Фред Варгас
Бягай и не бързай да се връщаш (34)

XXXIII

Някой звънеше продължително като при спешен случай. Сержант Есталер натисна копчето, за да отвори входната врата, и след миг видя да нахълтва запотен мъж със закопчано накриво сако и риза, разтворена над грива от черни косми.

— Бързо, бързо, драги — каза мъжът, пъргаво прониквайки във фоайето на Бригадата. — Искам да дам показания. За убиеца, за човека с чумата.

Есталер не посмя да събуди главния комисар и се обади на Данглар.

— Мамка му, Есталер — каза Данглар от леглото си, — защо звъните на мен? Събудете Адамсберг, той спи в кабинета си.

— Именно, капитане. Ако не е важно, ще ми трие сол на главата.

— А аз няма да ви трия, така ли?

— Да, капитане.

— Грешите. От шест седмици общувате с Адамсберг. Да сте го чували да крещи?

— Не съм, капитане.

— Е, и след трийсет години няма да го чуете. Но мен ще чуете, и то тутакси. Събудете го, да ви вземат мътните. Той и без това няма нужда от много сън. А аз имам.

— Добре, капитане.

— Момент, Есталер. Какво иска онзи?

— Някакъв паникьор, страх го е да не го убие убиецът.

— Отдавна сме решили да не се занимаваме с паникьорите. Понастоящем те наброяват сто хиляди само в Париж. Изхвърлете го и оставете комисаря да се наспи.

— Той твърди, че е по-специален случай — уточни Есталер.

— Всички паникьори се мислят за специални случаи. Иначе нямаше да се паникьосват.

— Ама не, той твърди, че са го ухапали бълхи.

— Кога? — попита Данглар и седна в леглото си.

— Тази нощ.

— Хубаво, Есталер, събуди го. И аз ще дойда.

 

 

Адамсберг освежи лицето и гърдите си със студена вода, поръча на Есталер кафе — новата кафемашина бе монтирана предишния ден — и избута с крак походното легло в дъното на кабинета си.

— Доведете човека… — каза той.

— Есталер — представи се младият полицай.

Адамсберг кимна и извади бележника си. Сега, когато сеячът беше на сигурно място в килията си, може би щеше да има време да се позанимае със стадото непознати, пъплещо из Бригадата. Записа: Кръгло лице, Зелени очи, Плах равно на Есталер. И понеже тъй и тъй беше започнал, добави: Ентомолог, Бълхи, Адамова ябълка равно на Мартен.

— Как се казва? — попита той.

— Рубо Кевен — отвърна взводният.

— Възраст?

— Около трийсетте — прецени Есталер.

— Ухапан е тази нощ, това ли разправя?

— Да. И е изпаднал в паника.

— Правилно.

Есталер доведе Рубо Кевен в кабинета на комисаря. С лявата си ръка носеше чаша кафе без захар. Комисарят не го пиеше със захар. За разлика от Адамсберг Есталер ценеше малките подробности в живота, запомняше ги и обичаше да показва, че ги е запомнил.

— Не съм ви сложил захар, господин комисар — каза той, като постави чашата на масата и Рубо Кевен на стола.

— Благодаря, Есталер.

Човекът ровеше с пръсти из гъстите косми на гърдите си, превъзбуден, притеснен. Миришеше на пот, а потта му миришеше на вино.

— Никога преди ли не сте хващали бълхи? — попита Адамсберг.

— Никога.

— Сигурен ли сте, че са ви хапали тази нощ?

— Само преди два часа и това ме събуди. И веднага изтичах да ви предупредя.

— Има ли четворки по вратите във вашия блок, господин Рубо?

— Две. Портиерката нарисува една на прозореца си с флумастер и обитателят на левия апартамент на петия етаж нарисува една на вратата си.

— Тогава не е той. И това не са неговите бълхи. Можете да се приберете спокойно.

— Майтап ли си правите? — повиши тон мъжът. — Настоявам за охрана.

