Фред Варгас
Бягай и не бързай да се връщаш (37)

XXXVI

Адамсберг напусна площада в десет часа с усещането, че е пропуснал нещо, при това знаеше какво. Щеше му се да бе видял и Мари-Бел в групата.

Семейна история, по думите на Ферез.

Отсъствието на Мари-Бел бе нарушило равновесието на масата във „Викингът“. Трябваше да разговаря с нея. Тя бе единственият предмет на разногласие в двойката Дамас-Мане. Когато Адамсберг бе произнесъл името на девойката, Дамас понечи да отговори, но старата Клемантин гневно му заповяда да забрави тази „курвенска щерка“. После изръмжа нещо през зъби, което му се стори, че звучеше като „дебеланата от Роморантен“. Дамас посърна и се опита да смени темата, отправяйки към Адамсберг настойчив поглед, с който сякаш го молеше да не се занимава със сестра му. Поради което Адамсберг реши да се занимае с нея.

 

 

Още нямаше единайсет, когато стигна до улица Конвансион. Видя двама от агентите си, залегнали в кола без отличителни белези недалеч от сградата. На четвъртия етаж светеше. Значи можеше да позвъни у Мари-Бел, без да я събуди. Но Лизбет бе казала, че е болна. Поколеба се. С Мари-Бел се чувстваше раздвоен по същия начин като с Дамас и Клемантин — част от него се размекваше пред убеждението им, че са невинни, другата част оставате твърдо решена да пипне сеяча, колкото и да бе многолик.

Вдигна глава към фасадата. Сградата бе строена по времето на Осман с качествен камък и скулптирани балкони. Апартаментът с шестте си прозорци заемаше целия етаж. Богат човек беше Елер-Дьовил, много богат. Адамсберг се запита защо ако толкова изпитваше нужда да работи, Дамас не бе отворил луксозен магазин, вместо да се забута в мрачното и претрупано партерно помещение на „Рол-Райдър“.

Докато нерешително чакаше в сянката, входната врата се отвори и отвътре излезе Мари-Бел, хванала под ръка някакъв доста дребен мъж, с когото направи няколко крачки по пустия тротоар. Говореше му нещо развълнувано и нетърпеливо. Любовникът й, помисли Адамсберг. Кавга между влюбени заради Дамас. Приближи се безшумно. Различаваше ги добре на светлината на фенерите — две руси фини глави. Мъжът се обърна, за да отговори на Мари-Бел, и Адамсберг го видя в лице. Хубавичък младеж, малко безцветен, без вежди, но деликатен. Мари-Бел силно го стисна за ръката, целуна го по двете бузи и си тръгна.

Адамсберг видя как вратата на блока се затвори след нея, а младежът тръгна по тротоара. Не, не й е любовник. Никой не целува любовника си по бузите, и то така набързо. Значи някой друг, може би приятел. Адамсберг проследи с поглед отдалечаващия се силует на младежа и пресече улицата, за да се качи у Мари-Бел. Явно не беше болна. Явно е имала среща. С неизвестно кого.

С брат си.

Адамсберг замръзна с ръка на вратата на сградата. Брат й. По-малкият й брат. Същите руси коси, същите редки вежди, същата принудена усмивка. Мари-Бел в по-безволев, в по-невзрачен вариант. Братчето от Роморантен, което се боеше от Париж. Но което беше в Париж. В този миг Адамсберг осъзна, че в телефонната справка на Дамас не фигурираше нито едно обаждане до Роморантен, Лоар-е-Шер. А се предполагаше, че сестра му редовно се свързва с него. Братчето не можеше да се оправя само, братчето държеше да получава вести от нея.

Но беше в Париж. Третият потомък на прадядо Журно.

Адамсберг почти затича по улица Конвансион. Тя беше дълга и младият Елер-Дьовил се виждаше в далечината. На трийсет метра от него комисарят забави темпото и продължи да го следи в сянката. Младежът често поглеждаше към уличното платно, сякаш искаше да хване такси. Адамсберг влезе в един вход, за да извика кола. После прибра телефона във вътрешния си джоб, отново го извади, изгледа го. По мъртвото око на апарата разбра, че Камий няма да се обади. Не и преди да изминат пет години, десет може би. Както и да е. Все едно.

Прогони тази мисъл и отново тръгна по следите на Елер-Дьовил.

