Фред Варгас
Бягай и не бързай да се връщаш (5)

IV

— Питам се — каза комисарят Адамсберг — дали като съм ченге, полека-лека не ставам ченге.

— Вече го казахте — отбеляза Данглар, който се готвеше да се залови с подреждането на металния си шкаф.

Данглар имаше намерение да започне начисто, така бе обяснил. Адамсберг, който нямаше никакви намерения, бе натрупал папките си по столовете до масата.

— Какво мислите по въпроса?

— Че след двайсет и пет години в занаята може би ви е време.

Адамсберг пъхна ръце в джобовете си и се облегна на прясно боядисаната стена, оглеждайки разсеяно новото място, където се бе озовал преди по-малко от месец. Нови помещения, ново назначение в Криминалната бригада на Парижката полицейска префектура, отдел „Убийства“, близо до управлението на 13 район. Край с обирджиите, с джебчиите, с побойниците, с въоръжените и безоръжните бандити и с килограмите хартия, свързани с горното. „Свързани с горното“ — напоследък бе чувал тази фраза два пъти. Понеже беше ченге.

Не че килограмите хартия, „свързани с горното“, нямаше да го преследват и тук като навсякъде. Но и тук като навсякъде щеше да намери хора, които си падат по хартията. Още когато съвсем млад напусна Пиренеите, откри, че подобни хора съществуват, и започна да изпитва към тях дълбоко уважение, малко съжаление и забележителна признателност. Той самият обичаше главно да се движи, да витае из облаците и да действа — и знаеше, че доста хора в службата му изпитваха към него известно уважение и много съжаление. „Хартията — му бе обяснил веднъж един словоохотлив колега, — писането, протоколът е в основата на всяка идея. Без хартия няма идея. Словото подхранва идеята, както хумусът подхранва граха. Действай без хартия и още едно грахче умира на този свят“.

Ще рече, че откакто работеше в полицията, бе уморил тонове грах. Но докато се шляеше нагоре-надолу, често усещаше как в главата му покълват интригуващи мисли. Мисли, които приличаха повече на водорасли, отколкото на грахчета, но растението си е растение, идеята си е идея и след като я формулирате, никой не ви пита дали сте я откъснали от обработена нива или сте я уловили в блатото. Затова пък нямаше съмнение, че помощникът му Данглар, който обичаше хартията във всичките й форми, от най-високомерните до най-смирените — във вид на листа, на книги, струпана на купчина, навита на руло, от старопечатните издания до салфетките — нямаше съмнение, че Данглар можеше да ви достави висококачествен грах. Данглар беше съсредоточен човек, който мислеше, без да крачи, неспокоен тип с отпуснато тяло, който пишеше, докато пиеше, и който, подпомаган единствено от инерцията си, от бирата, от сдъвкания си молив и поумореното си любопитство, произвеждаше идеи съвсем различни от тези на Адамсберг.

Често се бяха спречквали по този въпрос, тъй като Данглар ценеше единствено идеята, произлязла от зрял размисъл, и се отнасяше с недоверие към всякаква форма на смътна интуиция, докато Адамсберг нямаше предпочитания и не отделяше едното от другото. Когато го преместиха в Криминалната бригада, Адамсберг поведе борба, за да вземе със себе си упорития и точен ум на лейтенант Данглар, вече издигнат в чин капитан.

На новото място размислите на Данглар и мечтанията на Адамсберг вече нямаше да се щурат между счупените витрини и откраднатите чанти, а щяха да се съсредоточат върху една-единствена цел — убийствата. Ни то един разбит прозорец нямаше да ги разсейва от кошмара на сеещото смърт човечество. Повече никакви чантички с ключове, тефтерчета и любовни писма, чрез които да вдъхват животворния въздух на дребното престъпление, а после да придружават младата жена до вратата, предлагайки й чиста кърпичка.

Не. Тежки престъпления. Отдел „Убийства“.

