Фред Варгас
Бягай и не бързай да се връщаш (33)

XXXII

Дамас се държеше спокойно, без сянка от загриженост или учудване да премине по лицето му. Беше позволил да го арестуват, да го вкарат в колата и да го отведат в Бригадата, без да протестира, без да каже и дума, без да промени изражението си. Това бе най-ведрият заподозрян, когото Адамсберг бе виждал през живота си.

Данглар се опря на ръба на масата, Адамсберг се облегна на стената със скръстени ръце, Ноел и Воазне стояха прави в ъглите на стаята, Фавр седеше на една маса, готов да записва разпита. Настанил се доста непринудено на стола си, Дамас отметна дългите си коси и зачака с оковани в белезници ръце на коленете.

Данглар дискретно излезе от стаята, за да остави Пухчето в панерчето му, и помоли Мордан и Меркаде да купят нещо за ядене и пиене за всички, плюс половинка мляко, ако бъдат така любезни.

— За арестанта ли е? — попита Мордан.

— За котето — дискретно каза Данглар. — Ще съм ви благодарен, ако му напълните паничката. Ще бъда зает довечера, може би и през нощта.

Мордан го увери, че може да разчита на него, и Данглар се върна на мястото си до ръба на масата.

Адамсберг тъкмо сваляше белезниците на Дамас — жест, който Данглар сметна за преждевременен, като се имаше предвид, че един прозорец все още беше без решетки и че не знаеха нищо за реакциите на мъжа. Но не се обезпокои особено. Затова пък го тревожеше мисълта, че са арестували този човек без нито едно съществено доказателство, че именно той е сеячът. А и миролюбивата външност на Дамас напълно опровергаваше подобна възможност. Търсеха ерудит с голям интелект. Докато Дамас беше прост човек, дори понякога доста бавно загряваше. Беше изключено този младеж, зает главно с физическите си подвизи, да изпрати такива сложни послания до глашатая. Данглар нервно се питаше дали Адамсберг изобщо е размислил, преди да се хвърли с рогата напред в този арест. Засмука вътрешността на бузите си, изпълнен с опасения. Беше убеден, че Адамсберг ще си разбие главата в стената.

Комисарят вече се бе свързал със заместник-прокурора и бе получил разрешение за обиск за магазина на Дамас и за дома му на улица Конвансион. Шестима полицаи бяха тръгнали за там още преди четвърт час.

— Дамас Вигие — започна Адамсберг с измачканата лична карта на арестувания в ръка, — обвинен сте в убийството на петима души.

— Защо? — попита Дамас.

— Защото сте обвинен — повтори Адамсберг.

— А, ясно. Казвате, че съм убил някого?

— Пет души — повтори Адамсберг и му показа снимките на жертвите, назовавайки ги една след друга.

— Никого не съм убивал — каза Дамас, докато ги разглеждаше. — Мога ли да си вървя? — добави той и се изправи.

— Не. Задържан сте. Можете да се обадите по телефона.

Дамас смаяно изгледа комисаря.

— Че аз винаги мога да се обадя по телефона — рече той.

— Тези петима души — продължи Адамсберг, като сочеше снимките една след друга — са били удушени през изминалата седмица. Четирима в Париж, последният в Марсилия.

— Много добре — каза Дамас и отново седна.

— Познавате ли ги, Дамас?

— Разбира се.

— Къде сте ги виждали?

— Във вестника.

Данглар стана и излезе, като остави вратата отворена, за да може да чува как ще продължи разпитът след това посредствено начало.

— Покажете ми ръцете си, Дамас — каза Адамсберг, прибирайки снимките. — Не, не така, на обратно.

Дамас охотно се подчини и протегна към комисаря дългите си ръце с обърнати към тавана длани. Адамсберг хвана лявата му ръка.

— Това диамант ли е, Дамас?

— Да.

— Защо го носите обърнат?

— За да не го повредя, когато поправям дъските за сърф.

— Колко струва?

— Шейсет и две хиляди франка.

— Откъде го имате? Наследствен ли е?

— За толкова продадох една почти нова моторетка. Купувачът ми плати с това.