Елер-Дьовил най-младият, вторият мъж, който щеше да довърши делото на чумата сега, когато по-големият и Мане бяха в ареста. И нито Дамас, нито Клемантин не се усъмниха и за миг, че щафетата ще бъде поета. Могъществото на семейната сага действаше безотказно. Потомците на Журно знаеха какво е да са сплотени и не търпяха да ги мърсят. Бяха господари, а не мъченици. И измиваха срама с кръвта на чумата. Мари-Бел току-що бе предала делото в ръцете на изтърсака. Дамас бе убил петима, този щеше да убие трима.

Само да не го изпусне, само да не го подплаши. Проследяването се усложняваше, защото младежът непрекъснато въртеше глава към улицата и Адамсберг също, от страх да не се зададе такси, което не беше сигурен, че ще може да отклони незабелязано. В един момент Адамсберг видя бежова кола, която се движеше бавно на къси светлини, една от колите на Бригадата. Тя го застигна и без да обръща глава, Адамсберг даде на шофьора дискретен знак да намали.

След четири минути младият Елер-Дьовил стигна до площад Феликс Фор, където вдигна ръка и едно такси спря до тротоара. На трийсет метра зад него Адамсберг скочи в бежовата кола.

— След таксито — тихо каза той, като внимателно затвори вратата.

— Разбрах — отговори лейтенант Виолет Ретанкур, тежката и масивна жена, която му се бе сопнала на първото спешно заседание.

До нея седеше младият Есталер със зелените очи.

— Ретанкур — обяви жената.

— Есталер — каза младият полицай.

— Следвайте го много внимателно, Ретанкур, да не стане някой гаф. Държа на този тип като на зеницата на окото си.

— Кой е той?

— Вторият човек, правнук на Журно, малкият господар. Готви се да накаже един от мъчителите в Троа, друг в Шателро и Кевен Лубо в Париж, щом го освободим.

— Гадини — каза Ретанкур. Не смятам да нося черно заради тях.

— Не можем да ги наблюдаваме как се задушават, докато пляскаме карти, лейтенант каза Адамсберг.

— И защо не? — отвърна Ретанкур.

— Няма да се измъкнат, уверявам ви. Ако не се лъжа, семейство Журно-Елер-Дьовил действат във възходящ ред, от по-дребните към по-едрите риби. Имам чувството, че са започнали избиването от най-малко жестокия от бандата и че ще го довършат с царя на мръсниците. Защото главорезите постепенно са разбрали, като Силвен Мармо, като Кевен Рубо, че някогашната им жертва се е завърнала. Тримата последни знаят, чакат и умират от страх. Така отмъщението е още по-сладко. Завийте наляво, Ретанкур.

— Видях го.

— Логично е последният от списъка да е поръчителят на инквизицията. А той непременно е някой физик от авиационната индустрия, способен да оцени значението на метода, открит от Дамас. Едва ли има хиляди такива в Троа или Шателро, Изпратих там Данглар. Специално този имаме шанс да го открием.

— Можем просто да оставим младежа да ни заведе при него.

— Номерът с козата. Рисковано е, Ретанкур. Докато има и други начини, предпочитам да не го прилагам.

— Къде ни води младокът? Караме право на север.

— У тях, в хотел или в стая под наем. Получи заповедите си и отива да се наспи. Нощта ще бъде спокойна. Няма да отиде в Троа или Шателро с такси. Тази вечер трябва само да разберем къде се крие. Но ще отлети още утре. Налага се да действа възможно най-бързо.

— А сестрата?

— Сестрата я знаем къде е и я наблюдаваме. Дамас я е запознал с всички подробности, та ако нещо зацикли, да може да ги предаде на братчето. За тях най-важното, лейтенант, е да довършат делото си. Само това им е на устата. Да довършат работата. Защото от 1914 година насам семейство Журно не познава провала и не трябва да го познае.

Есталер подсвирна през зъби.

— Е, значи аз — каза той — не съм от рода Журно. Вече съм сигурен.

— Нито пък аз — каза Адамсберг.

— Наближаваме Северната гара — каза Ретанкур. — Ами ако вземе нощния влак?

— Прекалено късно е. А той дори няма чанта.

— Може да пътува и без багаж.

— А черната боя, лейтенант? Ключарските инструменти? Пликът с бълхите? Сълзотворният газ? Примката? Пепелта? Не може да натика всичко това в задния си джоб.

