунава и по планините на България се готвеше жестока схватка. Тя обещаваше да бъде една от най-кървавите и драматични от времето на Кримската война насам.

Верният усет на журналист подсказваше на Макгахан неминуемо поражение на турците. Заедно с това обаче той предвиждаше и кървавия дял, който беззащитната рая щеше да понася все по-тежко в хода на това поражение.

Отбиването в Пловдив беше отклонение от маршрута му, но той имаше твърдото намерение да се срещне с Данов и да склони приятеля си да замине с него за Константинопол. Това беше последната възможност да помогне на Павел, преди стихията на войната да погълне страната. Веднага след връщането си Макгахан възнамеряваше да замине за Румъния през Виена. В Плоещ го чакаше вече Скобелев, синът. Едно отдавнашно познанство, станало в степите на Средна Азия, свързваше двамата мъже в топло приятелство.

Ходът на събитията сега и ужасите, които беше срещал в България, правеха журналиста нетърпелив. Той искаше да види тази земя от другата страна, през огъня на оръдията и шрапнелите, да види възкресението на народа и възмездието за мъртвите, които с хиляди лежаха в прахта през онова злокобно лято, когато за първи път стъпи тук.

Сега обаче грижата му беше Данов. Обичаше момъка заради необикновената му чистота и ентусиазъм. Наистина войната беше вече обявена и Макгахан не можеше да го вземе със себе си. Но поне можеше да му предостави дома си в Цариград и сигурност, която тук едва ли щеше да има.

Журналистът говори с Павел за тези свои намерения още с пристигането си в града. Денят обаче мина в пътуване до Пазарджик и Макгахан можа да повтори отново предложението си едва когато двамата останаха сами в стаята на Павел, малко преди тръгване за гарата.

Павел го изслуша спокойно и накрая, като се усмихна сдържано, каза:

— Не зная какво бих правил в Константинопол. Нямам почти никакви приятели, а и вие няма да бъдете там.

— Това не е довод… — отвърна журналистът. — Просто ще изчакате събитията на по-сигурно място.

— Аз нямам намерение да ви изтъквам доводи — каза Павел. — Потиска ме друго. Това, че не мога да посветя живота си на благородни цели. Има толкова възвишени идеали, на които човек може да служи. Четете Волтер, Монтескьо, Бейкън…

Макгахан се усмихна.

— Всички учения страдат от недъга, че са само учения — поклати глава той. — Всъщност в живота създаване на всеобщо благополучие е невъзможно, поне засега. Просто няма откъде.

— От земята — обърна се решително Павел. — Тя е в състояние да даде благополучие за всички.

— Не. Само земята не е в състояние… Иначе тя щеше да задоволява човечеството винаги. Единственото спасение ще бъде може би човешкият прогрес, който ще увеличава благата безспорно и неизмеримо. Дотогава теориите за общочовешко благополучие могат да останат само теории…

Макгахан извади малка сачма от джоба на жилетката си и бавно започна да я оглежда.

— Знаете ли — усмихна се той, без да вдигне очи към Павел — винаги ми се е струвало, че на този свят някои хора не са родени за времето и мястото си. За тях има две възможности — или да се примирят и да приемат живота такъв, какъвто е, или да се опълчат срещу него.

Макгахан вдигна глава едва сега и погледна Павел. Пусна сачмата в джоба си.

— Второто — продължи той — за мене е било винаги една от най-верните прояви за достоен човешки характер. Не знам каква ще бъде по-нататъшната ви участ, Павел, но засега харесвам именно това, че оставате такъв, какъвто сте, въпреки всичко, което животът ви обещава и предлага.

Журналистът стана и отиде с широки крачки до закачалката за жакета си.

— Вие ме надценявате — поклати глава Павел. — Вярвате ли, че сам аз не зная на какво съм годен и какво трябва да върша. Ето сега — превеждам Русо и се питам това ли е, което мога и трябва да правя. И ми идва да скъсам всичко и да го изгоря… Добре. Но после? Какво трябва, какво изобщо мога да правя аз? Искам да дам нещо от себе си за всичко, което става сега, но не знам как, не знам къде…

Макгахан закопчаваше бавно дрехата си.

— И аз не бих могъл да ви упътя, приятелю — каза след дълго мълчание той, — макар че ви разбирам добре. В такива времена нещата са объркани повече от всякога. Човек като че ли трябва да следва повече интуицията си, отколкото разума. Впрочем през тези дни, когато пътувах насам, имах чувството, че турците са възбудени не само от войната, но и от нещо, което става вътре в страната. Може би се касае за вълнения от рода на миналогодишните. Кой знае? Подмолното движение е невидимо като сенките на нощта. — Той се загледа през прозореца и произнесе замислено: — И все пак то не е за човек като вас. Вие нямате почти никакъв житейски опит и в такава борба ще изглеждате наивник.

Журналистът погледна часовника си. Беше време да тръгнат. Двамата излязоха и наеха един от файтоните, които чакаха на Пазаричи, до черковната стена.