— Не е обичайно за мъж да носи диамант.

— Аз пък нося. След като го имам.

Данглар се показа на вратата и повика Адамсберг.

— Обадиха се момчетата от обиска — каза Данглар. — Нищо не намират. Нито чувал с пепел, нито бълхи, нито жив или мъртъв плъх и главно, нито една книга в магазина и в дома му, освен няколко романа джобно издание.

Адамсберг се почеса по тила.

— Зарежете тази работа — настоя Данглар. — Ще се прецакате. Този човек не е сеячът.

— Напротив, Данглар.

— Не можете да се осланяте на диаманта. Нелепо е.

— Мъжете не носят диаманти, Данглар. А този носи на безименния пръст на лявата ръка и крие камъка в дланта си.

— За да не го повреди.

— Глупости, диамантите не се повреждат. Диамантът е най-добрата закрила срещу чума. И е бил в семейството му през 1920 година. Той лъже, Данглар. Не забравяйте, че отваря урната на глашатая три пъти дневно.

— Но този тип не е прочел една книга през живота си, да му се не види — почти изръмжа Данглар.

— Откъде знаете?

— Да не би да си го представяте като латинист? Шегувате ли се?

— Аз не познавам латинисти, Данглар. Затова нямам вашите предразсъдъци.

— А Марсилия? Как се е озовал в Марсилия? Той непрекъснато виси в магазина си.

— Не и в неделя. Нито в понеделник сутринта. След вечерното четене е имал достатъчно време да скочи във влака от осем и двайсет. И да се върне на другата сутрин преди десет.

Данглар сви рамене и почти бесен отиде да се настани пред компютъра си. Щом Адамсберг иска да се прецаква, да го прави без него.

Лейтенантите бяха донесли ядене и Адамсберг постави кутиите с пица на масата в кабинета си. Дамас си хапна с апетит и с доволен вид. Адамсберг спокойно изчака всички да се нахранят, струпа кутиите до кошчето за боклук, затвори вратата и поднови разпита.

Данглар почука след половин час. Недоволството му се беше отчасти изпарило. Направи знак на Адамсберг да излезе.

— В гражданския регистър няма Дамас Вигие — каза той тихо. — Този тип не съществува. Документите му са фалшиви.

— Видяхте ли, Данглар, той лъже. Изпратете отпечатъците му, сигурно е лежал в затвора. Това го дъвчем от самото начало. Човекът, отворил апартаментите на Лорион и на онзи в Марсилия, е знаел как да го направи.

— Файлът с пръстовите отпечатъци се е повредил. Този файл ме мъчи от цяла седмица.

— Бягайте в централното управление на Ке-дез-Орфевр, драги. Не се мотайте. И ми се обадете оттам.

— Мамка му, на този площад всички са с фалшиви имена.

— Декамбре казва, че на някои места се усеща дъхът на кафеза.

 

 

— Името ви не е Вигие, нали? — каза Адамсберг, заемайки мястото си до стената.

— Това ми е името за магазина.

— И за документите ви — каза Адамсберг, показвайки личната му карта. — Фалшифициране и използване на фалшиви документи.

— Един приятел ми ги направи, предпочитам това име.

— Защото?

— Защото не харесвам името на баща ми. Прекалено е крещящо.

— Кажете ми го все пак.

Дамас за първи път замълча и стисна устни.

— Не го харесвам — каза той накрая. — Наричат ме Дамас.

— Е добре, ще почакаме за името — каза Адамсберг.

 

 

Адамсберг излезе да се поразходи, като остави Дамас на грижата на помощниците си. Понякога е много лесно да се усети кога един човек лъже и кога казва истината. Дамас казваше истината, когато твърдеше, че никого не е убивал. Адамсберг я чуваше в гласа му, виждаше я в очите му, четеше я по устните и по челото му. Но оставаше убеден, че пред него е сеячът. За първи път се чувстваше така разрязан на две несъвместими половини пред заподозрян. Обади се на полицаите, които все още ровеха из магазина и апартамента. Обискът се оказа пълен провал. След час Адамсберг се върна в Бригадата, прочете изпратения от Данглар факс и го преписа в бележника си. Почти не се учуди, когато завари Дамас заспал на стола си с дълбокия сън на човек с чиста съвест.