— Преди да пусне бълхите, сеячът рисува по всички врати, с изключение на една — отчетливо произнесе Адамсберг. — Това са други бълхи. Някой да ви е идвал на гости напоследък? Някой с животно?

— Да — свъси се Рубо. — Един приятел мина преди два дни с псето си.

— Ами ето. Прибирайте се у дома, господин Рубо, и заспивайте. Всички смятаме да поспим малко, ще ни дойде добре.

— Не. Не искам.

— Ако толкова се безпокоите — каза Адамсберг, докато ставаше, — обадете се в службата за дезинфекция.

— Няма полза. Убиецът ме е избрал и ще ме убие, с бълхи или без бълхи. Настоявам да ми се осигури охрана.

Адамсберг се върна до масата си, после отиде да се облегне на стената и огледа Рубо Кевен по-внимателно. Около трийсетака, агресивен, притеснен, с нещо потайно в големите, леко изпъкнали очи.

— Добре — каза Адамсберг. — Избрал ви е. В блока ви няма нито една достойна за името си четворка, но вие знаете, че сте избран.

— Бълхите — изръмжа Рубо. — Пише го във вестника. Всички жертви са имали бълхи.

— А кучето на приятеля ви?

— Не, не са от него.

— Откъде сте толкова сигурен?

Тонът на комисаря се променяше, Рубо го усети и се сви на стола си.

— От вестника — повтори той.

— Не, Рубо, има нещо друго.

Пристигна и Данглар, беше шест часът сутринта и Адамсберг му направи знак да седне. Капитанът тихо се отправи към компютъра си.

— Ама и вие сте едни — каза Рубо, възвръщайки увереността си. — Заплашват ме, някакъв умопобъркан се опитва да ме убие, а излиза, че аз съм крив.

— С какво се занимавате? — попита Адамсберг, като смекчи тона си.

— Продавач съм на щанда за линолеум в голям мебелен магазин зад Източната гара.

— Женен ли сте?

— Разведен от две години.

— Деца?

— Две.

— С вас ли живеят?

— С майка си. Имам право да ги вземам в събота и неделя.

— Навън ли вечеряте или у вас? Умеете ли да готвите?

— Зависи — каза Рубо, леко учуден. — Понякога си правя супа или затоплям замразено ястие. Понякога слизам в кафенето. В ресторантите е много скъпо.

— Обичате ли музика?

— Да — отвърна Рубо, вече съвсем объркан.

— Имате ли телевизор?

— Да.

— Гледате ли футбол?

— Да, естествено.

— Спец сте по футбола, а?

— Ами да.

— Мачът Нант-Бордо гледахте ли?

— Да.

— Не играха лошо, нали? — попита Адамсберг, който не го беше гледал.

— Как да ви кажа — каза Рубо и направи гримаса. — Бавнички бяха и свършиха нула на нула. То си личеше още от първото полувреме.

— Гледахте ли новините през паузата?

— Да — машинално отвърна Рубо.

— Ами тогава — каза Адамсберг, като седна пред него, — трябва да знаете, че снощи сеячът на чума е бил заловен.

— Така казват — промърмори Рубо смутено.

— В такъв случай от какво се боите?

— Не съм сигурен, че е той — колебливо каза човекът.

— Така ли? Да не би да разбирате от убийци?

Рубо напълно погълна долната си устна, а пръстите му бяха все така заровени в космите на гърдите му.

— Значи мен ме заплашват, а аз излизам крив? — повтори той. — Трябваше да се досетя. Ченгетата, като ги извикаш, знаят само да ви карат да надувате балона. Трябваше сам да се оправя. Човек иска да помогне на правосъдието и ето резултата.

— Но вие ще помогнете, Рубо, и то много.

— Ами? Имате много здраве, комисарю.

— Не се прави на бабаит, Рубо, не ти стига акълът за това.

— Така ли?

— Така. Ако не искаш да помогнеш, ще се прибереш вкъщи като добро момче. Вкъщи, Рубо. Опиташ ли се да избягаш, насила ще те държат у вас. До смъртта ти.

— Откога ченгетата ми нареждат къде да ходя?

