Фред Варгас
Бягай и не бързай да се връщаш (16)

XV

Адамсберг отиде в Бригадата към девет сутринта. Съботата беше непълноценен ден, хората бяха по-малко и шумът на бормашините бе утихнал. Данглар го нямаше, сигурно скъпо заплащаше за сеанса по подмладяване, на който се бе подложил във „Викингът“. От своя страна Адамсберг все още изпитваше онова особено усещане, свързано с прекараните с Камий нощи — някаква нега в мускулите на бедрата и на гърба, която щеше да остане в тялото му като приглушено ехо чак докъм два часа. После щеше да отзвучи.

Прекара сутринта в нови телефонни разговори с районните управления. Нищо не се беше случило, никаква подозрителна смърт в белязаните с четворки сгради. Затова пък бяха регистрирани три нови оплаквания за увреждане на имущество в 1, 16 и 17 район. Все същите четворки и трибуквения подпис CLT. Накрая се обади на Брьой на Ке-дез-Орфевр.

Брьой беше сложна личност. Добър човек, ироничен естет и талантлив готвач, той не проявяваше склонност да съди прибързано за ближния си. На Кея, където назначението на Адамсберг начело на отдел „Убийства“ бе предизвикало значително недоволство заради небрежността му, облеклото му и загадъчните му професионални успехи, Брьой бе един от малкото, които приемаха комисаря такъв, какъвто бе, без да се опитва да го вкарва в релси. Особено ценна търпимост, като се има предвид, че заемаше висок пост в Префектурата.

— Ако нещо се случи в някоя от тези сгради — обобщи Адамсберг, — бъди така любезен да ми съобщиш. Занимавам се това от няколко дни.

— Тоест да ти прехвърля случая?

— Именно.

— Разчитай на мен — каза Брьой. — Но на твое място нямаше много да си го слагам на сърце. Такива като твоя неделен художник, дето се изявяват анонимно, обикновено са просто импотентни.

— Аз обаче си го слагам на сърце. И го наблюдавам.

— Поставиха ли решетки при вас?

— Остават още два прозореца.

— Ела ми на гости довечера — пюре от аспержи с див керевиз. Акълът ще ти вземе. Дори на теб.

Адамсберг усмихнато остави слушалката и тръгна да обядва с ръце в джобовете. Вървя близо три часа под сивеещото септемврийско небе и се върна в Бригадата в средата на следобеда.

Един непознат полицай се изправи, като го видя.

— Сержант Ламар — обяви той веднага, като въртеше едно от копчетата на сакото си и гледаше към стената отсреща. — Търсиха ви в тринайсет часа и четирийсет и една минути. Някой си Декамбре, Ерве, помоли да му се обадите на отбелязания номер — довърши той и подаде бележка на Адамсберг.

Адамсберг огледа Ламар, опитвайки се да срещне погледа му. Изтормозеното копче падна на пода, но мъжът остана прав с ръце, отпуснати до тялото. Нещо във високия му ръст, русите коси и сините очи напомняте за съдържателя на „Викингът“.

— Нормандец ли сте, Ламар? — попита Адамсберг.

— Тъй вярно, господин комисар. Роден съм в Гранвил.

— От жандармерията ли идвате?

— Тъй вярно, господин комисар. Спечелих конкурс за назначение в столицата.

— Можете да си вдигнете копчето, сержант — каза Адамсберг, — и да седнете.

Ламар се подчини.

— И да се опитате да ме гледате в очите.

По лицето на сержанта се изписа паника, а погледът му остана упорито впит в стената.

— В интерес на работата е — обясни Адамсберг. — Направете едно усилие.

Човекът бавно обърна глава.

— Добре — спря го Адамсберг. — Не мърдайте повече. Продължавайте да ме гледате в очите. Тук, сержант, сте между ченгета. В отдел „Убийства“ се изисква повече такт, естественост и човещина, отколкото, в който и да е друг. Ще ви се наложи да се внедрявате, да се криете, да разпитвате, да следите, без да ви видят, да вдъхвате доверие, дори да триете сълзи. Така както се държите, си личите от сто метра, като бик на ливада. Ще трябва да се отпуснете и това няма да стане за един ден. Първо упражнение: гледайте другите в очите.

— Добре, господин комисар.

— В очите, не в челото.

— Да, господин комисар.

Адамсберг отвори бележника си и веднага записа: Викинг, Копче, Право в стената равно на Ламар.

 

 

Декамбре вдигна още на първото позвъняване.

— Реших да ви предупредя, господин комисар, че нашият човек премина рубикона.