Категоричното наименование на новата им работа режеше като бръснач. Отлично, точно това искаше, след като бе разплел трийсетина престъпления с помощта на много фантазиране, разходки и изхвърлени от прилива водорасли. Бяха го изпратили тук, на фронта на убийците, на този път на ужасите, където най-неочаквано се бе оказал дяволски добър — „дяволски“ бе думата, избрана от Данглар, за да посочи колко непроходими са умствените пътеки на Адамсберг.

Та двамата отбраняваха фронтовата линия заедно с двайсет и шест оперативни работници.

— Питам се — подхвана Адамсберг, като бавно прекара ръка по влажната мазилка — дали може да ни се случи същото като на крайбрежните скали.

— Тоест? — попита Данглар нетърпеливо.

Адамсберг поначало говореше бавно, спокойно обявяваше и важното, и незначителното, като понякога пътьом се отклоняваше от целта, а Данглар трудно понасяше този му маниер.

— Ами, тези скали, да кажем, че не са монолитни. Да кажем, че са съставени от твърд варовик и от мек варовик.

— В геологията няма мек варовик.

— Все едно, Данглар. Съществуват меки и твърди парчета като във всяка форма на живот, като в мен и във вас. Такива са тези скали. И понеже морето не спира да ги удря и блъска, меките парчета започват да се топят.

— „Топят“ не е точната дума.

— Все едно, Данглар. Меките парчета се стопяват, а твърдата част започва да изпъква. С течение на времето и под набезите на морето слабостта се разпилява на вятъра. В края на човешкия си живот скалата е вече само ръбове и зъби, варовикова челюст, готова да хапе. На мястото на мекото се появяват дупки, кухини, отсъствия.

— Е и?

— Е и, питам се дали ченгетата и сума ти други човешки същества, изложени на ударите на живота, не стават жертва на същата ерозия. Изчезване на нежните части, устойчивост на твърдите, безчувственост, закоравяване. Всъщност истинско падение.

— Питате се дали не тръгвате по пътя на варовиковата челюст?

— Да. Дали не ставам ченге.

Данглар набързо обмисли въпроса.

— Що се отнася до личната ви скала, мисля, че ерозията не се държи нормално. Да речем, че при вас твърдото е меко и мекото — твърдо. Така че резултатът няма как да е същият.

— И какво променя това?

— Всичко. Устойчивост на меките части — светът, обърнат с хастара навън.

Данглар се замисли за собствения си случай, докато прибираше сноп листа в една от вече подредените папки.

— Какво би се получило — продължи той, — ако една скала е съставена само от мек варовик? И ако скалата с ченге?

— Щеше да се смали до величината на топче за игра и накрая да изчезне от белия свят.

— Много окуражително.

— Но не мисля, че в природата има такива скали. Нито ченгета.

— Да се надяваме — каза Данглар.

 

 

Младата жена се колебаеше пред вратата на управлението. Там впрочем не пишеше „Управление“, а „Полицейска префектура — Криминална бригада“ с лакирани букви върху блестяща табела, окачена на крилото на вратата. Това бе единствената чистичка част на старата почерняла сграда с мръсни прозорци. Четирима работници се суетяха около прозорците и пробиваха камъка с адски шум, за да инсталират решетки. Мариз реши, че е без значение дали е управление или бригада, все бяха ченгета, при това по-близо от ония на булеварда. Тя пристъпи към вратата, после отново се спря. Пол я бе предупредил — ченгетата само ще й се изсмеят. Но се безпокоеше за децата. Какво й струваше да влезе? Щеше да й отнеме пет минути. Колкото да си каже, каквото има, и да си тръгне.

— Ченгетата ще ти се изсмеят в лицето, мила ми Мариз. Но щом искаш, давай.

От пътната врата излезе някакъв човек, мина покрай нея, после се върна. Тя усукваше дръжката на чантата си.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Беше дребен мургав мъж, облечен как дойде, дори не се беше сресал, а под навитите ръкави на черното му сако се показваха голи ръце. Сигурно някой като нея, който си имаше неприятности. Само че той вече ги беше разказал.

— Симпатични ли са онези вътре? — попита го Мариз.

Мургавият мъж сви рамене.

— Зависи от човека.

— Слушат ли ви? — уточни Мариз.

— Зависи какво имате да им кажете.

