Фред Варгас
Бягай и не бързай да се връщаш (13)

XII

— Та при кое ченге отиваме? — попита Жос, докато вървяха по булевард Араго към десет сутринта.

— При един, когото съм срещал два пъти по повод на онова, на моето…

— Досие — подсказа Жос.

— Именно.

— За два пъти едва ли би имал време да обходиш човека.

— Обаче можеш да му хвърлиш един поглед отвисоко и въздушната снимка беше добра. Отначало го взех за арестант, а това е доста добър знак. Все ще ни отдели пет минути. В най-лошия случай ще впише посещението ни в дневника и ще го забрави. В най-добрия ще се заинтересува достатъчно, за да поиска да узнае подробности.

— Свързани с горното.

— Свързани с горното.

— Защо ще се заинтересува?

— Ами той обича мъглявите и мижави истории. Поне в това го упрекваше един негов началник, когато го срещнах първия път.

— Значи ще си имаме работа с някоя от дребните риби?

— И това ви смущава, капитане?

— Вече ви казах, Декамбре. Не ме интересува тази история.

— Не е дребна риба. Сега е главен комисар, ръководи отдел в Криминалната. Отдел „Убийства“.

— Убийства? Е, значи ще му харесат старите ни досиета.

— Знае ли човек?

— И как така един любител на мъглявите истории е станал главен?

— Той е гений на мъглявото, доколкото разбрах. Казвам мъгляво, но може да се каже и необичайно.

— Да не се хващаме за думите.

— Аз обичам да се хващам за думите.

— Забелязах.

Декамбре спря пред висок портал.

— Стигнахме — каза.

Жос огледа фасадата.

— Има нужда от сериозен ремонт бараката им.

Декамбре се подпря на стената и скръсти ръце.

— Какво? — каза Жос. — Бием отбой, а?

— Срещата ни е след шест минути. Часът си е час. Той сигурно е достатъчно зает.

Жос се облегна до него и зачака.

Покрай тях мина човек със сведен към земята поглед и с ръце в джобовете и спокойно влезе през портала, без да погледне към двамата мъже.

— Мисля, че това е той — прошепна Декамбре.

— Дребният брюнет? Майтапите се. Стара сива фланела, смачкано сако, дори косата не си е подстригал. Като за цветар на кея Нарбон става, но за комисар, да ме прощавате.

— Казвам ви, че е той — настоя Декамбре. — Познавам походката му. Поклаща се, като ходи.

Декамбре продължи да поглежда часовника си, докато не изтекоха шестте минути, след което поведе Жос към сградата.

— Помня ви, Дюкуедик — каза Адамсберг, след като покани двамата посетители в кабинета си. — Всъщност не, прегледах досието ви, след като ми се обадихте, и тогава си спомних за вас. Бяхме си говорили двамата, навремето нещата не вървяха добре за вас. Мисля, че ви посъветвах да се откажете от професията си.

— Така и направих — каза Декамбре високо заради трясъка на бормашините, който Адамсберг като че ли не забелязваше.

— Намерихте ли някаква работа, след като излязохте от затвора?

— Станах съветник — отвърна Декамбре, като премълча за стаите под наем и дантелата.

— Данъчен?

— По нещата от живота.

— А, да — замислено каза Адамсберг. — Защо не. Имате ли клиентела?

— Не се оплаквам.

— За какво ви разказват хората?

Жос започна да се пита дали Декамбре не е сбъркал адреса и дали на това ченге му се случва от време на време и да поработи. На масата му нямаше компютър, а по столовете и на пода бяха разпилени листове, покрити с бележки или рисунки. Комисарят стоеше прав, облегнат на бялата стена с ръце на кръста и гледаше Декамбре изотдолу с наведена глава. Жос реши, че очите му са с цвета и консистенцията на кафявите и хлъзгави водорасли, които се увиват около витлото — меки, но и неуловими, лъскави, но без блясък, без очертания. Кръглите везикули на тези водорасли се наричаха поплавъци и според Жос думата напълно подхождаше за очите на комисаря. Поплавъците му бяха приютени под гъсти и рошави вежди, които образуваха над тях нещо като скални козирки. Извитият нос и ъгловатите черти внасяха известна твърдост в ансамбъла.