— Което ще рече, че братчето също е спец по ключалките.

— Със сигурност. Освен ако не примами жертвата си навън, като Виар и Клерк.

— Няма да е толкова просто — каза Есталер, — ако сега жертвите са вече нащрек. А според вас е точно така.

— Ами сестрата? — попита Ретанкур. — За едно момиче е далеч по-лесно да примами мъжа навън. Хубава ли е?

— Да. Но мисля, че Мари-Бел само предава информацията. Дори не съм сигурен, че е в течение на всичко. Тя е наивна и много бъбрива. Не е изключено Дамас да й няма доверие или просто да я закриля.

— Един вид мъжка работа — грубо каза Ретанкур. — Работа за свръхмъже, а?

— Точно там е проблемът. Спрете колата и загасете фаровете.

Таксито стовари младежа до канала Сен Мартен, на една пуста отсечка на кея Жамап.

— Тихо местенце, ако не друго — промърмори Адамсберг.

— Чака таксито да потегли, преди да се прибере вкъщи — обади се Ретанкур. — Предпазлив ни е свръхмъжът. Според мен не е дал точния адрес и ще се прибере пеш.

— Следвайте го със загасени фарове, лейтенант — каза Адамсберг, когато младежът се реши да тръгне. — Карайте. Стоп.

— Стига де, видях го — каза Ретанкур.

Есталер хвърли уплашен поглед на Виолет Ретанкур. За бога, човек не казва „стига де“ на шефа на групата.

— Пардон — изръмжа Ретанкур, — изтървах се. Защото го видях. Виждам прекрасно в тъмното. Спря и изчаква до канала. Какво се размотава? Тук ли ще спи, или какво?

Адамсберг се наведе между двамата лейтенанта и огледа мястото.

— Слизам — каза той. — Ще застана възможно най-близо, зад билборда.

— Онзи с чашата кафе? — попита Ретанкур. — И да умреш от удоволствие?

— Ама наистина имате силни очи, лейтенант.

— Когато искам. Мога дори да ви кажа, че наоколо има много чакъл. Ще вдигнем шум. Свръхмъжът пали цигара. Мисля, че чака някого.

— Или диша чист въздух и размишлява. Вие двамата застанете на четирийсет крачки зад мен в позиции десет без пет и десет.

Адамсберг безшумно слезе от колата и се приближи до тънкия силует, който чакаше на брега. На трийсет метра от него свали обувките си, прекоси стъпка по стъпка чакълестия участък и се прикри зад И да умреш от удоволствие. От тази почти черна отсечка каналът едва се виждаше. Адамсберг вдигна глава и установи, че трите най-близки лампи са счупени. Може би младокът не просто дишаше чист въздух. Той хвърли цигарата си във водата, после запука с пръстите на едната си ръка, след това на другата, наблюдавайки лявата страна на кея. Адамсберг отправи поглед в същата посока. Видя в далечината да се приближава сянка — висока, слаба и колеблива. Мъж, възрастен, който внимаваше къде стъпва. Четвърти Журно? Чичо? Баща на чичо?

Като стигна до младежа, старецът нерешително спря в тъмнината.

— Вие ли сте? — попита той.

И получи мощно кроше в челюстта, после удар в слънчевия сплит, след което рухна като къщичка от карти.

Адамсберг тичешком прекоси пространството, което го отделяше от кея, докато младежът хвърляше безжизненото тяло в канала. Обърна се, като чу стъпките на Адамсберг, и мигом побягна.

— Есталер! След него! — извика Адамсберг, преди да скочи право в канала, където тялото на стария плаваше по корем, без да мърда. С няколко замаха Адамсберг стигна до него и го издърпа на брега, откъдето Есталер му подаваше ръка.

— Дявол да го вземе, Есталер! Догонете го!

— Ретанкур е по дирите му — обясни Есталер, сякаш бе пуснал кучетата.

Помогна на Адамсберг да се качи на кея и да пренесе тежкото и хлъзгаво тяло на стареца.

— Уста в уста — нареди Адамсберг и се затича по кея.