— Откакто ни досаждаш. Е, върви, Рубо, свободен си. Бягай.

Човекът не помръдна.

— Страх те е, а? Страх те е да не те удушат като другите петима. Знаеш, че не можеш сам да се защитиш. Знаеш, че ще те намери, където и да си — в Лион, в Ница, в Берлин. Ти си неговата мишена. И ти знаеш защо.

Адамсберг отвори чекмеджето си, извади снимките на петте жертви и ги подреди пред Рубо.

— Знаеш, че ще се присъединиш към тях, нали? Познаваш ги всичките, затова те е страх.

— Оставете ме на мира — каза Рубо и извърна поглед.

— Тогава тръгвай. Хайде, чупка.

Изминаха две дълги минути.

— Добре де — реши се мъжът.

— Познаваш ли ги?

— И да, и не.

— Обясни.

— Да кажем, че съм ги срещнал една вечер много отдавна, преди седем или осем години. Пихме по едно.

— А, да. Пили сте по едно и затова сега ви очистват един по един.

Човекът се обливаше в пот и миризмата на потта му изпълваше помещението.

— Искаш ли кафе? — попита Адамсберг.

— Искам.

— С нещо за ядене?

— Искам.

— Данглар, кажете на Есталер да донесе.

— И цигари — допълни Рубо.

 

 

— Разказвай — повтори Адамсберг, докато Рубо се подкрепяше със силно подсладено кафе с мляко. — Колко бяхте?

— Седем — прошепна Рубо. — Срещнахме се в една кръчма, честен кръст.

Адамсберг веднага погледна големите му черни очи и видя, че в този „кръст“ имаше малко истина.

— Какво правихте?

— Нищо.

— Рубо, сеячът е в килията си. Ако искаш, те те тикна при него, ще затворя очи и край. След половин час си мъртъв.

— Да кажем, че понатупахме един тип.

— Защо?

— Отдавна беше. Платиха ни, за да го накараме да снесе някаква информация. Беше я откраднал и трябваше да я върне. И го натупахме, такъв беше контрактът.

— Контрактът?

— Аха. Бяха ни наели. Ей така, временна работа.

— Къде го понатупахте?

— В една гимнастическа зала. Дадоха ни адреса, името на човека и името на кръчмата, където да се съберем. Защото не се познавахме преди това.

— Никой с никого?

— Никой с никого. Бяхме седем и не се познавахме. Бяха ни забърсали поотделно. Един хитряга.

— Къде ви бяха забърсали?

Рубо сви рамене.

— На места, където се намират хора, готови да натупат някого за мангизи. Не е голяма философия. Мен ме цаниха в един говнян бар на улица Сен Дени. Честен кръст, тия неща не ги правя вече за мангизи от сто години, комисарю. Честен кръст.

— Кой те „цани“?

— Нямам представа. Всичко беше писмено. Едно момиче ми предаваше писмата. Шикозна хартия, вдъхваше доверие.

— От кого бяха?

— Честен кръст, така и не узнах кой ни нае. Печен беше шефът, знаеше си работата. Да не би да поискаме повече.

— Значи събрахте се седмината и отидохте да отведете жертвата.

— Да.

— Кога стана това?

— Беше 17 март, четвъртък.

— И го закарахте в гимнастическия салон. После?

Рубо се размърда на стола си.

— Ама нали ви казах, понатупахме го.

— И какво? Изплю ли камъчето?

— Да. Накрая се обади по телефона. И снесе цялата информация.

— За какво се отнасяше? Мангизи? Дрога?

— Не разбрах, честен кръст. Шефът трябва да е останал доволен, щото повече не чухме нищо за него.

— Добре ли ви плати?

— Аха.

— Понатупахте го, а? И всичко си снесе? Може би по-скоро сте го пребили?

— Не сме.

— И жертвата си отмъщава след осем години?

— Така мисля.

— За едно натупване? Не на мен тия, Рубо. Прибирай се вкъщи.

Рубо се вкопчи в стола си.

