Петър Константинов
Синият аметист (10)

9.

Грозев се спусна към Куршумли хан. След това зави по чаршията и стигна моста на Марица. Пред Хюнкяр хамам бяха спрели натоварени военни коли. Грубите чергила очертаваха ясно товара им. Опитното му око разпозна големи артилерийски сандъци със снаряди. Колите бяха спрели да сменят конете и вероятно продължаваха пътя си към Пазарджик, малко по-назад охраната беше слязла от конете и войниците, в сини шаячни мундири, унило потропваха с крака, схванати от влагата на дъжда.

Турците пренасяха усилено оръжие и припаси на север и това беше очевидно доказателство, че големите и съдбоносни събития са съвсем близо.

Грозев мина замислено дървения мост на Марица и потъна в тесните улички на Каршияка. Той заобиколи складовете при харманите и скоро излезе на карловския път.

Беше четвъртък, пазарен ден, и волските коли мудно се поклащаха всред калните локви на пътя. Отстрани вървяха селяни от Средногорието, с шаячни антерии, брадясали, с полски калпаци и изплашени погледи.

Повечето от колите бяха натоварени с букови дърва и слама, но тук-таме имаше коли с реквизирана храна. Край тях вървяха окаляни и изморени заптии и, озлобени от тежкия път, ругаеха каруцарите. И малкото храна, останала по стремските села, се прибираше сега в града.

Грозев погледна още веднъж колите, измъчените, затъпели от умора лица на селяните и като загърна дрехата си, продължи надолу по пътя.

В долния край на шосето, малко преди старата воденица, се намираше ханът на братя Търневи. Тази голяма двукатна постройка със сиви стени, обрасли в бръшлян, беше от години свърталище на комитетски хора. Тук неведнъж бе идвал и Дякона. Отдалечеността от града и невзрачният вид на оградата бяха удобно прикритие за срещите, които ставаха в нея.

Общуването на стопаните й с много хора подпомагаше дейността, която се вършеше в тоя самотен и мрачен дом на карловския път.

Като доближи хана, Грозев извади джобния си часовник, увери се, че идва навреме, хвърли бърз поглед зад себе си и като не забеляза нищо подозрително, влезе в задния двор.

Дъждът се беше усилил и заглушаваше стъпките му по едрия калдъръм. До обора, от източната страна на сградата, имаше тясна, добре залостена врата, която изглежда рядко се ползуваше. Грозев почука на нея отсечено. Вратата се отвори и на пролуката се показа продълговатото лице на по-големия от братята — Христо Търнев. Гостът влезе и му подаде ръка.

— Точен си… — каза Христо и се здрависа приятелски.

От вратата започваше тясна извита стълба, която извеждаше на тавана. Двамата тръгнаха по нея. Стъпалата глухо скърцаха. Грозев бутна вратата пред себе си и влезе в полутъмния таван. Спря на прага, колкото да свикнат очите му с мрака.

— В другата стая са, зад гредите — упъти го Христо.

Едно перде, направено от старо зебло, се раздвижи в дъното и оттам излезе възсух човек.

Това беше Коста Калчев, бивш учител в класното училище. След избухването на въстанието Калчев беше прекарал заедно с другите заподозрени шест месеца в килиите на Ташкапу. Пуснаха ги едва през декември, в навечерието на Цариградската конференция. Оттогава дребният, безработен даскал търсеше неуморно хора и средства, които можеха да съживят делото.

— Ето че дойде… — каза усмихнато Калчев, като повдигна пердето, за да мине Грозев. — Чакахме те… Имаме гост…

В малкото пространство, заградено от пердето, бяха струпани сандъци. В средата стоеше ниска маса, на нея — бутилка с угаснала свещ и разхвърлени наоколо книжа. Светлината идваше отдолу, от запрашеното прозорче, почти на равнището на пода. Това правеше обстановката още по-тайнствена и мрачна.

В стаята имаше двама души. Единият беше Кирил Бруцев, бивш семинарист, най-младият член на комитета по време на въстанието. Другия Грозев виждаше за първи път. Той седеше на някакъв сандък. Беше не по-възрастен от двадесет и пет години, облечен в голямо за ръста му шаячно палто. Когато Грозев влезе, той стана и заобиколи масата. Беше сух, дребен, с потъмняло небръснато лице, но с жив поглед.