Далеч пред него се носеше силуетът на младия човек, бърз като елен. Следваше го с тежки крачки едрата сянка на Ретанкур. Ще речеш, танк гони чайка. След това едрата сянка като че ли скъси разстоянието и дори определено се приближи до плячката си. Изумен, Адамсберг забави ход. Двайсетина крачки по-късно чу удар, глух шум и вик на болка. И после вече никой не тичаше.

— Ретанкур? — извика той.

— Не бързайте — отвърна сериозният глас на жената.

— Здраво съм го заклещила.

Две минути по-късно Адамсберг се озова пред лейтенант Ретанкур, удобно наместила се върху гърдите на беглеца, премазвайки ребрата му. Младежът едва дишаше и се извиваше във всички посоки, опитвайки се да се измъкне изпод бомбата, сгромолясала се върху му. Ретанкур не си бе дала труда да извади пистолета си.

— Бързо тичате, лейтенант. Да не повярва човек.

— Защото имам дебел задник?

— Не — излъга Адамсберг.

— Всъщност той ми пречи.

— Не чак толкова.

— Да кажем, че съм пълна с енергия — рече Ретанкур. — И я превръщам, в каквото си поискам.

— Например?

— Например в момента енергията се е превърнала в маса.

— Имате ли фенер? Моят се е намокрил.

Ретанкур му подаде фенера си и Адамсберг освети лицето на пленника си. После му сложи белезници, като закачи едната халка на китката на Ретанкур. Все едно че я закачи за дърво.

— За най-младия потомък на Журно отмъщението свършва тук, на кея Жамап.

Младежът отправи към него замаян и изпълнен с омраза поглед.

— Нещо бъркате — каза той с гримаса. — Старецът ме нападна и аз се защитавах.

— Бях точно зад теб. Ти му заби юмрука си в лицето.

— Защото извади пищов! Каза ми: „Вие ли сте?“ — и извади пищов! Тогава го ударих. Не знам какво искате от мен! Моля ви, не можете ли да кажете на това женище да се поотмести? Задушавам се.

— Седнете на краката му, Ретанкур.

Адамсберг го пребърка. В якето му намери портфейл и го изпразни, насочвайки фенера към земята.

— Пуснете ме! — извика младежът. — Той ме нападна!

— Млък! — нареди комисарят.

— Бъркате ме с някого! Не познавам никакъв Журно!

Адамсберг свъси вежди и освети личната карта.

— И ти ли не се казваш Елер-Дьовил? — попита той учудено.

— Не! Виждате, че има грешка! Онзи пръв ме нападна!

— Изправете го, Ротанкур — каза Адамсберг. — Заведете го в колата.

Адамсберг се изправи, от дрехите му се стичаше мръсна вода, и със загрижен вид се отправи към Есталер. Младежът се наричаше Антоан Юрфен, роден във Ветини, Лоар-е-Шер. Просто приятел на Мари-Бел? Нападнат от стареца?

Есталер като че ли беше върнал към живот стария човек и го бе поставил да седне, като го придържаше за рамото.

— Есталер — попита Адамсберг, като се приближи, — защо не го догонихте, както ви наредих?

— Съжалявам, господин комисар, не изпълних заповедта. Но Ретанкур тича три пъти по-бързо от мен. Онзи беше вече далеч и си помислих, че тя е единственият ни шанс.

— Странно, че родителите й са я нарекли Виолет.

— Ами знаете ли, господин комисар, бебетата не са дебели, човек няма как да предположи, че един ден ще се превърнат в танкова бригада. Но пък е много нежна като жена — веднага се поправи той. — Много мила.

— Така ли?

— Но трябва да я познаваш, разбира се.

— Как е той?

— Диша, но вече имаше вода в бронхите. Още е замаян, изтощен, може сърцето му да е слабо. Повиках помощ, добре ли направих?

Адамсберг коленичи и насочи фенера към главата на човека, облегната на рамото на Есталер.

— По дяволите. Декамбре.

Адамсберг го хвана за брадичката и леко го разтърси.

— Декамбре, Адамсберг е. Отворете очи, драги.

Декамбре с усилие повдигна клепачи.

— Не е бил Дамас — каза той със слаб глас. — Пепелта.

До тях спря линейка, от която излязоха двама мъже с носилка.

— Къде ще го карате? — попита Адамсберг.

— В „Сен Луи“ — отвърна единият от санитарите, повдигайки стареца.

Адамсберг изчака да настанят Декамбре върху носилката и да го вкарат в линейката. След това извади телефона от джоба си и поклати глава.

