Езикът на животните

The Language of Animals ^[0]

Един човек имал овчар, който му служил вярно и честно много години. Веднъж, когато овчарят вървял подир стадото, чул някакво съскане на хълма и като не знаел какво е, отишъл да види. Когато стигнал до мястото, там имало голям пожар, а в центъра му пищяло едно змийче. Като видял това, той изчакал да види как ще постъпи змийчето, тъй като всичко наоколо му горяло и огънят почти се бил приближил до него. Змийчето, като го видяло, изпискало:

— Драги овчарко, направи едно добро, измъкни ме от този пожар.

Овчарят се смилил от думите му и протегнал кривака си, а то изпълзяло по него. Щом изпълзяло, змийчето се увило около шията му. Като видял това, овчарят се изплашил и казал:

— Ти наистина си подла твар! Така ли ми се отблагодаряваш за това, че те спасих? Както казва поговорката: „Направи добро, че да намериш зло.“

Змийчето му отговорило:

— Не се плаши, няма да ти сторя зло. Само ме отнеси при баща ми, царя на змиите.

Овчарят се извинил и казал:

— Не мога да те занеса при баща ти, защото няма на кого да оставя да пази овцете ми.

Змийчето му казало:

— Не бой се за овцете си, нищо няма да им се случи. Ти само ме отнеси при баща ми и върви бързо.

Като нямал друг избор, той потеглил със змийчето по хълма. Когато стигнал до една врата, образувана само от преплетени змии, и се приближил до нея, змийчето, което било увито около врата му, изсъскало и змиите, сплетени във форма на врата, веднага се разплели и им направили път да влязат. На влизане в двореца, змийчето извикало на овчаря:

— Спри да ти кажа нещо! Когато отидеш в двореца на баща ми, той ще предложи да ти даде каквото поискаш — злато и сребро, но ти не приемай нищо, само го помоли да ти даде дарбата да разбираш езика на всички животни. Той няма да склони веднага, но накрая ще изпълни желанието ти.

Овчарят влязъл с него в бащиния му палат и баща му, като го видял, се просълзил и го попитал:

— О, сине мой, къде беше досега?

То отговорило и му разказало всичко подред: какво се било случило, как се случило и как овчарят го спасил. Тогава царят на змиите се обърнал към овчаря и му рекъл:

— Ела, синко, какво искаш да ти дам в отплата за спасението на детето ми?

Овчарят му отговорил:

— Нищо друго не искам, само ми дай дарбата да разбирам езика на всички животни.

Царят на змиите му казал:

— Това не е подходящ дар за тебе, синко, защото ако ти дам такова нещо, ти ще се издадеш пред някого като се похвалиш и тогава веднага ще умреш. Поискай нещо друго.

Овчарят му отвърнал:

— Искам това и нищо друго. Ако ми го дадеш, дай го, ако не, сбогом!

Той се обърнал да си върви, но царят на змиите извикал:

— Стой! Върни се! Щом искаш това, ела, ще ти го дам. Отвори си устата.

Овчарят отворил устата си и царят на змиите плюл в нея и му казал да плюе също в неговата уста. И по този начин те си плюли три пъти един на друг в устата. Когато това било направено, царят на змиите рекъл на овчаря:

— Сега ти имаш дарбата за езика, както желаеше. Върви и на добър час! Но не ти е позволено да казваш на никого, защото ако кажеш на някого, ще умреш. Казвам ти истината.

След това овчарят си тръгнал. Като минавал по хълма, той разбирал разговора на птиците и въобще на всички живи същества. Когато стигнал при овцете си, видял, че всички са налице, и седнал да си почине. Но едва бил полегнал и долетели два гарвана, кацнали на едно дърво недалече от него и започнали да разговарят на техния си език:

— Ако този овчар знаеше, че точно там, където се намира това черно агне, има едно скривалище под земята, пълно със сребро и злато, той ще вземе съкровището.

Когато овчарят чул това, отишъл при господаря си и му казал, а той докарал една каруца и те разбили вратата на скривалището и извадили съкровището. Господарят му бил честен човек и му рекъл:

— Е, синко, всичко това е твое, Господ ти го е дал. Върви, купи си къща, ожени се и живей заможно.

Овчарят взел имането, отишъл си, купил къща, оженил се и заживял много охолно. Този овчар не след дълго станал толкова богат и преуспяващ, че нямало по-богат от него в селото му и в съседните села. Той имал овчари, говедари, свинари, коняри и от всичко предостатъчно.

Веднъж този овчар заръчал на жена си в навечерието на Нова година да осигури вино, ракия и всичко необходимо, за да отидат на другата сутрин при стадата и да занесат гощавка на пастирите, та и те също да прекарат добре. Жената го послушала и сторила каквото й заръчал мъжът й.

На другия ден те станали, приготвили се и тръгнали. Когато пристигнали при стадата, стопанинът казал на пастирите си:

— Момчета, елате всички, сядайте и яжте и пийте до насита, тази нощ аз ще пазя добитъка.