— Племенникът ми смята, че ще ми се изсмеят.

Човекът наклони глава настрани и я изгледа внимателно.

— За какво става дума?

— За блока, в който живея. За миналата нощ. Притеснявам се за децата. Ако миналата нощ е влизал някой луд, откъде да знам дали няма да се върне? А?

Мариз си хапеше устните, а челото й бе леко почервеняло.

— Тук — каза меко мъжът, като посочи мърлявата сграда — е Криминалната бригада. За убийствата, разбирате ли? Когато убият някого.

— О! — каза Мариз разтревожено.

— Идете в управлението на булеварда. По обяд е по-спокойно, ще могат да ви изслушат.

— А не — поклати глава Мариз. — В два часа трябва да съм на работа, шефът не понася закъсненията. Не могат ли тукашните да съобщят в управлението? Нали са все полицаи?

— Не е същото — отвърна мъжът. — Какво всъщност е станало? Обир?

— О, не.

— Побой?

— О, не.

— Разкажете ми все пак. Така ще е по-лесно. Бих могъл да ви насоча.

— Добре — каза Мариз леко уплашена.

Човекът се облегна на капака на една кола и търпеливо зачака Мариз да си събере мислите.

— Имаше черни рисунки — обясни тя. — Или по-скоро тринайсет черни рисунки, на всички врати в блока. И ме е страх. Винаги съм сама с децата.

— Рисунки?

— Всъщност не рисунки, а цифрата 4. Голямо черно 4, изрисувано някак постарому. Питах се дали не е някаква банда или нещо такова. Може би полицаите ще знаят, може би те ще разберат. А може би не. Пол каза, ако искаш да ти се изсмеят в лицето, давай.

Човекът се изправи и я хвана за ръката.

— Елате — каза той. — Ще запишем всичко това и вече няма да се боите.

— Но не е ли по-добре да намерим някой полицай? — попита Мариз.

Мъжът я изгледа малко изненадано.

— Че аз съм полицай — отвърна той. — Главен комисар Жан-Батист Адамсберг.

— О! — каза Мариз объркано. — Съжалявам.

— Няма нищо. На какъв ви изглеждам?

— Не смея да ви кажа.

Адамсберг я поведе към кабинетите на Криминалната бригада.

— Нужда от помощ, господин комисар? — попита го един лейтенант с кръгове около очите, тръгнал да обядва.

Адамсберг леко побутна младата жена към кабинета си и се вгледа в лейтенанта, опитвайки се да се сети кой е. Още не познаваше всички оперативни работници от групата и му беше ужасно трудно да запомни имената им. Членовете на екипа бързо забелязаха тази му особеност и системно му се представяха всеки път, когато ги заговореше — било за да му се подиграят, било от искрено желание да му услужат. Адамсберг още не бе уточнил причината, а и не му пукаше особено.

— Лейтенант Ноел — каза човекът. — Да ви помогна нещо?

— Просто една изнервена млада жена. Някой си прави лоши шеги в блока й или пък става дума за най-обикновени графити. Има нужда от малко подкрепа.

— Тук не сме социални грижи — каза Ноел и рязко дръпна ципа на якето си.

— Че защо да не сме, лейтенант…

— Ноел — допълни човекът.

— Ноел — повтори Адамсберг, опитвайки се да запомни лицето му.

Четвъртита глава, бяла кожа, руса, късо подстригана коса и добре видими уши равно на Ноел. Умора, надменност, евентуална грубост равно на Ноел. Уши, грубост, Ноел.

— Ще поговорим по-късно, лейтенант Ноел — каза Адамсберг. — Тя бърза.

— Ако трябва да се подкрепи госпожата — намеси се един все така непознат на Адамсберг сержант, — аз се пиша доброволец. Разполагам с необходимия инструментариум — добави той ухилено с ръце на колана на панталона си.

Адамсберг бавно се обърна.

— Сержант Фавр — обяви полицаят.

— Тук — каза Адамсберг спокойно — ще откриете някои неща, които ще ви учудят, сержант Фавр. Тук жените не са кръг с дупка в средата и ако тази новина ви сварва неподготвен, опитайте се да научите малко повече по въпроса. Като например че отдолу имат крака, а отгоре — бюст и глава. Помислете за това, Фавр, ако имате с какво.