— Запознайте се — каза Коста Калчев, като ги гледаше. — Това е Искро Чомаков, член на комитета. Избягал преди два месеца от затвора в Бруса и едва тази нощ пристигнал в Пловдив.

— И то как, мислиш? — засмя се Христо. — В един вагон памучна прежда, изпратена на тукашния търговец Арпинян от Едирне.

Грозев гледаше изтощения човек пред себе си, слушаше обяснението на учителя. После стисна ръката на беглеца и каза:

— Поздравявам ви, господин Чомаков, за щастливото избавление и затова, че идвате отново при нас.

Ръкува се с Бруцев и се обърна към ханджията:

— Христо, прати хабер на Димитър Дончев да дойде. Най-сетне можем да поговорим с повече хора…

Грозев свали плаща от раменете си и седна на един от сандъците.

— За Татар Пазарджик минават обозни коли със снаряди — погледна той Калчев. — Видях ги при Хюнкяр хамам. Изглежда ги карат за София, а оттам през Арабаконак за Видин… Сега най-важното е да разберем какви военни складове ще има тук.

— Дончев снощи чул, че от вчера опразват за склад къщата на Текалата към гарата — обади се Коста, като събираше книжата по масата.

— По количеството оръжие, което ще оставят тук — каза Грозев, — ще се разберат много неща. От всичко досега личи, че главният снабдителен пункт ще бъде Пловдив, а това значи, като траен фронт те смятат да държат билото на Стара планина.

— Пак от Дончев научих — обади се Коста, — че преди два дни в Заара дошли четирима немски инженери, военни, и минали през Хаинбоаз и през Шипченския проход, за да видят могат ли да прекарат оръдия по тия места и за какво време ще прехвърлят Балкана.

Долната врата се хлопна и стълбите глухо заскърцаха.

— Дончев пристига начаса… — усмихна се Калчев и дръпна пердето.

Димитър Дончев беше едър човек с мургаво лице и здрава, набита снага. Миналата година, още първата нощ след като пламна Средногорието, той беше прекарал заедно с Кирил Бруцев трийсет тенекии газ, които разляха по дюкяните в чаршията, но успяха да запалят само два от тях.

След въстанието, когато другите членове на комитета бяха арестувани, или изчезнаха, Дончев остана в града и успя да се скрие в Мараша в запустелия метох „Свети Врач“. Денем той сновеше с часове в подземието на метоха, а нощем излизаше на двора и гледаше небето над града, озлобен и мрачен като привидение.

До пердето Дончев се спря и като позна Искро Чомаков с несвикналите си на полумрака очи, разтвори ръце и прегърна дребния момък.

— Искро, жив бях да те видя бе, брате… Цяла година е това… Цяла година, майка му стара…

Слабите ръце на Искро потънаха в прегръдката на Дончев и момъкът успя да проговори едва когато косматият великан го освободи от обятията си.

— Живи бяхме, бай Димитре — говореше Искро, като оправяше палтото си и очите му възбудено горяха. — Не беше малко и нашето… То и сега не сме по мед и масло, ама друго е вече…

— Нека само почне — поклати глава Димитър и сянката на едрата му фигура раздвижи заканително гредите на тавана, — ще видят тогава… Тяхната мамица читашка… Да не забравя — обърна се той към Грозев, — от снощи в маслобойната на пазарджишкия път стоварват снаряди, а в долната казарма са докарали още три оръдия.

Грозев го погледна.

— Точно това говорехме — каза той. — Усилено превозват оръжие. — И като потърси с поглед Калчев, добави: — Мисля, че можем да почнем. Другиго не чакаме…

— Да — съгласи се учителят и премести един шкаф, за да направи място на Дончев. После огледа хората в мътния здрач на стаята и добави развълнувано: — Всъщност това е първото ни събрание от въстанието, братя. Затова нека чуем най-напред това, което нашият събрат от Гюргево, Борис Грозев, има да ни каже…

— Аз бих искал — прекъсна го басово Димитър Дончев — господин Грозев да ни разправи какво става оттатък — във Влашко. Минаха толкова месеци от въстанието, нищо не се чува нито от Букурещ, нито от Гюргево. А хората, дето останаха, питат… Не знам как е по другите места, но тук всичко е пепел… Ей това сме от Пловдивския комитет…

Грозев стана.

