Фред Варгас
Бягай и не бързай да се връщаш (7)

VI

Към един часа непознат лейтенант спря Адамсберг, който тъкмо влизаше в сградата на Криминалната бригада.

— Лейтенант Морел, господин комисар — представи се човекът. — Една млада жена ви чака в кабинета ви. Не искаше да разговаря с другиго. Някоя си Мариз Пети. От двайсет минути е там. Позволих си да затворя вратата, тъй като Фавр искаше да я поразведри.

Адамсберг се намръщи. Вчерашната жена, историята с графитите. Мили боже, май се бе държал прекалено любезно. Ако започнеше да идва всеки ден, щеше да стане сложно.

— Сгафих ли, господин комисар? — попита Морел.

— Не, Морел. Грешката е моя.

Морел. Висок, слаб, кестеняв, акне, издадена челюст, чувствителен. Акне, издадена челюст, чувствителен, Морел.

Адамсберг предпазливо влезе в кабинета си и се настани до масата, като кимна с глава.

— О, господин комисар, съжалявам, че пак ви безпокоя — започна Мариз.

— Момент — каза Адамсберг, измъкна от чекмеджето си лист хартия и се наведе над него с химикалка в ръка.

Гадна и стара като света хитрост на ченге или на началник, целяща да издълбае пропаст между събеседниците, да покаже на отсрещния относителната му нищожност. Адамсберг се ядоса на себе си. Човек си мисли, че е на километри от такъв като лейтенант Ноел, дето демонстративно си вдига ципа на якето, а изведнъж започва да се държи по-зле и от него. Мариз веднага бе замлъкнала и навела глава. Адамсберг разчете в позата й дългогодишен навик да бъде мъмрена от шефовете си. Беше по-скоро хубавка и както се бе навела, през деколтето на блузата й се виждаше цепката между гърдите й. Човек си мисли, че е на километри от лейтенант Фавр, а при случай хлътва в същата свинска кочина. Адамсберг бавно записа на листа си: Акне, Челюст, Чувствителност, Морел.

— Да? — каза той, като вдигна глава. — Пак ли ви е страх? Нали си спомняте, Мариз, тук е отдел „Убийства“. Ако сте много неспокойна, може би лекарят ще ви помогне повече от полицая.

— Да, може би.

— Добре — каза Адамсберг и стана. — Престанете да се тревожите, графитите никого не са изяли.

Той широко отвори вратата и й се усмихна, за да я насърчи да си тръгне.

— Но — възрази Мариз — не съм ви казала за другите сгради.

— Какви други сгради?

— Две сгради на другия край на Париж, в Осемнайсети район.

— Какво за тях?

— Черни четворки. На всички врати, още отпреди седмица, много преди моя блок.

За миг Адамсберг остана неподвижен, после полека затвори вратата и посочи стола на младата жена.

— Ония, дето рисуват графити, господин комисар — плахо започна Мариз, като отново седна, — го правят по-скоро в своя квартал, нали? Имат собствена територия. Не рисуват върху една сграда, а после върху друга в другия край на града, нали така?

— Освен ако не живеят в двата края на Париж.

— Е, да. Но обикновено са квартални банди.

Адамсберг замълча, после извади бележника си.

— Как разбрахте?

— Водя сина си на лекар, страда от дислексия. По време на сеанса винаги го чакам в кафенето долу. Разлиствах кварталния вестник, нали знаете, с новини от района и малко политика. Имаше цяла колона за една сграда на улица Пуле и друга на улица Коленкур — всичките им врати били с изрисувани четворки.

Мариз замълча.

— Донесох ви статията — каза тя и плъзна по масата изрезката. — За да видите, че не си измислям. Искам да кажа, че не съм се правила на интересна или нещо такова.

Докато Адамсберг преглеждаше статията, младата жена стана да си тръгва. Адамсберг хвърли поглед на празното си кошче за боклук.

— Момент — каза той. — Дайте да започнем отначало. Име, адрес, рисунката на четворката и останалото.