— Телефонът ми се е удавил — каза той на Есталер. — Дайте ми вашия.

Адамсберг осъзна, че дори и да поиска, Камий не може да му се обади. Удавен телефон. Но това нямаше значение, тъй като Камий нямаше да поиска. Отлично. Не ми се обаждай. Върви, Камий, върви си по пътя.

Адамсберг набра номера на дома на Декамбре и попадна на Ева, която още не спеше.

— Ева, дайте ми Лизбет, спешно е.

— Лизбет е в кабарето — сухо отвърна Ева. — Пее.

— Тогава дайте ми номера на кабарето.

— Не можете да безпокоите Лизбет, когато е на сцената.

— Това е заповед, Ева.

Адамсберг мълчаливо изчака минута, чудейки се дали не се превръща в ченге. Добре разбираше, че Ева изпитва потребност да накаже цялата земя, но сега просто не беше моментът.

Трябваха му десет минута, за да се свърже с Лизбет.

— Тъкмо си тръгвах, комисарю. Ако е, за да ми съобщите, че пускате Дамас, слушам ви. Ако не, не си губете времето.

— Съобщавам ви, че Декамбре е бил нападнат. Отведоха го в болницата „Сен Луи“. Не, Лизбет, мисля, че ще се оправи. Не, от един младеж. Не знам, ще го разпитаме. Бъдете така добра, пригответе му каквото е необходимо за болницата, не забравяйте да сложите една-две книги и идете да го видите. Той ще има нужда от вас.

— Вие сте виновен. Защо го повикахте?

— Къде, Лизбет?

— Когато му се обадихте. Нямате ли си достатъчно хора в полицията? Декамбре да не ви е запасен полицай?

— Не съм му се обаждал, Лизбет.

— Беше ваш колега — каза Лизбет. — Рече, че се обажда от ваше име. Не съм луда, лично му предадох съобщението и мястото на срещата.

— На кея Жамап?

— Срещу номер 57 в единайсет и половина.

Адамсберг поклати глава в тъмното.

— Лизбет, кажете на Декамбре да не мърда от стаята си. Под никакъв предлог, който и да му се обади.

— Не сте били вие значи?

— Не, Лизбет. Идете при него и стойте там. Ще изпратя и един полицай.

Адамсберг затвори, после се обади в Бригадата.

— Сержант Гардон — обяви гласът.

— Гардон, изпратете човек в болницата „Сен Луи“ да охранява стаята на Ерве Дюкуедик. И двама души да се редуват на улица Конвансион пред дома на Мари-Бел. Не, същото, само да наблюдават сградата. Когато излезе утре сутринта, да ми я доведат.

— Да я задържим ли?

— Не, трябва ми като свидетелка. Старата дама добре ли е?

— Поприказва малко с внука си през решетките. Сега спи.

— За какво си приказваха, Гардон?

— Всъщност играха. На китайски портрет. Онази игра с отличителните черти, нали се сещате? Дето трябва да се отгатне за кой човек става дума. Не е лесно.

— Не може да се каже, че съдбата им ги тревожи.

— Никак дори. Старата дама разведрява атмосферата в Бригадата. А Елер-Дьовил е добро момче, даде ни от тиганиците си. Обикновено Мане ги прави с каймак, но нямало, та…

— Знам, Шардон. Слага сметана. Имаме ли резултати за пепелта на Клемантин?

— Дойдоха преди час. Съжалявам, отрицателни са. Няма и следа от ябълково дърво. Ясен, бряст и бяла акация — смес, купена от пазара.

— Мамка му.

— Именно, господин комисар.

Адамсберг тръгна към колата, накиснатите му дрехи лепнеха по тялото му, побиваха го тръпки. Есталер беше на волана, Ретанкур отзад, закопчана за арестанта. Адамсберг се наведе през вратата.

— Да сте ми прибирали обувките, Есталер? — попита той. — И следа няма от тях.

— Не съм, господин комисар, не съм ги виждал.

— Е, все едно — каза Адамсберг и седна отпред. — Няма да нощуваме тук.

Есталер подкара. Младежът бе престанал да твърди, че е невинен, сякаш обезсърчен от невъзмутимата маса на Ретанкур.

— Хвърлете ме пред къщи — каза Адамсберг. — Кажете на нощния екип да започне разпита на Антоан Юрфен Елер-Дьовил Журно или както му е там името.