— Братя — започна той, това, — което каза Дончев, е вярно. Поражението на въстанието беше тежък удар за организацията. Понесохме го не само ние, които сме свързани с делото, но и целият народ. На вас, очевидците, е безсмислено да говоря за това…

Грозев млъкна за миг. В гласа му се усещаше леко вълнение.

— Събитията, които последваха въстанието — продължи той, — наложиха Централният революционен комитет да се преустрои. Сега той съществува като „благотворително общество“ в Гюргево. Връзките на това общество с центровете в страната са много слаби и несигурни и в никакъв случай не могат да заместят съществуващите преди въстанието. Това налага съживяването на народното движение да стане в самата страна, със собствени сили. Всички ний сме се клели в делото и трябва да го продължим. Може би ще каже някой — нужни ли са още жертви? Не е ли това безумие? Не, братя! Войната, която идва, ще реши съдбата на отечеството ни. За нас тя е не само последица, но и продължение на въстанието и на българската революция. От нея ще се роди свободата ни.

Грозев се бе променил до неузнаваемост. Лицето му беше все тъй изпито и сурово, но очите му сега горяха и тоя пламък връщаше неусетно в гърдите на другите отминалите дни, страшното и велико време на апостолите.

— Всеки, в чието сърце тече българска кръв — продължаваше Грозев, — трябва да дойде при нас. Това е наша първа цел. Ние не знаем как ще почнат събитията, но макар и да няма възможност за организиране на голямо движение, толкова, колкото сме, и всички ония, които ще дойдат при нас, трябва според силите си да помогнем за освобождението. Войната не е само на бойното поле. Войната може да бъде и тука — мълчалива, подмолна, но страшна за врага.

Грозев взе от ръцете на Калчев малък лист и продължи:

— Необходимо е да преценим разумно с какво разполагаме и какво можем да сторим. Както каза и Дончев, разгромът е свършил своето. Всичко, което е имало народното дело като свое, е смазано. И все пак — какво е останало тук? Има ли хора, които могат да ни подкрепят? Тях именно трябва да търсим сега. И ако още се колебаят, да ги привлечем при нас. Във време като сегашното всеки може да се окаже полезен на делото.

Настъпи кратка тишина и някой пошушна нещо.

— Абе то хора има… — обади се Дончев. — Има и други тука, дето се казват българи и дето се бият в гърдите за щяло и не щяло. Ама какво да кажа… По най-горещото време миналата година всеки от тях ни се видя, ни се чу…

— Вие познавате хората тук — погледна ги Грозев — и трябва да кажете кому може и кому не може да се дава доверие.

— Господа — стана прав Бруцев, — ако думата е за оная пасмина, дето като, плесен се е лепнала за партията, мога да ви уверя, че е безсмислено да се прави какъвто в да е опит. Тия хора и пръста си няма да мръднат. Те мислят само за пара̀та, маазата и за кяра си…

Бруцев говореше рязко, като подчертаваше всяка дума. Имаше остър поглед, но очите му излъчваха своя, вътрешна светлина и това придаваше особена решителност на слабото му, още момчешко лице.

— Не си прав — поклати глава Дончев. — Чаршията не е само Кацигра и Диноолу. И аз имах дюкян, и Кочо Кундурджията имаше дюкян, и Свещаров, и Рашко, и колко още…

— Ти остави това — обърна се към него Бруцев. — Кажи ми един филибийски чорбаджия, дето хвърли лани феса и дойде при нас!… Кой отиде в огъня, чия челяд се пръсна, кой изгоря, кажи!