— Тоест?

— Най-добре да ви прочета особените от сутринта и от обяд. Готов ли сте?

— Готов съм.

— Първата е продължението на „Дневника“ на англичанина.

— Сепис.

— Пийпс, господин комисар. Днес, без да искам видях две или три къщи с червен кръст на вратата и надпис: „Боже, пожали ни“. Тъжна гледка. Доколкото си спомням, за пръв път виждам подобно нещо.

— Не върви на добре.

— Меко казано. Червен кръст са изписвали на вратите на заразените къщи, за да се пазят минувачите. Пийпс е попаднал на първите чумави. Всъщност болестта е вилнеела от доста време в предградията на града, но Пийпс, който е живеел в квартала на богатите, още не е знаел за нея.

— А втората обява? — прекъсна го Адамсберг.

— Още по-лошо. Ще ви я прочета.

— Бавно — помоли Адамсберг.

— На 17 август тръгват слухове за болестта, много хора треперят от страх, но и много се надяват поради мотивите, изложени от прословутия доктор Ренсан. Напразно — на 14 септември чумата влиза в града. Най-напред удря по квартала Русо, където се появяват множество трупове. Понеже текстът не е пред очите ви, трябва да ви кажа, че е пълен с многоточия. Преписвачът е педант и не понася да прескочи нещо в оригиналната фраза, без да го оповести. Освен това „17 август“, „14 септември“ и „квартала Русо“ са изписани с различен шрифт. Явно е променил датите и истинското място от текста и ни го показва, като сменя шрифта. Според мен.

— А днес сме 14 септември, нали? — попита Адамсберг, който винаги бъркаше датата с един-два дни.

— Именно. Което значи чисто и просто следното: психарят ни съобщава, че днес чумата е влязла в Париж и е взела жертви.

— На улица Жан-Жак Русо.

— Дали това има предвид?

— Имам една сграда с четворки на тази улица.

— Какви четворки?

Адамсберг реши, че Декамбре е достатъчно замесен в случая, за да бъде информиран за другата част от дейността на кореспондента си. Пътьом си отбеляза, че колкото и да е образован, Декамбре нямаше представа какво означават четворките, също като ерудирания Данглар. Следователно талисманът не беше толкова известен и човекът, който го използваше, трябва да бе страхотно подкован.

— Във всеки случай — заключи Адамсберг — можете да продължите да следите историята и без мен и да я приложите към документацията си за вашите неща от живота. Ще е хубав екземпляр от колекцията ви, както и от архива на Глашатая. Колкото до риска от престъпление, мисля, че можем да го забравим. Човекът е поел по друг път, чисто символичен, както би казал помощникът ми. Защото през изминалата нощ не е направил нищо на улица Жан-Жак Русо и в никоя от засегнатите сгради. Затова пък продължава да рисува. Ще видим докога.

— Е, толкова по-добре — каза Декамбре след кратка пауза. — Нека да ви кажа, че съм щастлив, че се запознахме по-отблизо, и не ми се сърдете, ако съм ви загубил времето.

— Не се сърдя, напротив. Ценя изгубеното време.

Адамсберг затвори и реши, че съботният му ден е приключил. В регистъра нямаше нищо, което да не може да почака до понеделник. Преди да си тръгне, погледна бележника си, за да може да се сбогува с жандарма от Гранвил, като го назове по име.

 

 

На улицата слънцето се бе показало през поолекналите облаци и градът отново придобиваше морен летен вид. Адамсберг свали сакото си, преметна го през рамо и бавно се отправи към реката. Парижани сякаш забравяха, че имат река. Колкото и да бе мръсна, Сена с мудното си движение, с мириса си на влажно бельо и с птичите песни бе едно от местата, където той обичаше да се усамотява.

Докато спокойно се приближаваше до реката по малките улички, Адамсберг си каза, че всъщност е добре, дето Данглар остана да изтрезнява у дома. Предпочиташе да погребе случая с четворките без свидетел. Данглар се оказа прав. Ексцентричен художник или вманиачен символист, смахнатият с четворките се подвизаваше във вселена, която не го засягаше. Адамсберг бе загубил и толкоз по-добре — не му пукаше. Комисарят не влагаше никакво самолюбие в сблъсъците си със своя помощник, но все пак се радваше, че е понесъл загубата сам. В понеделник щеше да му каже, че е сгрешил и че четворките ще се наредят до анекдота за гигантските калинки от Нантьой. Кой му бе разказал тази история? Фотографът, онзи с луничките. Как му беше името? Вече не си спомняше.