— Истината ви казвам. Мамка му, защо да ги пребиваме? Те бяха шубелии, напикаваха се от страх само като ни гледаха.

— Те?

Рубо отново глътна долната си устна.

— Няколко ли бяха? Давай, Рубо, нямаме време.

— Имаше и едно момиче — прошепна Рубо. — Нямахме избор. Когато отидохме да отведем онзи тип, той беше с гаджето си, та се наложи да ги натоварим и двамата.

— И момичето ли натупахте?

— Мъничко. Без мен, кълна се.

— Лъжеш. Махай се от кабинета ми, не ща да те виждам повече. Препускай към съдбата си, Кевен Рубо, аз си измивам ръцете.

— Не бях аз, кълна се — прошепна Рубо. — Не съм такова животно. Само донякъде, ако ме предизвикат, но не като другите. Аз само се забавлявах и им пазех гърба.

— Вярвам ти — каза Адамсберг, който ни най-малко не му вярваше. — Кое те забавляваше?

— Ами това, което правеха.

— Побързай, имаш още пет минути и те изхвърлям.

Рубо шумно пое дъх.

— Те го съблякоха — продължи той тихо — и поляха с бензин х… х…

— Половия му орган — предложи Адамсберг.

Рубо кимна. Капки пот се стичаха по бузите му и изчезваха в космите на гърдите му.

— Щракнаха запалките си и започнаха да обикалят около неговия… около органа. Онзи крещеше, умираше от шубе да не му пламне оная работа.

— Понатупали, а? — промърмори Адамсберг. — После?

— После го проснаха на гимнастическата маса и го украсиха.

— Украсиха?

— Ами да, така се казва. Забиха му кабари по тялото, а после му тикнаха една палка в… задника.

— Забележително — процеди Адамсберг през зъби. — А момичето? Не ми казвай, че не сте докоснали момичето.

— Не и аз — извика Рубо, — аз им пазех гърба. Само се кефех.

— А сега пак ли се кефиш?

Рубо наведе глава с все още вкопчени в стола ръце.

— Та момичето? — повтори Адамсберг.

— Изнасилиха я петимата един след друг. Получи кръвоизлив. Накрая престана да мърда. Дори помислих, че сме сгафили, че е умряла. Всъщност беше полудяла, никого не познаваше.

— Петима, казваш? Не бяхте ли седем?

— Аз не съм я докосвал.

— А шестият? Той нищо ли не правеше?

— Беше момиче. Тази — Рубо показа снимката на Мариан Барду. — Движеше с едно от момчетата. Не искахме мацки, ама тя се беше запънала и дойде.

— Какво правеше?

— Тя сипваше бензина. Здравата се кефеше.

— Сигурно.

— Да — каза Рубо.

— После?

— След като онзи най-накрая телефонира, ги изхвърлихме и двамата, голи, заедно с парцалите им, и отидохме да му дръпнем по едно.

— Такава хубава вечер заслужава да се полее — изкоментира Адамсберг.

— Честен кръст, това ме охлади. Вече не повторих и никога не срещнах другите. Мангизите получих по пощата, както беше уговорено, и повече не чух за тази история.

— До тази седмица.

— Да.

— Когато разпозна жертвите.

— Само този, този и жената — каза Рубо и посочи снимките на Виар, Клерк и Барду. — Бях ги виждал само една вечер.

— Веднага ли се сети?

— Чак след убийството на жената. Познах я, защото имаше много бенки по лицето. Тогава разгледах и снимките на другите и загрях.

— Че се е върнал.

— Да.

— Знаеш ли защо е чакал толкова дълго?

— Не, не го познавам.

— Защото е лежал пет години в затвора. Приятелката му, момичето, което сте побъркали, се е хвърлила през прозореца месец след понатупването. Опитай се да смелиш и това, Рубо, ако не ти стига манджата.

Адамсберг стана и широко отвори прозореца, за да си поеме дъх и да прогони миризмата на пот и ужас. Постоя, облегнат на перваза с поглед, сведен към хората, които ходеха долу на улицата и които не бяха чули историята. Седем и петнайсет. Сеячът още спеше.