— Кирко — прекъсна го Дончев, — от всекиго да вдигне пушка не чакай. Има хора, дето макар и да нямат сърце за това и макар да държат на имот и на челяд, кога допре ножът до кокала и трябва да помагат — ще го направят. Ей за такива става дума…

— Не се ли мамите, господа? — поклати глава Бруцев. В очите му пламна отново огън. — Какво искате от хора, дето пара̀та им е и слуга, и господар? Какво честолюбие и какво родолюбие търсите от тях? Та в Париж тия паяци разстрелваха деца и пиеха кръвта им с Бисмарк…

— Кириле — прекъсна го отново Дончев, — и друг път съм ти казвал — всичко ти е наред, един кусур имаш — семинарията. Винаги делиш света на херувими и на дяволи… А то не е тъй… Между ада и небето живеят хора бе, брате…

— Бруцев — обади се и Грозев, — оставете Бисмарк и Париж. Нашият хал не е по-добър. Въпросът сега е за всичко онова, с което можем да помогнем на нашето дело…

— Извинете, господин Грозев — обърна се към него Бруцев — но мисля, че нещата би трябвало да стоят по-иначе. Аз съм участвувал в подготовката на въстанието. Ще дам и сега всичко, което делото поиска от мен… Струва ми се, че въпросът при нас се ограничава. Истинската свобода за народите може да се постигне само ако се свалят тираните с една всеобща революция. Каква свобода има във Франция, щом Луи Огюст Бланки е още в затвора? Свободна ли е Русия, която чакаме като месия, щом Лавров пише вестниците си в Женева, а хиляди най-просветени умове гаснат в Сибир? За каква свобода се борим ние? И ако трябва да умрем — за какво умираме?

Грозев го слушаше мълчаливо, гледайки книжата пред себе си. Когато младият човек свърши, той го погледна кратко, после каза:

— Аз разбирам какво искате да кажете. Но вече десетилетия ние водим борба за сваляне на турската тирания. За нас освобождението на страната е първата задача, която трябва да решим. От нея зависи бъдещето на народа ни, развитието и прогресът му. На тия, които са заложили всичко в тази борба, вашите идеи, колкото възвишени и благородни да са те, ще се сторят непонятни. Те са твърде далечни и нереални. Всеки ще ви запита кога, как и с какво ще осъществите идеите си… Хората, които чакат слънцето, не обичат мъглата, господин Бруцев…

Семинаристът стана рязко.

— Вие искате да кажете — почервеня лицето му, — че аз съм фантазьор и идеите за световната революция са мъгла… Искате да се надсмеете и да ме унижите… Аз не се плаша от това, господине. Разбиранията ми не са плод на хрумване, а са в самата ми кръв и съм готов да ги отстоявам до края на живота си.

— Аз не ви се надсмивам и не искам да ви унижа — отвърна спокойно Грозев. — Ни най-малко. Тъкмо наопаки: аз уважавам идеите ви. Не ги споделям, защото за мен това са още фикции и защото съм се посветил на друга цел — освобождението на България. Вие обаче може да служите също тъй достойно на това дело. И сте го доказали. Преди да направите един човек гражданин на света, трябва да го направите гражданин на страната му. Туй е смисълът на нашата борба сега…

Бруцев не отвърна нищо. Грозев замълча за миг, след това продължи:

— Казах и в началото. Не по-малко важен е и въпросът какво можем да направим и ние самите, които сме тук…

— Трябва наистина, майка му стара — удари ръка в коляното си Дончев, който излезе от мълчанието, в което се намираше по време на разговора между Грозев и семинариста, — трябва да направим нещо… Да седи човек със скръстени ръце не бива… И срамота, и грехота е…

— Да направим — обади се и Искро, — да подпалим складове, да хвърлим някой мост на железницата…

— Не — каза решително Коста Калчев и сложи ръка върху листовете, които лежаха на масата, — да се разруши мост на железницата е лудост. Могат да пострадат и българи. Как тъй… Да проливаме невинна кръв… За нищо на света… Не съм съгласен с това…

— Прав е Коста — поклати глава Дончев, — не стига, дето погубиха толкова наш народ, а ние да си сложим петно на душата. Но мисля, че е редно да затрием някоя и друга черна турска душа, преди да се захванем с по-големи неща.

— А и тая борба, дето я водим, не е безогледна — продължи Коста, сякаш не беше чул думите на Дончев, — тя е борба благородна и чиста, с определена цел, в името на идеали, а не просто за вземане жертви…

— Не остава нищо друго — усмихна се иронично Бруцев, — освен да си седим на топло по миндерите на Забуновото кафене. Всичко останало ще се нареди…

— Господа — обади се Грозев, — терорът срещу населението не се признава от нашето движение и ние няма да го използуваме. Дотолкова, доколкото са необходими прекъсвания на телеграфни или железопътни връзки, те ще бъдат налагани от случая и ще се решават в съответния момент…

Отдолу се чу необикновен шум. По външната стълба се качваха бързо хора. Стълбите кънтяха от тежки стъпки. Калчев мина тревожно пред масата.