Така и сторили: събрали се всички, а той отишъл да спи при добитъка. През нощта по някое време вълците започнали да вият и да говорят на своя език, а кучетата да лаят и да говорят на техния. Вълците казали:

— Може ли да си хванем някое младо добиче?

Кучетата отговорили на своя език:

— Влизайте, че ние също да можем да се наядем до насита с месо.

Но сред кучетата имало едно старо куче, на което били останали само два зъба. Това куче проговорило и отвърнало на вълците:

— Давам дума, че докато имам тези два зъба, вие няма да припарите наблизо да вредите на господаря ми.

На сутринта, когато се зазорило, стопанинът извикал пастирите и им казал да убият всички кучета, освен това старо куче. Те започнали да го умоляват:

— Недей, господарю! Защо? Грехота е.

Но той им казал:

— Направете както ви заповядах.

После той и жена му възседнали конете си и заминали. Жена му яздела кобила, а той кон. Както пътували, конят на стопанина изпреварил кобилата на жена му и я заговорил на техния език:

— Върви по-бързо, защо изоставаш?

Отговорът на кобилата, за да се оправдае, че изостава, бил толкова забавен, че мъжът се засмял на висок глас, обърнал глава и погледнал назад с усмивка. Жената го видяла, че се смее и шибнала кобилата да побърза, а като го настигнала, го попитала защо се е засмял. Той й казал:

— Е, и какво като съм се засмял? Сетих се нещо.

Този отговор не я удовлетворил и тя започнала да настоява да й каже защо се е засмял. Той й казал едно-друго, за да се отърве, но колкото повече се опитвал да се измъкне, толкова повече тя го притискала. Накрая той рекъл, че ако й каже, веднага ще умре. Но тя не се разтревожила, че мъжът й може да умре, а продължила да го измъчва:

— Щеш, не щеш, трябва да ми кажеш!

Когато се прибрали у дома, те слезли от конете си и веднага след това мъжът наредил да изкопаят гроб за него. Изкопали го и той легнал вътре и казал на жена си:

— Нали настояваше да ти кажа защо се засмях? Ела сега да ти кажа, но веднага ще умра.

След като изрекъл това, той хвърлил още един поглед около себе си и забелязал, че старото куче било дошло от стадата. Като видял това, той казал на жена си да му даде парче хляб. Тя му дала, но кучето дори не го погледнало, а ронело сълзи и плачело. А петелът, като видял хляба, дотичал и го закълвал. Кучето рекло ядосано:

— Като че ли ти ще умреш от глад! Не виждаш ли, че господарят ни ще умре?

— Като е такъв глупак, нека да умре! Кой му е крив? Аз имам сто жени. Когато намеря зърно просо, викам ги всички при себе си и накрая го изяждам сам. Ако някоя от тях ми се разсърди за това, аз я клъввам един-два пъти и тя свежда опашка, а този човек не може да се справи с една жена.

Когато мъжът чул думите на петела, той мигом изскочил от гроба, взел една пръчка, че като погнал жена си… накрая тя се успокоила напълно и никога повече не й дошло на ум да го пита защо се е засмял.