От стръмната улица към Тепеалтъ градът се виждаше като на длан. Оттатък Марица слънцето залязваше под ко̀сите му лъчи къщите по върховете на тепетата горяха като жълти и оранжеви петна, пръснати върху крехката зеленина на дворовете. Ниско долу ярките цветове на стените, прясната белота на камбанариите угасваха в лилавия здрач на сянката, сякаш потъваха в дълбока и спокойна вода.

— Вие говорите — обади се Павел — за подмолно движение. Имате ли предвид нещо определено…

Макгахан вдигна рамене.

— Абсолютно нищо… Само предполагам… — И след късо мълчание продължи: — Така или иначе, за мен изходът на събитията е неоспорим. Войната ще бъде среща на две армии, но и на два свята. Тъкмо затова ще е безпощадна и кървава не само на бойното поле, но и тук, в тила…

Файтонът спря. Бяха стигнали гарата. Един чиновник в тъмна униформа показа купето на Макгахан и му даде запазения билет. Вагоните на влака бяха три. Накрая беше прикачен един товарен вагон, пазен от въоръжено заптие. До тръгването на влака оставаха няколко минути. Павел и журналистът седнаха на дървената пейка по средата на перона. Локомотивът изпущаше облаци па̀ра и от време на време късо изсвирваше. Пред сградата на гарата нарядко се обаждаха сигнални звънци.

Макгахан мълча дълго, после, оглеждайки небрежно влака, запита Павел:

— Имате ли действително нещо, което ви задържа тук?

Павел се облегна назад и след малко отвърна, без да го погледне:

— Това не е едно нещо, Дженерариъз. Работата е там, че то изобщо не е нещо определено…

Сигналните звънци на гарата забиха припряно. Макгахан стана. Изправи се и Павел. Двамата мълчаливо стигнаха вагона. Журналистът се спря за малко и после бавно, като отделяше всяка дума, каза:

— Има ли нещо лично, което ви задържа тук?

Павел усети, че леко поруменява, но поклати отрицателно глава.

— Тогава помислете добре… И ако решите да дойдете можете да сторите това през цялата следваща седмица. Аз ще замина едва след десет дни. — Макгахан го погледна приятелски, после добави: — Ако останете тук и ви се наложи, използувайте това.

И му подаде плик с емблемата на американската легация в Цариград. Павел задържа за миг плика в ръцете си.

— След месец, след два — продължи мисълта си журналистът, — когато русите минат Дунава и турците видят неминуемия си край, тук ще станат страшни неща… Недейте разчита много нито на положението на баща си, нито на брата си…

Около задните вагони на влака настъпи раздвижване. Изблъскваха и нареждаха заптиета в кордон. След малко откъм града се появиха четирийсет-петдесет човека. Ръцете на първите отляво бяха хванати от скобите на дълго желязо. От желязото почваше верига, която минаваше по ръцете на всички от редицата. Скобите се удряха една в друга и дрънченето на железата се носеше зловещо из перона. Хората бяха на различна възраст. Дрехите на повечето от тях, макар скъсани и мръсни, бяха градски и по всичко личеше, че са заточеници, които откарваха към Анадола. Вероятно идваха от малките градчета в полите на Родопите, защото Павел не познаваше никого, а и наоколо не се виждаха изпращачи. Само в долния край на перона някой подаде в редицата стомна вода и голям прегорял хляб.

Нисък набит офицер изкомандува и две заптиета започнаха да качват осъдените в товарния вагон. Вдигна се невъобразима врява, примесена със закани и турски псувни. Веригите звънтяха и се уплитаха. Чуваше се високият глас на едно заптие, което броеше хората. Горе във вагона железар заключваше веригите за отделните халки.

Влакът закъсняваше и всичко се придружаваше от суетня и безредие.

Павел погледна Макгахан. Американецът стоеше с леко разкрачени крака и наблюдаваше мълчаливо върволицата на затворниците.

— Неизменната действителност в османската империя… — процеди през зъби той.

— И това във века на човешкия прогрес, пред очите на Европа… — довърши Павел.

Макгахан поклати глава.

— Европа — каза бавно той — може би има нужда от това. Колкото до човешкия прогрес, аз не съм убеден, че той се отнася и до човешките нрави…

Влакът пронизително изсвири. Макгахан погледна приятеля си, стисна ръката му и се качи във вагона. Влезе в купето и се опита да свали прозореца. Беше заключен. Локомотивът изпусна кълба па̀ра и дръпна вагоните. Макгахан вдигна безпомощно рамене.

Влакът пое бавно на юг. До някое време се виждаха махащи ръце от прозорците, после остана само последният вагон с провисналите през процепите крака на затворниците и квадратните червени фенери на буферите.

Във файтона Данов се сети за плика. Беше го сложил в джоба си. Отвори го.

„Американската легация в Константинопол уверява, че господин Павел Данов е на служба сътрудник при посолството и се намира под закрилата на конвенциите, сключени между съединените държави на Северна Америка и отоманската империя.

Секретар: Юджин Скайлер“

Павел сгъна плика. От двете му страни минаваха в кариер заптиета. Охраната на затворниците се връщаше в града.

— Къде да карам, чорбаджи? — попита файтонджията. Павел не отговори. Вечерните сенки се бяха превърнали в тъмнина. И през нея светлините на града бяха още по-далечни и загадъчни.