— Спи от четирийсет и пет минути — каза Ноел.

Адамсберг постави ръка на рамото му.

— Събуди се, Арно Дамас Елер-Дьовил. Ще ти разкажа твоята история.

Дамас отвори очи и отново ги затвори.

— Аз вече си я знам.

— Авиационният индустриалец Елер-Дьовил е баща ти, нали?

— Беше — каза Дамас. — Ама слава богу, гръмна във въздуха с частния си самолет преди две години. Тежка му пръст.

— Защо тежка?

— Така — каза Дамас, чиито устни леко трепереха. — Нямате право да ме разпитвате. Питайте, за каквото искате друго. Все едно какво.

Адамсберг си спомни за думите на Ферез и смени темата.

— Пет години си лежал във Фльори и си излязъл преди две години и половина — каза Адамсберг, поглеждайки бележките си. — По обвинение в предумишлено убийство. Хвърлил си приятелката си през прозореца.

— Тя сама скочи.

— Това си повтарял като автомат през целия процес. Но съседите ти са свидетелствали. Чували са ви да се карате като цигани седмици наред. На няколко пъти са се канели да извикат полиция. За какво бяха разправиите, Дамас?

— Тя беше неуравновесена. Все крещеше. Сама скочи.

— Не си в съда, Дамас, и втори процес няма да има. Можеш да смениш плочата.

— Не.

— Ти ли я бутна?

— Не.

— Елер-Дьовил, ти ли уби четиримата мъже и жената миналата седмица? Ти ли ги удуши?

— Не.

— Разбираш ли от ключалки?

— Научих се.

— Нещо лошо ли ти бяха направили тези мъже и момичето? Уби ли ги? Като приятелката си?

— Не.

— Какво правеше баща ти?

— Мангизи.

— А на майка ти какво й правеше?

Дамас отново стисна устни.

Иззвъня телефонът. Беше съдебният следовател.

— Проговори ли?

— Не. Блокира — каза Адамсберг.

— Вероятност да си признае?

— Никаква.

— Резултати от обиска?

— Нулеви.

— Побързайте, Адамсберг.

— Не. Искам да бъде повдигнато обвинение, господин съдия.

— Дума да не става. Нямате и сянка от доказателство. Накарайте го да проговори или го освобождавайте.

— Той не се казва Вигие, документите му са подправени. Името му с Арно Дамас Елер-Дьовил, пет години затвор за убийство. Това не ви ли стига като презумпция?

— Още по-малко. Прекрасно си спомням делото Елер-Дьовил. Осъдиха го, защото свидетелствата на съседите впечатлиха съдебните заседатели. Но неговата версия не беше по-малко убедителна от версията на обвинението. Дума да не става, че ще му лепнем чумата само защото е лежал в затвора.

— Ключалките са били разбити професионално.

— Ако се не лъжа, на вашия площад имате предостатъчно бивши пандизчии. Дюкуедик и Льогерн по нищо не отстъпват на Елер-Дьовил. Докладите за поведението му след затвора са изцяло положителни.

Съдия Арде беше твърд и същевременно чувствителен и благоразумен човек, рядка комбинация от качества, които тази вечер не вършеха работа на Адамсберг.

— Ако го пуснем — каза Адамсберг, — не мога да ви гарантирам, че няма да убие отново или да ни се изплъзне между пръстите.

— Няма да има обвинение — отсече съдията. — Или ми намерете доказателства до деветнайсет и трийсет утре. Доказателства. Например признания. Лека нощ, комисар.

Адамсберг затвори и потъна в дълго мълчание, което никой не се осмели да прекъсне. Стоеше, облегнат на стената, или препускаше из стаята с наведена глава и скръстени ръце. Данглар виждаше как изпод кожата на бузите му и на мургавото му чело започва да се процежда странната светлина на дълбока съсредоточеност. Но колкото и да беше съсредоточен, комисарят нямаше да открие пукнатината, която да пречупи Арно Дамас Елер-Дьовил. Защото Дамас може и да беше убил приятелката си и подправил документите си, но не беше сеячът. Ако този младеж с празен поглед знаеше латински, Данглар бе готов да си сдъвче ризата. Адамсберг излезе, за да се обади по телефона, после се върна в стаята.