 

 

Адамсберг се отправи към кабинета си, мъчейки се да запечата в паметта си лицето на сержанта. Пълни бузи, голям нос, рошави вежди, тъпанар равно на Фавр. Нос, вежди, жени, Фавр.

— Хайде, разкажете ми — каза Адамсберг, като се облегна на стената в кабинета си срещу жената, седнала на ръба на един стол. — Имате деца, сама сте, а къде живеете?

Адамсберг записа отговорите й в бележника си — името, адреса, колкото да я поуспокои.

— Четворките бяха изрисувани на вратите, така ли? Само за една нощ?

— О, да. Бяха на всички врати вчера сутринта. Ей такива големи четворки — добави тя и разпери ръце на около шейсет сантиметра.

— И нямаше подпис? Инициали?

— А, имаше. Три по-малки букви отдолу. CTL. Не. CLT.

Адамсберг ги записа. CLT.

— И те ли черни?

— И те.

— Нещо друго? На фасадата? По стълбищата?

— Само по вратите.

— Цифрата не е ли малко деформирана? Като символ?

— О, да. Мога да ви я нарисувам. Не съм толкова несръчна.

Адамсберг й подаде бележника си и Мариз се зае да изобразява голяма затворена четворка, подобна на печатарска цифра, дебело очертана, с разширена като на малтийски кръст основа и с хоризонтална линия, пресечена с две черти.

— Ето — каза Мариз.

— Нарисували сте я наопаки — меко отбеляза Адамсберг, като пое бележника.

— Защото беше наопаки. Наопаки е, с широко краче и тези две чертички в края. Позната ли ви е? На крадци ли е знак? CLT? Или на какво?

— Крадците бележат вратите възможно най-дискретно. Кое ви плаши?

— Мисля си за приказката за Али Баба. Убиецът, който рисуваше по вратите голям кръст.

— В приказката той рисува само един кръст. Останалите ги рисува жената на Али Баба, за да го обърка, доколкото си спомням.

— Вярно — каза Мариз, поразведрена.

— Това са графити — увери я Адамсберг, докато я изпращаше. — Вероятно хлапетата от квартала са си играли.

— Никога не съм виждала тази четворка в квартала — тихо каза Мариз. — И никога не съм виждала графити по вратите на апартаментите. Защото графитите са, за да ги видят всички, нали?

— Няма правило. Почистете вратата си и не мислете повече за това.

 

 

След като Мариз си тръгна, Адамсберг откъсна листата от бележника си, смачка ги на топка и ги хвърли в кошчето. После отново се облегна на стената, размишлявайки за средствата, които трябва да използва, за да прочисти главата на тип като Фавр. Чепат, извратен, неосъзнат. Можеше само да се надява, че останалите от отдел „Убийства“ не са като него. Още повече че сред тях имаше и четири жени.

Както всеки път, когато се замислеше, Адамсберг бързо се отплесваше от темата и изпадаше в някакво полусънно състояние. Този път излезе от него след десет минути и сепнато затърси из чекмеджетата си списъка на своите двайсет и седем подчинени. Намери го и се опита да им запомни имената, като тихо си ги повтаряше. След това отбеляза в полето: Уши, Грубост, Ноел и Нос, Вежди, Жени, Фавр.

 

 

Излезе, за да изпие кафето, което бе пропуснал заради срещата си с Мариз. Още не бяха доставили машини за кафе и храна, хората му се биеха, за да намерят три стола и хартия, техниците инсталираха контакти за компютрите, а работниците току-що бяха започнали да поставят решетки на прозорците. Докато няма решетки, няма да има и престъпления. Престъпниците ще трябва да се въздържат до края на ремонта. Така че по-добре да иде да блее навън и да подкрепя изнервени млади жени на тротоара. Да иде да мисли и за Камий, която не бе виждал повече от два месеца. Ако не се лъжеше, тя щеше да си дойде утре или вдругиден — не си спомняше точно датата.