— Юрфен — измънка младежът. — Антоан Юрфен.

— Проверка на самоличността, разговори със съседите, алиби и всичко останало. Аз ще се позанимая с шантавата пепел.

— Къде? — попита Ретанкур.

— В леглото.

 

 

Проснат на леглото си в мрака, Адамсберг затвори очи. Над умората и купестите облаци на събитията през деня стърчаха три върха — тиганиците на Клемантин, удавеният телефон и пепелта. Прогони от мислите си тиганиците, без никакво значение за разследването, но от огромна полза за душевния мир на сеяча и баба му. Телефонът се позадържа като потънала надежда, като отломка от корабокрушение, което би могло да фигурира на страниците на История за всички на Жос Льогерн.

Мобилен телефон Адамсберг, тридневно зареждане на батерията, тръгнал от улица Деламбр, разбил се и потънал в канала Сен Мартен. Екипажът изчезнал. Жената на борда, Камий, изчезнала.

Разбрах. Не се обаждай, Камий. Върви си по пътя. Всичко ми е безразлично.

Оставаше пепелта.

Върнали се бяха на пепелта. Почти като в началото.

Дамас беше вещ познавач на чумата и бе извършил огромен гаф. Двете изречения бяха несъвместими. Или Дамас не знаеше почти нищо за чумата и правеше обичайната грешка, като почерняше кожата на жертвите си. Или знаеше доста и никога не би постъпил така. Не и човек като Дамас. Не и човек, изпитващ такова страхопочитание към старите текстове, че отбелязваше всички направени от него съкращения. Нищо не принуждаваше Дамас да слага многоточията, които затрудняваха глашатая в четенето на „особените“. Там беше обяснението, в тези точици, поставени като ослепителни знаци за предаността на ерудита към оригиналния текст. Преданост на чумолог. Не бива да се накъсва текстът на Древния учен, не бива да се счуква и забърква за собствена угода като обикновена смес. Такъв текст се почита и уважава, към него се отнасяме като вярващи, не богохулстваме. Човек, който поставя многоточия, не маже телата с пепел от дървени въглища, не може да направи подобен огромен гаф. Това би било обида, оскърбление за бича божи, попаднал в боготворящите му ръце. Господарят на вярата се превръща в неин изповедник. Дамас използваше силата на рода Журно, но бе последният, който би се подиграл с нея.

 

 

Адамсберг стана и заобикаля из двете стаи. Дамас не беше изопачил Историята. Дамас бе поставил многоточия. Следователно Дамас не беше намазал телата с пепел.

Следователно Дамас не беше убивал. Пепелта определено прикриваше следите от удушаване. Това бе последният жест на убиеца и не Дамас го бе направил. Нито мазането, нито удушаването. Нито събличането. Нито разбиването на ключалките.

Адамсберг замръзна до телефона си. Дамас изпълняваше само онова, в което вярваше. Той бе господар на болестта и бе посял обяви, изрисувал четворки и освободил заразени с чума бълхи. Обяви, които гарантират завръщането на истинската чума и снемат товара от плещите му. Обяви, подлудили обществото и възвърнали всемогъществото на автора си. Обяви, всяващи объркване и развързали ръцете му. Четворки, ограничаващи пораженията, които е смятал, че нанася, и успокояващи съвестта на този въображаем и съвестен убиец. Господарят не избира жертвите си приблизително. Четворките са му били необходими, за да удържат разпространението на бълхите, за да улучи точно в целта, а не встрани от нея. И дума не е можело да става да очисти всички обитатели на една сграда, при положение че е искал да ликвидира само един. Обратното би било непростима несръчност за потомък на Журно.

Ето какво бе направил Дамас. И си беше вярвал. Стоварил бе могъществото си върху онези, които му го бяха отнели, за да го възроди. Клемантин бе „довършила работата“ и бе пуснала насекомите у тримата последни мъчители. Дотам стигаха неосъществените престъпления на простодушния сеяч на чума.