— Ами главно за любов — обясни Декамбре. — Или им е в повече, или не им стига, или изобщо я няма, или не е каквато я искат, или пък вече са я загубили заради всичките тези…

— Усложнения — прекъсна го Адамсберг.

— Усложнения — потвърди Декамбре.

— Виждате ли, Дюкуедик — каза Адамсберг, като се отлепи от стената и отмерено закрачи из стаята, — тук сме специализирана бригада по убийствата. Така че, ако някогашната ви история има продължение, ако някой ви безпокои по един или друг начин, аз не…

— Не — прекъсна го Декамбре. — Не става дума за мен. Но не става дума и за убийство. Поне не още.

— Заплахи?

— Може би. Анонимни обяви, предвещаващи смърт.

Жос опря лакти на бедрата си. Започваше да става забавно — май нямаше да се оправи лесно многознайкото с неговите смътни тревоги.

— На определено лице? — попита Адамсберг.

— Не. Предизвестия за всеобщо унищожение, за катастрофа.

— Тъй — рече Адамсберг, като продължи да се разхожда. — Проповедник от третото хилядолетие? Който вещае какво? Апокалипсис?

— Чума.

— Виж ти — каза Адамсберг след кратка пауза. — Това е по-оригинално. А как ви го съобщава? По пощата? По телефона?

— По господина — каза Декамбре и посочи Жос с почти церемониален жест. — Господин Льогерн е глашатай по професия като прапрадядо си. Чете кварталните новини на кръстовището Едгар Кине и Деламбр. Той ще ви обясни по-добре.

Адамсберг се обърна към Жос с леко отегчено изражение.

— С две думи — започна Жос — хората, които имат нещо да кажат, ми оставят бележки и аз ги чета. Не е кой знае каква философия. Трябват ти силен глас и точен график.

— И? — попита Адамсберг.

— Всеки ден, а сега вече и два или три пъти на ден — подзе Декамбре — господин Льогерн получава кратки текстове, които вещаят появата на чума. И всяко съобщение ни приближава до избухването на епидемията.

— Ясно — каза Адамсберг, като подръпна към себе си дневника, показвайки с това недовършено движение, че разговорът върви към края си. — И откога това?

— От 17 август — уточни Жос.

Адамсберг замръзна и бързо вдигна поглед към бретонеца.

— Сигурен ли сте? — попита той.

И Жос разбра, че е сбъркал. Не за датата на първата „особена“, а за очите на комисаря. Във водата на този поглед с цвят на водорасли припламна ярка светлина, нещо като миниатюрен пожар, който взриви обвивката на поплавъка. Значи очите се палеха и гаснеха като фар.

— На 17 август сутринта — повтори Жос. — Веднага след периода на сухия док.

Адамсберг остави регистъра и отново закрачи. Седемнайсети август, първата сграда в Париж, изрисувана с четворки, на улица Шайо. Или поне първата сграда, за която бяха съобщили. Втора сграда два дни по-късно на Монмартр.

— А следващото съобщение? — попита Адамсберг.

— Два дни по-късно, на 19-и — отвърна Жос — и после на 22-ри. След това обявите зачестиха. Почти всеки ден от 24-ти нататък, а отскоро няколко пъти на ден.

— Може ли да ги видя?

Декамбре му подаде последните запазени писма и Адамсберг бързо ги прегледа.

— Не виждам кос ви навежда на мисълта за чума — каза той.

— Открих откъде са откъсите — обясни Декамбре. — Това са цитати от стари трактати за чумата, каквито са писани със стотици през вековете. Засега подателят описва предвестниците на епидемията, но скоро ще навлезе в същността на темата. Вече е близо. В последния пасаж, този от днес сутринта — продължи Декамбре, като посочи един от листата, — текстът спира точно пред думата „чума“.

Адамсберг прочете обявата.

(…) когато много хора се движат като сенки по стена, когато се вижда как тъмна пара се издига от земята като мъгла, (…) когато у хората се наблюдава голяма подозрителност, когато се появяват завист, омраза и разврат (…)

— Всъщност — каза Декамбре — мисля, че ще е утре. Тоест тази нощ за нашия човек. Заради „Дневника“ на англичанина.

— Цитира и откъси от дневник?

— Само от 1665-та — годината на голямата чума в Лондон. А в следващите дни Самюел Пийпс ще види първия си труп. Мисля, че е утре. Утре.