Грозев прекъсна думата си и погледна лицата на другите. После измъкна белгийския си пистолет и го зареди. Дончев скочи до пердето. През вратата на тавана влизаха двама души. Единият беше Христо Търнев, след него вървеше друг човек, приведен, наметнат с мокър плащ. Лицето на Христо бе бледо и възбудено.

Търнев дойде до пердето, пое си дъх и тоя миг се стори безкраен на хората.

— Братя — каза с променен от вълнение глас ханджията, — тоя наш брат, чирпанският революционер Христо Гетов, носи бележка от Блъсков, гавазина при гръцкото консулство в Едирне.

Подаде на Грозев разгънат малък лист и хората се струпаха около него. Борис хвърли бърз поглед и зачете гласно:

— „Бай Христо, намери веднага Борис Грозев и му предай, че вчера, 12 априлий, в Кишиньов руският император обяви война на Турция за нашето и на всички поробени християни освобождение. Да живее България! Целувам ви, братя!“

Миг-два всички останаха вцепенени. Очите на Христо Търнев бяха плувнали в сълзи. Тогава Грозев го доближи, прегърна го и го целуна. Това като че ли опомни другите и отприщи накипелите чувства в гърдите им.

— Братя — говореше прегракнало Коста Калчев, като се мъчеше да надделее общия шум, — великото знамение настъпи! Къде са сега пророците? Кой казва, че всичко, което стана в Панагюрище и Копривщица, е нахалост, кой казва, че въстанието е глупост?…

— Няма връщане назад… Напред!… — извика Димитър Дончев. После прегърна за втори път слисания Гетов.

Искро Чомаков се беше покачил на един сандък, оттам скочи на масата. Изправен, с разтреперан и малко прегракнал глас той запя:

Стани, стани, юнак балкански,

от сън дълбок се събуди…

Лицето му, изморено и брадясало, беше озарено от необикновена светлина. Той ръкомахаше в такт с песента и издигаше слабата си кокалеста ръка, сякаш развяваше знаме.

Всички подеха песента, пееха заедно с Искро и Чинтуловата песен звучеше като победно предсказание всред прашните греди на тавана. За втори път през този ден обаянието на отминалите дни се връщаше. Камбаните биеха, вятърът носеше дъх на барут, вдигаха се мъртъвци. Възкръсваше една епоха… И тия хора, които до преди минута спореха и се съмняваха, сега се бяха превърнали в едно сърце, в благодатни сълзи, които измиваха болката на унижението и превръщаха миража на цяло столетие в истина.

Грозев пееше с необикновено вълнение, възбуден и увлечен от възторга на хората около него.

Когато песента заглъхна, той вдигна ръка и каза:

— Това е, братя… Започва последният бой… Единственото, което остава сега, е борба докрай. Другото вече е позор и предателство!

Борис погледна часовника си, после продължи:

— От днес движението на турците, струпването на войски, оръжие и храни трябва да се следи. Калчев ще разпредели как да става това… Христо Търнев ще е връзка между всички ни.

Хората възбудено зашумяха около масата.

— Братя… — вдигна ръка над другите Димитър Дончев. — Време е да тръгваме, преди Сабри чауш да е излязъл на моста… Все по обед излиза, кучето…

Най-напред Калчев, а после и останалите трима, продължавайки все още разпалено да говорят, напуснаха тавана.

Грозев поговори още малко с Христо Гетов, после остави някакви книжа на Търнев, тури револвера си във вътрешния джоб и като наметна плаща си, слезе по стълбата.

Навън продължаваше да ръми. По карловския път все тъй уморено се поклащаха изостанали коли. Селяните размахваха остени и от време на време подвикваха на животните.

След първия завой Грозев се спря. Оттук се виждаха ниските къщи край брега на реката. Над града, над Марица, високо във влажното небе нахлуваше освежителен дъх. Грозев го усещаше с гърдите си, с развълнуваното си сърце. Струваше му се, че тази нощ заедно със ситния дъжд над равнината беше дошла най-сетне пролетта.