 

 

Но зад гърба на Дамас някой убиваше. Някой, който се вселяваше в призрака му и действаше истински вместо него. Някой практичен човек, който нито за миг не вярваше в чумата и не разбираше нищо от нея. Който мислеше, че кожата на чумавите почернява. Който извършваше огромен гаф. Който не спираше да тласка Дамас към дълбокия ров, който си бе изкопал, чак до неизбежния край. Проста операция. Дамас си въобразяваше, че убива, друг убиваше на негово място. Срещу Дамас имаше смазващи улики, проточили се от единия до другия край на веригата, от бълхите до пепелта, улики, които то водеха право към доживотния затвор. Кой би твърдял, че Дамас не е виновен, опирайки се единствено на няколко жалки многоточия? Тънка пръчица срещу прииждащата вълна на доказателствата. Нито един съдебен заседател не би се замислил за трите малки точици.

Декамбре бе загрял. Препънал се бе в несъвместимостта на маниакалните познания на сеяча и крайната му грешка. Препънал се бе в пепелта от дървени въглища и щеше да стигне до единственото възможно решение — двама души. Един сеяч и един убиец. А вечер във „Викингът“ Декамбре говореше много. Убиецът бе чул и осъзнал последствията от своя гаф. Беше въпрос на часове — ерудитът щеше да доведе разсъжденията си до логичния им край и да ги сподели с ченгетата. Ставаше прекалено опасно и старецът трябваше да замълчи завинаги. Вече нямаше време да се изпипват нещата. Оставаше злополуката, удавянето, престъпната случайност.

Юрфен. Човек, който достатъчно мрази Дамас, за да иска да го закопае. Човек, който се е сближил с Мари-Бел, за да получава информация от наивната сестра. Сухо и мекушаво изражение, човек, когото бихте сметнали по-скоро за кротък и послушен, но който без страх и колебание за нула време изхвърля някой старец във водата. Насилник, експедитивен убиец. Защо тогава не е убил направо Дамас? Вместо да убива петима други?

Адамсберг отиде до прозореца и опря чело в стъклото, загледан в тъмнината на улицата.

Ами ако уредеше да му сменят мобилния, като запазят стария му номер?

Бръкна в джоба на мокрото си сако, извади телефона, разглоби го и остави частите му да съхнат. Знае ли човек?

Ами ако убиецът просто не можеше да убие Дамас? Защото престъплението щеше да му бъде незабавно приписано? Както би било приписано убийството на богата жена на бедния й съпруг? Значи оставаше една-единствена възможност — Юрфен беше съпругът на Дамас. Бедният съпруг на богатия Дамас.

Богатството на Елер-Дьовил.

Адамсберг позвъни в Бригадата от стационарния си телефон.

— Какво разправя? — попита той.

— Че старият го нападнал и че той се е защитавал. И става зъл, много зъл.

— Продължавайте. С Гардон ли говоря?

— С лейтенант Мордан, господин комисар.

— Той е, Мордан. Той е удушил четиримата мъже и жената.

— Не признава.

— Но го е направил. Има ли алибита?

— Бил у дома си в Роморантен.

— Разровете се, Мордан, проверете в Роморантен. Търсете връзката между Юрфен и богатството на Елер-Дьовил. Момент, Мордан. Припомнете ми името му.

— Антоан.

— Бащата Елер-Дьовил се е казвал Антоан. Събудете Данглар, изпратете го в Роморантен. Незабавно. Да започне да разследва там още призори. Данглар е експерт по семейната логика, особено в провалената й част. Кажете му да провери дали Антоан Юрфен не е син на Елер-Дьовил. Непризнат син.

— Защо ни е това?

— Защото е точно такъв, Мордан.

 

 

Като се събуди, Адамсберг погледна към изкормения си телефон, гол и вече сух. Набра номера на „повреди“, които денонощно бяха на разположение на досадниците, и поиска нов апарат, но с удавения си стар номер.

— Не може уморено отвърна женски глас.

— Може. Електрониката е суха. Трябва само да се прехвърли на нов апарат.

— Не може, господине. Това не е спално бельо, та като го изварите, да избиете бълхите. Това е карта с чип, който…

— Знам всичко за бълхите. Чиповете са не по-малко жизнеспособни. Искам да пренесете този в нов дом.

— Защо просто не си вземете друг номер?

— Защото чакам спешно обаждане след десет или петнайсет години. Криминална полиция — добави Адамсберг.

— Е, в такъв случай… — каза жената, впечатлена. — До един час ще ви изпратя апарата.

Затвори с надеждата, че чипът му ще се окаже по-ефикасен от бълхите на Дамас.