A certain man had a shepherd, who served him faithfully and honestly for many years. This shepherd, when he was once upon a time following the sheep, heard a whistling on the hill, and, not knowing what it was, went off to see. When he got to the place, there was a conflagration, and in the middle of it a serpent was squeaking. When he saw this, he waited to see how the serpent would act, for all around it was burning, and the fire had almost come close to it. When the serpent saw him, it screamed: ‘Dear shepherd, do a good action: take me out of this fire.’ The shepherd took pity on its words, and reached it his crook, and it crawled out upon it. When it had crawled out, it coiled itself round his neck. When the shepherd saw this, he was frightened, and said: ‘Indeed you are a wretch! Is that the way you are going to thank me for rescuing you? So runs the proverb: “Do good, and find evil.”’ The serpent answered him: ‘Don’t fear: I shall do you no harm; only carry me to my father; my father is the emperor of the serpents.’ The shepherd begged pardon, and excused himself: ‘I can’t carry you to your father, because I have no one to leave in charge of my sheep.’ The serpent said to him: ‘Don’t fear for your sheep; nothing will happen to them; only carry me to my father, and go quickly.’ Then there was no help for it, so he started with it over the hill. When he came to a door, which was formed of nothing but serpents intertwined, and went up to it, the serpent which was coiled round his neck gave a whistle, and the serpents, which had twined themselves into the form of a door, immediately untwined, and made way for them to enter. As the shepherd and the serpent entered the palace, the serpent called to the shepherd: ‘Stop! let me tell you something: when you come into my father’s palace, he will promise you what you desire, silver and gold; but don’t you accept anything, only ask him to give you such a tongue that you will be able to understand all animals. He will not give you this readily, but at last grant it you he will.’ The shepherd went with it into its father’s palace, and its father, on seeing it, shed tears, and asked it: ‘Hey, my son, where have you been till now?’ It replied, and told him everything in order: what had taken place, and how it had taken place, and how the shepherd had rescued it. Then the emperor of the serpents turned to the shepherd, and said to him: ‘Come, my son, what do you wish me to give you in recompense for rescuing my child?’ The shepherd replied to him: ‘Nothing else, only give me such a tongue that I can understand all animals.’ The emperor of the serpents said to him: ‘That is not a proper gift for you, my son, because, if I give you anything of the kind, you will betray yourself in somebody’s presence by boasting of it, and then you will die immediately; ask something else.’ The shepherd replied to him: ‘I wish for nothing else. If you will give it me, give it; if not, farewell!’ He turned to go; but the emperor of the serpents cried out: ‘Stay! Return! If you ask this, come, that I may give it you. Open your mouth.’ The shepherd opened his mouth, and the emperor of the serpents spat into it, and told him to spit also into his mouth. And thus they spat thrice into each other’s mouths. When this was done, the emperor of the serpents said to the shepherd: ‘Now you have the tongue which you desired; go, and farewell! But it is not permitted you to tell anybody, because, if you do, you will die. I am telling you the truth.’ The shepherd then departed. As he went over the hill, he understood the conversation of the birds, and, so to speak, of everything in the world. When he came to his sheep, he found them correct in number, and sat down to rest. But scarcely had he lain down, when two crows flew up, perched on a tree hard by him, and began to converse in their language: ‘If that shepherd knew that just where that black lamb lies a vault full of silver and gold is buried in the ground, he would take its contents.’ When he heard this, he went and told his master, and he brought a cart, and they broke open the door of the vault, and took out its valuable contents. His master was a righteous man, and said to him: ‘Well, my son, this is all yours; the Lord has given it you. Go, provide a house, get married, and live comfortably.’ The shepherd took the property, went away, provided a house, got married, and lived very comfortably. This shepherd, after a little time, became so rich and prosperous that there was nobody richer than he in his own or the neighbouring villages. He had shepherds, cowherds, swineherds, grooms, and everything on a handsome scale. Once upon a time this shepherd ordered his wife on New Year’s Eve to provide wine, brandy, and everything requisite, and to go the next morning to his cattle, to take the provisions to the herdsmen, that they, too, might enjoy themselves. His wife obeyed him, and did as her husband ordered her.

The next day they got up, got ready, and went. When they arrived where the cattle were, the master said to his shepherds: ‘Lads, assemble together, and sit down to eat and drink your fill, and I will watch the cattle to-night.’ This was done; they assembled together, and he went out to sleep by the cattle. In the course of the night, after some time, the wolves began to howl and speak in their language, and the dogs to bark and speak in theirs. The wolves said: ‘Can we capture any young cattle?’ The dogs answered in their language: ‘Come in, that we, too, may eat our fill of flesh.’ But among the dogs there was one old dog, who had only two teeth left. This dog spoke and answered the wolves: ‘In faith, as long as these two teeth of mine last, you shan’t come near to do harm to my master.’ In the morning, when it dawned, the master called the herdsmen, and told them to kill all the dogs except that old one. His servants began to implore him: ‘Don’t, master! Why? It’s a sin.’ But he said to them: ‘Do just as I ordered you, and not otherwise.’

Then he and his wife mounted their horses and went off. His wife rode a mare, and he a horse. As they went, the master’s horse outstripped the wife’s mare, and began to say to her in their language: ‘Go quicker; why do you hang back?’ The mare’s reply in defence of her lagging pace was so amusing that the man laughed out loud, turned his head, and looked behind him with a smile. His wife observed him smiling, whipped her mare to catch him up, and then asked him to tell her why he smiled. He said to her: ‘Well, suppose I did? Something came into my head.’ This answer did not satisfy her, but she began to worry him to tell her why he smiled. He said this and that to her to get out of it, but the more he said to get out of it, the more did she worry him. At length he said to her that, if he told her, he would die immediately. But she had no dread of her husband’s dying, and went on worrying him: ‘There is no alternative, but tell me you must.’ When they got home, they dismounted from their horses, and as soon as they had done so, her husband ordered a grave to be dug for him. It was dug, and he lay down in it, and said to his wife: ‘Did you not press me to tell you why I smiled? Come now, that I may tell you; but I shall die immediately.’ On saying this, he gave one more look round him, and observed that the old dog had come from the cattle. Seeing this, he told his wife to give him a piece of bread. She gave it him, but the dog would not even look at it, but shed tears and wept; but the cock, seeing it, ran up and began to peck it. The dog was angry, and said: ‘As if you’d die hungry! Don’t you see that our master is going to die?’ ‘What a fool he is! Let him die! Whose fault is it? I have a hundred wives. When I find a grain of millet, I call them all to me, and finally eat it myself. If one of them gets cross at this, I give her one or two pecks, and she lowers her tail; but this man isn’t equal to keeping one in order.’ When the man heard the cock say this, he jumped up at once out of the grave, seized a stick, chased his wife over hill and dale, and at last settled her completely, so that it never entered her head any more to ask him why he smiled.

Бележки

[0] Gadinski yazyk. Konstantin Pavlof. ↑