— Но нали вчера ви разказах всичко — смути се Мариз.

— Предпочитам да започнем отначало. За всеки случай, нали разбирате.

— А, добре — каза Мариз и покорно седна.

 

 

След като Мариз си тръгна, Адамсберг излезе да повърви. Един час на стол, без да мърда, бе максималното време, което можеше да издържи в седнало положение. Обедите в ресторант, филмите, концертите, дългите вечери в дълбоки кресла, започнати с искрено удоволствие, завършваха за него с физическо страдание. Неконтролируемото желание да излезе и да се движи или поне да стане от стола го караше да прекъсва разговора, да напуска концертната зала, киносалона. Тази неудобна особеност си имаше и своите предимства. Тя му позволяваше да разбира онова, което другите наричаха възбуда, нетърпение, дори чувство за неотложност — състояния, в които не изпадаше при никакви други обстоятелства.

Щом се изправеше или се разтъпчеше, нетърпението се оттегляше, както бе дошло, и Адамсберг преоткриваше естествения си ритъм — бавен, спокоен, равномерен. Тръгна обратно към Бригадата, без да бе размишлявал за нещо конкретно, но с усещането, че четворките не бяха графити, нито детинска игра, нито дори отмъстителна шега. При мисълта за тях изпитваше някакво смътно неудоволствие, някакво неуловимо безпокойство.

Като приближи сградата, вече знаеше, че не е желателно да говори за цифрите с Данглар. Данглар ненавиждаше маниера му да се носи по течението на безпочвени предположения, на които според него се дължаха всички полицейски издънки. В най-добрия случай наричаше подобно поведение губене на време. Адамсберг му обясняваше, че губенето на време никога не е прахосано време, но Данглар продължаваше решително да се противопоставя на тази система от нелегитимни и несвързани с нищо рационално мисли. Проблемът на Адамсберг бе, че не познаваше друга и че дори не ставаше дума за система, нито за убеждение или обикновена прищявка. Беше си наклонност единствената, която му бе присъща.

Данглар седеше в кабинета си с премрежен от обилния обяд поглед и изпробваше мрежата от компютри, която току-що бяха свързали.

— Не мога да сваля файла на Префектурата с пръстовите отпечатъци — изръмжа той, като видя Адамсберг. — Какви ги вършат, да им се не види? Парола ли са му сложили или какво? Нали сме техен отдел?

— Ще го свалите — каза Адамсберг успокоително.

Спокойствието му се дължеше на факта, че разбираше възможно най-малко от компютри.

Това поне не дразнеше капитан Данглар, който умело боравеше с база данните и кръстосаните справки. Да записва, класира и обработва дори най-сложните файлове подхождаше на широтата на организирания му ум.

— Имате бележка на бюрото си — каза той, без да вдига очи. — От дъщерята на кралица Матилд. Върнала се е от пътешествието.

Данглар наричаше Камий „дъщерята на кралица Матилд“ откакто преди много време въпросната Матилд му бе нанесла сериозен естетически и сантиментален удар. Беше й се любувал като на икона и разпростря голяма част от това обожание върху дъщеря й Камий. Данглар смяташе, че Адамсберг далеч не е толкова мил и внимателен към Камий, колкото трябва да бъде. Адамсберг съвсем ясно дочуваше това в някои изръмжавания или неми укори на помощника си, който иначе се опитваше като истински джентълмен да не се меси в работите на другите. И в този момент Данглар безмълвно го упрекваше, че не се е интересувал от Камий повече от два месеца. И главно, че една вечер миналата седмица го бе срещнал под ръка с някакво момиче. Двамата мъже само си бяха кимнали.

Адамсберг застана зад гърба на помощника си и се загледа в редовете на екрана.

— Знаете ли, Данглар, някакъв тип се забавлява да рисува завързани черни четворки по вратите на апартаментите. В три сгради. Една в 13 район и две в 18-ти. Питам се дали да не отскоча дотам.