Адамсберг побутна листата на масата и въздъхна.

— А ние какво ще видим според вас?

— Нямам представа.

— Сигурно нищо — каза Адамсберг. — Просто е неприятно.

— Именно.

— Но невероятно.

— Знам. Краят на последната чума във Франция е през 1722 г. в Марсилия. Болестта отдавна се е превърнала в легенда.

Адамсберг прекара пръсти през косата си, вероятно за да я среши, реши Жос, после събра листата и ги върна на Декамбре.

— Благодаря — каза той.

— Да продължавам ли да ги чета? — попита Жос.

— На всяка цена. И минете да ми разкажете продължението.

— А ако няма продължение? — попита Жос.

— Едва ли някой ще се впусне в нещо толкова организирано и нелепо, без да се стигне до конкретна проява, дори дребна. Бих искал да знам какво ще измисли този тип по-нататък.

 

 

Адамсберг изпрати двамата мъже до изхода и бавно се върна в кабинета си. Историята бе повече от неприятна. Беше направо отвратителна. Колкото до връзката й с четворките, тя се свеждаше само до съвпадението на датите. И все пак бе склонен да следва линията на разсъждения на Дюкуедик. Утре онзи англичанин Пийпс щеше да разкаже за първия умрял от чума в Лондон, в зората на бедствието. Без да сяда, Адамсберг бързо отвори бележника си и намери номера на медиевиста, който му беше дала Камий — същия, у когото бе видяла обърнатата четворка. Погледна новоокачения стенен часовник, който показваше единайсет и пет. Ако човекът беше чистач, имаше малка вероятност да го открие вкъщи. Отговори му мъжки глас, младежки и забързан.

— Марк Вандуслер?

— Няма го. В резервната траншея е, на мисия по чистене-гладене. Мога да му оставя бележка в палатковия лагер, ако желаете.

— Благодаря — каза Адамсберг, леко учуден.

Чу как другият остави слушалката и шумно затърси хартия и нещо за писане.

— Готово — обади се гласът. — С кого имам чест?

— Главен комисар Жан-Батист Адамсберг, Криминална бригада.

— Мамка му — каза гласът, като внезапно стана сериозен. — Марк да няма неприятности?

— Няма. Камий Форестие ми даде номера му.

— А, Камий — каза само гласът, но вложи в това „Камий“ такава интонация, че Адамсберг, който иначе не беше ревнив, почувства лек шок или по-скоро изненада. Около Камий съществуваха много обширни и гъсто населени светове, за които той от безразличие не знаеше нищо. Когато случайно откриеше някой фрагмент, винаги се учудваше, сякаш бе попаднал на непознат континент. Кой казва, че Камий не властва над многобройни територии?

— Обаждам се по повод на една рисунка — продължи Адамсберг. — По-скоро графема, доста загадъчна. Камий каза, че е виждала нейна репродукция у Марк Вандуслер, в една от книгите му.

— Много е възможно — каза гласът. — Но трябва да не е твърде млада.

— Моля?

— Марк се интересува само от средновековието — поясни гласът с едва доловимо презрение. — Рядко стига дори до XVI век. Предполагам, че не това е полето ви на действие в Криминалната.

— Човек никога не знае.

— Добре — каза гласът. — Да ми опишете обекта?

— Ако приятелят ви знае какво означава тази рисунка, би могъл да ни направи голяма услуга. Имате ли факс?

— Да, на същия номер.

— Чудесно. Ще ви изпратя скицата и ако Вандуслер има някаква информация, нека бъде любезен да ми я изпрати.

— Много добре — каза гласът. — Взводът е на разположение. Заповедта ще бъде изпълнена.

— Господин… — каза Адамсберг в мига, когато другият щеше да затвори.

— Деверноа, Люсиен Деверноа.

— Бързо е. Всъщност е много спешно.

— Разчитайте на бързината ми, господин комисар.

И Деверноа затвори. Адамсберг в недоумение остави слушалката. Можеше да се каже, че този леко високомерен Деверноа не се смущаваше от ченгетата. Може би беше военен.