— Дамас — подзе той, като придърпа един стол и седна съвсем близо до арестанта, — ти сееш чума. Ти пъхаш обявите в урната на Льогерн от повече от месец насам. Ти отглеждаш бълхи на плъхове, които пускаш под вратите на жертвите си. Тези бълхи разнасят чума, те са заразени и хапят. По мъртвите има следи от смъртоносните им ухапвания и телата им са черни. И петимата са умрели от чума.

— Да — каза Дамас. — Така обясниха и журналистите.

— Ти рисуваш черните четворки. Ти изпращаш бълхите. Ти убиваш.

— Не.

— Трябва да разбереш нещо, Дамас. Бълхите, които пренасяш, пълзят по теб, както и по останалите. Ти не се преобличаш често и не се миеш често.

— Мих си косата миналата седмица — възрази Дамас.

Адамсберг за пореден път се стъписа пред простодушието в очите на младежа. Същото леко малоумно простодушие като в погледа на Мари-Бел.

— Чумните бълхи облазват и теб. Но диамантът те предпазва. Затова не могат нищо да ти направят. А ако нямаше диамант, Дамас?

Дамас обхвана с ръка пръстена.

— Ако нямаш никаква вина, няма защо да се безпокоиш — продължи Адамсберг. — Защото в такъв случай не би имал бълхи. Разбираш ли?

Адамсберг замълча, проследявайки леките промени в изражението на младежа.

— Дай ми пръстена си, Дамас.

Дамас не помръдна.

— Само за десет минути — настоя Адамсберг. — Ще ти го върна, кълна ти се.

Адамсберг протегна ръка и зачака.

— Пръстенът, Дамас.

Дамас продължаваше да стои неподвижно като останалите в стаята. Данглар видя как лицето му се сгърчи. Нещо започваше да се раздвижва.

— Дай ми го — каза Адамсберг с все така протегната ръка. — От какво се боиш?

— Не мога да го сваля. Дал съм обет. На девойката, която скочи. Неин беше.

— Ще ти го върна, Дамас. Дай ми го.

— Не — каза Дамас и плъзна лявата си ръка под бедрото.

Адамсберг стана и закрачи.

— Страх те е, Дамас. Знаеш, че ако свалиш пръстена, бълхите ще те ухапят и този път ще те заразят. И че ще умреш също като другите.

— Не. Дал съм обет.

Провал, помисли Данглар и отпусна рамене. Добър опит, но неуспешен. Слаба работа, тази история с диаманта.

— Тогава се съблечи — каза Адамсберг.

— Какво?

— Свали си дрехите, всичките. Данглар, донесете една торба.

Някакъв непознат на Адамсберг човек подаде глава през вратата.

— Мартен — представи се той. — От отдела по ентомология. Викали сте ме.

— След минута ще ви дойде редът, Мартен. Дамас, съблечи се.

— Тук, пред всички?

— Какво ти пука? Излезте — обърна се той към Воазне, Ноел и Фавр. — Смущавате го.

— Защо да се събличам? — враждебно попита Дамас.

— Трябват ми дрехите ти и искам да огледам тялото ти. Така че събличай се, дявол да те вземе.

Смръщил чело, Дамас бавно се подчини.

— Сложи ги в торбата.

Когато Дамас остана гол само с диаманта на пръста си, Адамсберг завърза торбата и я занесе на Мартен.

— Спешно. Проверете за…

— Nosopsyllus fasciatus.

— Точно.

— Тази вечер?

— Тази вечер. Супербързо.

Адамсберг се върна в стаята, където Дамас стоеше прав с наведена глава.

Адамсберг повдигна едната му ръка, после другата.

— Разтвори краката си на трийсет сантиметра.

Адамсберг огледа кожата на бедрата от вътрешната страна.

