Фред Варгас
Бягай и не бързай да се връщаш (15)

XIV

През нощта мъжът навлезе в късата алея, която водеше към порутената къща. Познаваше наизуст релефа на оголените павета и изтънялата стара дървена врата, на която почука пет пъти.

— Ти ли си?

— Аз съм, Мане. Отвори.

Една дебела и висока стара жена го заведе на светлината на електрическо фенерче до дневната — кухня. В малкото антре нямаше ток. Много пъти бе предлагал на старата Мане да ремонтира къщата и да й създаде удобства, но тя отблъскваше проектите му с упорито постоянство.

— По-нататък, Арно — казваше тя. — Когато парите станат твои. Не ми трябват прословутите ти удобства.

После му показваше краката си, обути в тежки черни мокасини.

— Знаеш ли на каква възраст получих първия си чифт? На четири години. Дотогава ходех боса.

— Знам, Мане — отвръщаше мъжът. — Но покривът тече и подът на тавана изгнива. Не искам някой ден да се продъни под теб.

— Ти си гледай твойта работа.

Мъжът седна на канапето, облечено в дамаска на цветя, и Мане донесе варено вино и чиния с тиганици.

— Преди — каза Мане, поставяйки чинията пред него — можех да правя тиганици с каймак. Но вече не се намира мляко, което да прави каймак. Свърши се тая, свърши се. И десет дни да го оставиш на въздух, ще вкисне, ама няма и грам каймак да направи. Това вече не е мляко, ами чиста водица. Налага се да го заменям със сметана.

— Знам, Мане — каза Арно и напълни доста големите чаши, донесени от старицата.

— Това много ли променя вкуса?

— Не, пак са си вкусни, сериозно. Не се безпокой за тиганиците.

— Прав си, стига глупости. Докъде стигна?

— Всичко е готово.

Жестока усмивка разшири лицето на Мане.

— Колко врати?

— Двеста петдесет и три. Вече съм все по-бърз. Стават много хубави, да ти кажа, много елегантни.

Усмивката на старицата стана още по-широка, после се смекчи.

— Ти имаш много дарби, Арно, и пак ще ги използваш, кълна се в Евангелието.

Арно също се усмихна и положи глава върху едрата отпусната гръд на старата дама, която миришеше на парфюм и зехтин.

— Всички, момчето ми — повтори тя, като го погали по косата. — Всички ще изпукат, до един ще изпукат.

— Всички — каза Арно и силно й стисна ръката.

Старата жена подскочи.

— Къде ти е пръстенът, Арно? Пръстенът?

— Не се безпокой — каза той и се изправи. — Сложил съм го на другата ръка.

— Дай да видя.

Арно протегна дясната си ръка, чийто среден пръст бе украсен с халка. Тя докосна с палец малкия диамант, който блестете в шепата му. После свали пръстена и му го надяна на лявата ръка.

— Нека да стои на лявата — нареди тя — и никога не го сваляй.

— Добре. Не се безпокой.

— На лявата, Арно. На безименния пръст.

— Да.

— Чакахме, чакахме с години. И тази вечер дочакахме. Благодаря на бога, че ме остави да доживея до тази нощ. А щом го е направил, Арно, значи го е желал. Желал е да съм тук, та ти да извършиш делото.

— Така е, Мане.

— Да пием, Арно, за спасението ти.

Старицата вдигна чашата си и се чукна с Арно, после двамата кръстосаха ръцете си и изпиха по няколко глътки.

— Хайде стига глупости — каза Мане. — Всичко ли е готово? Имаш кода, етажа? Колко са вътре?

— Той живее сам.

— Ела да ти дам материала, не трябва да се бавиш. Държа ги гладни от четирийсет и осем часа, ще се нахвърлят върху него като невидели. Сложи си ръкавиците.

Арно я последва до подвижната стълба, по която се качваха на тавана.

— Гледай да не си счупиш главата, Мане.

— Не бой се. Правя го по два пъти на ден.

Мане без усилие се изкачи на тавана, който отекваше от остри писукания.

— Спокойно, малките — заповяда тя. — Освети лявата, Арно.

Арно насочи фенера към широка клетка, която гъмжеше от плъхове — имаше най-малко двайсет.

— Виж оня, дето агонизира в ъгъла. Утре ще измрат още.

— Сигурна ли си, че са заразени?

— И още как. Да не би да се съмняваш в уменията ми? Точно във великата вечер?

— Разбира се, че не. Но бих предпочел да сложиш десет вместо пет. За по-сигурно.

— И петнайсет мога да сложа, ако искаш. Та да спиш спокойно.

Старата жена се наведе и вдигна от пода до клетката малка торба.

— Умрял от чума онзи ден — каза тя, като разтърси торбата под носа на Арно. — Ще му остържем бълхите и право напред. Светни ми.

Арно загледа Мане, която обработваше в кухнята трупа на плъха.

— Внимавай да не те ухапят.

— Няма страшно, нали съм ти казвала — изсумтя Мане. — А и съм намазана със зехтин от главата до петите. Сега успокои ли се?

Десет минути по-късно тя хвърли животното в кофата за боклук и подаде на Арно голям плик.

— Двайсет и две бълхи — каза тя. — Както виждаш, стигат и артисват.

Той внимателно пъхна плика във вътрешния джоб на сакото си.

— Тръгвам, Мане.

— Отвори го бързо и го пъхни под вратата. Не се бой, докато го отваряш. Ти си господарят.

Старицата трескаво го прегърна.

— Хайде стига глупости — каза тя. — Ти си на ход. Бог те закриля и да внимаваш с ченгетата.