 

 

До дванайсет и половина Адамсберг стоя неподвижен до стената с поглед, впит в непомръдващата факс машина. След това раздразнено излезе да походи и да си вземе нещо за ядене. Какво да е, някъде по улиците около Бригадата, които постепенно опознаваше. Сандвич, домати, хляб, плодове, паста. Според настроението му, според магазините, въпреки здравия разум. Нарочно се влачеше по улиците с домат в едната ръка и хляб с орехи в другата. Изкушаваше се да прекара деня навън и да се върне на работа чак утре. Но Вандуслер може да е обядвал у дома си. В такъв случай имаше шанс да получи отговор и да приключи с тази паянтова постройка от фантазии. В петнайсет часа влезе в кабинета си, метна сакото на един стол и се обърна към апарата. Там го очакваше паднал на земята лист.

Господине,

 

Обърнатата четворка, която ви интересува, е точна репродукция на цифрата, с която на някои места в стари времена са бележели вратите и горния праг на прозорците по време на чума. Смята се, че произходът й е античен, но християнската култура я е възприела, тъй като е разпознавала в знака кръст, начертан, без да се вдига ръката. Това е търговска цифра, както и печатарска цифра, но е известна главно като талисман срещу чумата. Хората се предпазвали от бедствието, като я рисували на вратата на жилището си.

С надежда, че с тази информация отговарям на въпроса ви, моля приемете, господин комисар, цялото ми уважение.

Марк Вандуслер

Адамсберг се облегна на масата с наведена глава и увиснал в ръката факс. Обърнатата четворка — талисман срещу чумата. Трийсетина вече белязани сгради в града, а посланията в кутията на глашатая с лопата да ги ринеш. Утре англичанинът от 1665 г. щеше да види първия труп. Адамсберг намръщено влезе в кабинета на Данглар, като мачкаше парчетата мазилка по пътя си.

— Данглар, вашият художник ни разиграва.

Адамсберг остави факса на масата на Данглар, който предпазливо го прочете. После го препрочете.

— Да — каза той. — Сега си спомням за моята четворка. В кованото желязо на балкона на търговския съд в Нанси. Две четворки, едната обърната.

— И какво правим с художника ви, Данглар?

— Вече ви казах. Отстраняваме го.

— И все пак?

— Заместваме го. С някакъв чудак, който се бои от чумата като от чума и предпазва вратите на съгражданите си.

— Не се бои. Предрича я, подготвя я. Стъпка по стъпка. Инсталира механизма си. Може да го задвижи утре или тази нощ.

Данглар имаше много дълга практика с лицето на Адамсберг, което можеше да преминава от почти безжизнено състояние, угаснало като залят с вода огън, към състояние на буйно пламтене. Тогава светлината успяваше да се разпростре по мургавата му кожа чрез някакъв тайнствен технически способ. В подобни пожарни моменти Данглар знаеше, че всяко отричане, всеки скептицизъм, най-убедителните логически аргументи биха се изпарили при съприкосновението с жаравата. Затова предпочиташе да си ги пести за по-хладно време. Заедно с това, точно в тези моменти Данглар се сблъскваше със собствените са парадокси — ирационалните убеждения на Адамсберг разтърсваха темелите на здравия му разум и му носеха странно успокоение. Тогава слушаше почти пасивно, отнесен от рояк идеи, за които не беше отговорен. Начинът на изразяване на Адамсберг, който в други случаи го изкарваше от търпение, сега го водеше на желано пътешествие с бавния си ритъм, с ниската си и мека звучност, с повтарящите се и кръжащи формули. Опитът твърде често му бе показвал, че тръгвайки от някакво неоформено вдъхновение, Адамсберг улучваше истината право в сърцето.

Поради което Данглар облече сакото си, без да мигне, и тръгна с Адамсберг по улиците, за да чуе от него разказа на стария Дюкуедик.

 

 

Двамата мъже стигнаха до площад Едгар Кине преди шест часа точно за вечерното издание. Адамсберг обходи кръстовището, набеляза си ориентири, вдъхна въздуха на мястото, локализира къщата на Дюкуедик, синята урна, закачена на платана, магазина за спортни стоки, където Льогерн влезе със сандъка си, както и кафе-ресторанта „Викингът“, който Данглар забеляза на минутата и където избра да влезе и повече да не излезе. Адамсберг му почука на прозореца, за да му сигнализира, че Льогерн пристига. Изслушването на устния вестник нямаше да му донесе нищо, знаеше си. Просто искаше да има точна представа за мястото, където се четат обявите.