Комисарят се обърна и попита:

— Защо се боиш от него, след като е в затвора?

— Защото не е той — прошепна Рубо. — Прекарали сте се здравата. Младежът, с когото се гавриха, беше висок и слаб като тояга, с пръст да го бутнеш, ще падне, беше мухльо, скапан интелектуалец, когото можеш да окачиш на въжето с щипка за дрехи. А онзи, дето го показаха по телевизията, е здравеняк, бабаит, нищо общо с другия, можете да ми вярвате.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Онова типче приличаше на лястовичка, много добре си го спомням. Все още е на свобода и ме дебне. Сега вече ви казах всичко и искам охрана. И честен кръст, аз нищо не съм направил, само им пазех…

— Гърба, чух, не се пъни повече. Но не мислиш ли, че човек може да се промени за пет години в затвора? Особено ако е решил да си го върне и отмъщението му е станало фикс идея? Не мислиш ли, че мускулите могат да се придобият, за разлика от мозъка? И че ако ти си си останал все така тъп, той може да се е преобразил?

— Защо?

— За да измие срама, за да живее и да ви осъди.

Адамсберг извади от шкафа пластмасов плик с голям кремав пощенски плик вътре и леко го разклати пред очите на Рубо.

— Това познато ли ти е?

— Да — отвърна Рубо, бърчейки чело. — Имаше един такъв на земята, когато преди малко излязох от къщи. Беше празен и вече отворен.

— Той е бил, сеячът. От този плик са излезли убийствените бълхи.

Рубо сключи ръце върху корема си.

— Да не би да те е страх от чумата?

— Не особено. Не вярвам много на тия щуротии, те са за заблуда на противника. Мисля, че той е удушвач.

— И си прав. Сигурен ли си, че този плик не е бил у вас вчера?

— Сигурен съм.

Адамсберг замислено прекара ръка по бузата си.

— Ела да го видиш — каза той, отправяйки се към вратата.

Рубо се поколеба.

— Вече май не се кефиш толкова. Като в доброто старо време. Тръгвай, нищо не рискуваш, звярът е в затворен в клетка.

 

 

Адамсберг повлече Рубо към килията на Дамас. Младежът още спеше като къпан, а профилът му се открояваше върху възглавницата.

— Хубаво го разгледай — каза Адамсберг. — Не бързай. Не забравяй, че не си го виждал от осем години и че тогава не е бил в най-добрата си форма.

Рубо като омагьосан заразглежда Дамас през решетките.

— Е? — попита Адамсберг.

— Възможно е — каза Рубо. — Устата може би. Трябва да му видя очите.

Адамсберг отключи килията под почти обезумелия поглед на Рубо.

— Да заключа ли? Или да те затворя вътре да си правите компания, да се позабавлявате заедно като едно време, да си припомните хубавите моменти?

— Не се занасяйте — мрачно каза Рубо. — Може да е опасен.

— И ти си бил опасен.

Адамсберг се затвори с Дамас, а Рубо го зяпаше, все едно беше звероукротител на арената. Комисарят побутна Дамас по рамото.

— Събуждай се, Дамас, имаш посетител.

Дамас седна, измърмори нещо и изумено огледа стените на килията. После си спомни и отметна назад коса.

— Какво става? — попита той. — Може ли да си вървя?

— Изправи се. Един твой стар познат иска да те види.

Дамас се изправи, увит в одеялото, все така покорен, и Адамсберг последователно изгледа двамата мъже. Лицето на Дамас сякаш леко помрачня, Рубо се ококори и отстъпи.

 

 

— Е? — попита Адамсберг, след като го отведе в кабинета си. — Спомняш ли си го?

— Може и да е той — неубедено каза Рубо. — Но ако е той, е удвоил обема си.

— А лицето?

— Може. Тогава не носеше дълга коса.

— Не смееш да се произнесеш, а? Защото те е страх?

Рубо поклати глава.