— Сядай, свършихме. Ще ти донеса да си сложиш нещо.

Адамсберг се върна от склада със зелен бански чаршаф, който Дамас бързо грабна.

— Не ти ли е студено?

Дамас отрицателно поклати глава.

— Ухапан си от бълхи, Дамас. Имаш две пъпки под дясната мишница, една под лявата и три на дясното бедро. Но не те заплашва нищо, защото си имаш пръстен.

Дамас стоеше с все така наведена глава, увит в чаршафа.

— Какво ще кажеш?

— В магазина има бълхи.

— Човешки бълхи?

— Да. Задната стая не е много чиста.

— Това са бълхи от плъх и ти го знаеш по-добре от мен. Ще поизчакаме още един час и ще разберем. Мартен ще ни се обади. Мартен е голям специалист, ще знаеш. Бълхите от плъх ги разпознава от пръв поглед. Можеш да поспиш, ако искаш. Ще ти донеса завивка.

Той хвана Дамас за ръката и го поведе към килиите. Младежът се държеше все така спокойно, но бе поизгубил учуденото си безразличие. Беше загрижен, напрегнат.

— Килията е нова — каза Адамсберг, като му подаде две одеяла. И чаршафите са чисти.

Дамас безмълвно легна и Адамсберг затвори решетката отвън. Върна се в кабинета си. Не се чувстваше комфортно. Бе пипнал сеяча, оказал се бе прав, но не се радваше. А този тип бе удушил петима за една седмица. Адамсберг си наложи да си го припомни, да си представи лицата на жертвите, на младата жена, натикана под камиона.

Мълчаливо чакаха малко повече от час, като Данглар още не смееше да се произнесе. Нищо не гарантираше, че в дрехите на Дамас ще има бълхи. Адамсберг с уморен виц си драскаше нещо с молив върху поставен на коляното му лист. Беше един и половина през нощта. Мартен се обади в два и десет.

— Две Nosopsyllus fasciatus — обяви той мрачно. — Живи.

— Благодаря, Мартен. Свръхценна находка. Само да не ги изпуснете, че цялото ни досие ще отиде на кино заедно с двете дами.

— С двамата господа — поправи го ентомологът. — Мъжки са.

— Съжалявам, Мартен. Не исках да обидя никого. Върнете дрехите в Бригадата, та арестантът да се облече.

Пет минути по-късно съдията, събуден от първия си сън, даваше разрешение за повдигане на обвинение.

— Прав бяхте — каза Данглар, като мъчително надигна умореното си тяло с подути за сън очи. — Но беше на косъм.

— Косъмът е по-здрав, отколкото обикновено си мислим. Достатъчно е да се подръпва леко и постоянно.

— Позволявам си да ви уведомя, че Дамас още не е проговорил.

— Ще проговори. Сега вече знае, че няма накъде. Той е изключително ловък.

— Невъзможно.

— Напротив, Данглар. Прави се на глупак. И понеже е изключително ловък, го прави много добре.

— Ако този тип говори латински, ще си сдъвча ризата.

— Да ви е сладко, Данглар.

Данглар изключи компютъра си, вдигна панерчето, в което спеше котето, тикна го под мишница и каза довиждане на агентите. Във фоайето срещна Адамсберг, който влачеше походно легло и одеяло, взети от склада.

— По дяволите, там ли ще спите?

— За в случай че проговори — каза Адамсберг.

Данглар продължи пътя си без коментар. Какво да коментира? Знаеше, че Адамсберг няма особено желание да се прибере в апартамента си, където димът от злополуката още не се бе разнесъл. Утре щеше да е по-добре. Адамсберг се възстановяваше с рядка бързина.

Комисарят разгъна походното легло и метна отгоре му одеялото. Сеячът бе на десет крачки от него. Човекът с четворките, човекът със страховитите „особени“, човекът с бълхите от плъхове, човекът, който душеше жертвите си и ги мажеше с пепел. Мазането с пепел, последният му жест, огромният му гаф.

Свали сакото и панталона си, постави мобилния си телефон на стола. Обади се, за бога.