Данглар отмести пръстите си от клавишите.

— Кога? — попита той.

— Ами сега. Само да повикам фотографа.

— Защо?

— За да ги снима, преди хората да са ги изтрили. Ако вече не са го направили.

— Но защо? — повтори Данглар.

— Не ми харесват тези четворки. Никак.

Хубаво. Най-лошото бе изречено. Данглар изпитваше ужас от изречения, които започваха с „Това не ми харесва“. Не е работа на ченгето да харесва или да не харесва. Ченгето трябва да бачка и да размишлява, бачкайки. Адамсберг отиде в кабинета си и намери бележката от Камий. Ако бил свободен, можели да се видят довечера. Ако ли не, дали не можел да я извести? Адамсберг поклати глава. Разбира се, че беше свободен.

Внезапно изпълнен със задоволство, той вдигна телефона и поиска да го свържат с фотографа. Данглар бе нахлул в кабинета му, заинтригуван и кисел.

— Данглар, как изглежда фотографът? — попита Адамсберг. — И как се казва?

— Представиха ви целия екип преди три седмици — каза Данглар. — И се ръкувахте с всички мъже и жени. Дори разговаряхте с фотографа.

— Възможно е, Данглар, дори е сигурно. Но това не е отговор на въпроса ми. Как изглежда и как се казва?

— Даниел Бартено.

— Бартено, Бартено, не е лесно за запомняне. А на вид?

— По-скоро слаб, енергичен, усмихнат, суетлив.

— Отличителни белези?

— Много гъсти лунички, почти рижи коси.

— Това е добре, много добре — каза Адамсберг и измъкна списъка от чекмеджето си.

Наведе се над масата и записа: Слаб, Риж, фотограф…

— Как му беше името?

— Бартено — натърти Данглар. — Даниел Бартено.

— Благодаря — каза Адамсберг и допълни записките си. — Забелязахте ли, че имаме един голям тъпанар в екипа? Казвам един, но може и да са няколко.

— Фавр, Жан-Луи.

— Именно. Какво ще го правим?

Данглар разтвори ръце.

— Този въпрос стои в международен мащаб — отвърна той. — Дали да му помогнем да поумнее?

— Ще ни отнеме петдесет години, драги.

— За какъв дявол са ви тези четворки?

— А! — отвърна Адамсберг.

И отвори бележника си на страницата с рисунката на Мариз.

— Ето как изглеждат.

Данглар хвърли един поглед.

— Имало ли е нещо нередно? Насилие?

— Само тази рисунка. Какво ни пречи да погледнем? Докато не ни сложат решетки, всички случаи отиват на Ке-дез-Орфевр.

— Това не е причина да се занимаваме, с каквото дойде. Има си ред.

— Не става дума, за каквото дойде, Данглар. Уверявам ви.

— Графити.

— Откога рисуват графити по вратите на апартаментите? На три места в Париж?

— Шегаджии? Художници?

Адамсберг бавно поклати глава.

— Не, Данглар. Не ми мирише на художници. Затова пък вони на неприятности.

Данглар сви рамене.

— Знам, драги, знам — каза Адамсберг на излизане.

Фотографът вече беше слязъл във фоайето и си проправяше път през отпадъците от ремонта. Адамсберг му стисна ръката. Напълно бе забравил името, повторено му от Данглар. Най-добре да препише списъка в бележника си, та винаги да му е под ръка. Щеше да го направи още утре, защото тази вечер бе ред на Камий, а Камий имаше предимство пред Бретоно или каквото там му беше името. Данглар се появи зад гърба му.

— Добър ден, Бартено — каза той.

— Добър ден, Бартено — повтори Адамсберг, благодарно кимвайки на помощника си. — Тръгваме. Авеню Итали. Чиста работа, художествени фотографии.

С крайчеца на окото си Адамсберг забеляза как Данглар облича сакото си и внимателно го подръпва отзад, за да го намести на раменете си.

— Идвам с вас — измърмори той.