— Може и да не грешиш — каза Адамсберг. — Вероятно твоят отмъстител не действа сам. Ще те задържа тук, докато изясним нещата.

— Благодаря — каза Рубо.

— Кажи ми коя е следващата жертва.

— Ами аз.

— Това разбрах. А другият? Били сте седем, седем без пет убити прави две, две без едно прави едно. Кой остава?

— Един кльощав и грозен като къртица тип, най-злият от групата. Той му натика палката.

— Име?

— Не си казахме имената, нито фамилиите. При подобни удари никой не се представя.

— Възраст?

— Като останалите. Двайсет, двайсет и пет.

— От Париж?

— Предполагам.

 

 

Адамсберг затвори Рубо в една килия, без да я заключва, после подаде на Дамас дрехите му през решетките.

— Съдията реши да повдигне обвинение срещу теб.

— Добре — невъзмутимо каза Дамас, седнал на леглото си.

— Случайно да говориш латински, Дамас?

— Не.

— Все още ли нямаш какво да ми кажеш? По повод на бълхите?

— Не.

— А по повод на шестимата, които са се гаврили с теб на един 17 март, четвъртък? Нищо ли нямаш да ми кажеш? И за едно момиче, което си е правило кефа?

Дамас мълчеше, обърнал длани към тялото си, попипвайки диаманта с палец.

— Какво взеха от теб, Дамас? Освен приятелката ти, тялото ти, честта ти? Какво им трябваше?

Дамас не помръдна.

— Добре — каза Адамсберг. — Ще наредя да ти донесат закуска. Облечи се.

 

 

Адамсберг дръпна Данглар настрани.

— Този мръсник Рубо не е сигурен — каза Данглар. — Много неприятно.

— Дамас има съучастник на свобода, Данглар. Бълхите са били пуснати у Рубо, когато Дамас вече беше при нас. Някой е поел щафетата веднага щом е разбрал за задържането му. И е действал бързо, без да губи време в рисуване на четворки.

— Ако има съучастник, това обяснява спокойствието му. Някой продължава делото му и той разчита на него.

— Пратете хора да разпитат сестра му, Ева и всички на площада, за да разберат дали е имал приятели. И главното, искам разпечатка на телефонните му разговори през последните два месеца. От магазина и от апартамента му.

— Не искате ли да дойдете с нас?

— Аз вече не се котирам добре на площада. Аз съм предателят, Данглар. По-лесно ще се разприказват пред непознати полицаи.

— Ясно — каза Данглар. — Можехме още дълго да си търсим връзката. Среща, кръчма, вечер, биячи, които дори не се познават помежду си. Пак добре, че Рубо се е уплашил.

— Имало е от какво, Данглар.

 

 

Адамсберг извади мобилния си телефон и го погледна право в очите. Толкова пъти безмълвно го заклеваше да звънне, да помръдне, да свърши нещо полезно, че накрая бе започнал да приема апарата като проекция на самата Камий. Говореше му, разказваше му за живота, сякаш Камий можеше без проблеми да го чуе. Но както справедливо бе отбелязал Бертен, тези машинки не стават за всичко и Камий не се появяваше от мобилния като дух от бутилка. Пък и в крайна сметка му беше все едно. Нежно го постави на пода, за да не го заболи, и легна да поспи час и половина.

Събуди го Данглар със справката за телефонните разговори на Дамас. Разпитите на площада не даваха резултат. Ева мълчеше като стрида, Мари-Бел току избухваше в сълзи, Декамбре се цупеше, Лизбет ругаеше, а Бертен се изразяваше едносрично, възвърнал нормандската си подозрителност. От всичко това излизаше, че Дамас практически не бе напускал площада и бе прекарвал вечерите да слуша Лизбет в кабарето, където не разговарял с никого. Не знаеха да има приятели, а неделята прекарвал със сестра си.

Адамсберг се задълбочи в списъка с телефонните обаждания с надеждата да открие повтарящи се номера. Ако имаше съучастник, Дамас задължително беше във връзка с него, тъй като сложният график на четворките, бълхите и убийствата беше доста натоварен. Но Дамас говореше по телефона изключително рядко. От дома му бяха звънели в магазина, явно Мари-Бел се бе обаждала на Дамас, а от магазина бяха водени много малко разговори и номерата почти не се повтаряха. Адамсберг провери четирите номера, които се появяваха сравнително редовно. Всички бяха на снабдители на дъски и колела за скейтбордове и на спортни каски. Адамсберг избута разпечатката в единия край на масата.

Дамас не беше глупак. Дамас беше свръхнадарен актьор, който умееше да гледа с празен поглед. И това си го бе изработил в затвора, а и впоследствие. Всичко бе подготвил за седем години. Ако имаше съучастник, нямаше да рискува да го издаде, като му се обажда по телефона. Адамсберг се свърза с агенцията на четиринайсети район, за да поиска разпечатка на разговорите, проведени от телефонната кабина на улица Гете. Получи необходимия му факс след двайсет минути. След разпространението на мобилните телефони разговорите от улична кабина бяха намалели главоломно и Адамсберг прегледа един доста кратък списък, в който откри единайсет повтарящи се номера.

— Ще ви ги декодирам, ако искате — предложи Данглар.

— Най-напред този — каза Адамсберг, като постави пръста си върху един номер. — В 92 район, О-дьо-Сен.

— Защо точно този? — попита Данглар, докато тракаше по клавиатурата.

— Северното предградие, нашето. Ако имаме късмет, може да се окаже Клиши.

— Не е ли по-разумно да проверим другите?

— Няма да избягат.

Данглар потрака няколко мига мълчаливо.

— Клиши — обяви той.

— Право в десетката. Огнището на чумата от 1920 г. Призракът в семейството му. Най-вероятно там е живял. Бързо, Данглар, името и адресът.

— Клемантин Курбе, улица Оптул №22.

— Вижте в гражданския регистър.

Данглар продължи да работи с компютъра, докато Адамсберг крачеше из стаята, опитвайки се да не настъпи котето, което си играеше с един конец, виснал от края на панталона му.

— Клемантин Курбе, родена в Клиши, по баща Журно, съпруга на Жан Курбе.

— Друго?

— Зарежете, господин комисар. Старата дама е на осемдесет и шест години. Зарежете я.

Адамсберг се намуси.

— Друго? — настоя той.

— Имала е дъщеря, родена през 42-ра в Клиши — механично съобщи Данглар. — Розлин Курбе.

— Продължавайте с Розлин.

Адамсберг вдигна пухчето и го постави в панера му. То веднага излезе оттам.

— Розлин, по баща Курбе, омъжена за Елер-Дьовил, Антоан.

Данглар погледна Адамсберг, без да каже дума.

— Имали ли са син? Дамас?

— Арно Дамас — потвърди Данглар.

— Значи баба му — каза Адамсберг. — Тайничко се обажда на баба си от телефонната кабина. Родителите на тази баба, Данглар?

— Починали. До средновековието ли ще се връщаме?

— Имената им?

Клавишите бързо зачаткаха.

— Емил Журно и Селестин Давел, родени в Клиши, квартал Оптул.

— Ето ги — прошепна Адамсберг. — Победителите на чумата. Бабата на Дамас е била шестгодишна по време на епидемията.

Вдигна слушалката на телефона на Данглар и набра номера на Вандуслер.

— Марк Вандуслер? Адамсберг на телефона.

— Момент, господин комисар, само да оставя ютията.

— Квартал Оптул в Клиши говори ли ви нещо?

— Оптул е бил центърът на епидемията, там са били бараките на вехтошарите. В някоя от особените ли се споменава?

— Не, в един адрес.

— Кварталът отдавна не съществува, сега там има улички и бедни къщи.

— Благодаря, Вандуслер.

Адамсберг бавно положи слушалката.

— Двама души, Данглар. Отиваме право там.

— Четирима за една бабичка?

— Четирима. Първо ще минем през съдията за разрешително.

— А кога ще хапнем?

— По пътя.