Гласът на бретонеца го изненада — мощен, мелодичен, той стигаше без усилие от единия до другия край на площада. Този глас, помисли си Адамсберг, допринасяше много за гъстата тълпа, която се събираше наоколо.

— Едно — започна Жос, на когото присъствието на Адамсберг не бе убягнало. — Продавам пчеларско оборудване с два кошера. Две: Хлорофилът се произвежда сам и дърветата не се хвалят с това. Просто пример за фукните.

Адамсберг се учуди. Не бе разбрал втората обява, но публиката не изглеждаше недоумяваща и сериозно очакваше продължението. Сигурно по силата на навика. Като за всяко нещо, и за доброто слушане явно бе необходима тренировка.

— Три — продължи Жос невъзмутимо. — Сродната душа е добре дошла, по възможност да е привлекателна, ако не е, толкова по-зле. Четири: Елен, все още те чакам. Вече няма да ти посягам: Бернар, отчаян. Пет: Кучият син, който ми е откачил звънеца, го очаква неприятна изненада. Шест: 750 FZX92, 39 000 км, нови гуми и спирачки, напълно постегната. Седем: Какво сме ние, но какво сме точно? Осем: Предлагам дребни изискани шивашки услуги. Девет: Ако някой ден се наложи да се преместим на планетата Марс, вървете без мен. Десет: Продавам пет касети зелен фасул. Единайсет: Да се клонира човешко същество? Мисля, че и тика има достатъчно кретени на земята. Дванайсет: …

Адамсберг започваше да се унася от литанията на глашатая, като в същото време наблюдаваше малката група — някои записваха нещо на листче, други гледаха глашатая, без да мърдат, с чанта в ръка, сякаш си почиваха след работа. Льогерн продължи с прогнозата за следващия ден, като първо хвърли бърз поглед на небето, после с морската прогноза — западен вятър, който ще се усили вечерта, и явно всички останаха доволни. След това отново дойде ред на практически и метафизически послания и Адамсберг се събуди, когато видя Дюкуедик да се раздвижва някъде към обява №16.

— Седемнайсет — продължи глашатаят. — Този бич съществува някъде и съществуването му е следствие от сътворението, тъй като не се създава нищо ново и няма нищо съществуващо, което да не е било създадено.

Глашатаят бързо погледна към Адамсберг, за да му даде знак, че току-що е прочел „особената“, и премина към №18: Рисковано е да се пуска да расте бръшлян по междинните стени. Адамсберг изслуша всичко до края, включително неочаквания разказ за пътуването на „Луиз Жени“, френски параход, от 546 тона, натоварен с вино, алкохолни напитки, сухи плодове и консерви, обърнал се при Бас-оз-Ерб и заседнал при Пен Бра, целият екипаж загинал, с изключение на кучето. Последната новина предизвика въздишки на задоволство или яд и частично придвижване към „Викингът“. Глашатаят вече скачаше на земята и грабваше естрадата си — вечерното издание бе свършило. Доста объркан, Адамсберг се обърна към Данглар, за да му поиска мнението, но Данглар най-вероятно бе отишъл да допие необезпокояван чашата си. Адамсберг го откри облакътен на бара във „Викингът“ с ведро изражение на лицето.

— Изключителен калвадос — изкоментира Данглар, като посочи с пръст чашката си. — Измежду най-добрите, на които съм попадал.

Някой постави ръка на рамото на Адамсберг. Дюкуедик му направи знак да го последва на масата в дъното.

— След като сте дошли насам — рече той, — най-добре да ви кажа, че тук никой не знае истинското ми име, освен глашатая. Разбирате ли? Тук се наричам Декамбре.

— Момент — каза Адамсберг, записвайки името в бележника си.

Чума, Дюкуедик, Белокос равно на Декамбре.

— Видях, че записвате нещо по време на четенето — каза Адамсберг, прибирайки бележника в джоба си.

— Обява №10. Смятам да купя зеления фасул. Тук се намират качествени и не много скъпи продукти. Колкото да „особената“…

— „Особената“?

— Обявата на смахнатия. За пръв път се появи името на чумата, все още замаскирано като „бич“. Това е едно от наименованията й, има и много други. Смъртоносната, инфекцията, заразата, бубонната болест, злото… Опитвали са се да избягват истинското й име, толкова са се бояли от нея. Онзи продължава да напредва. Вече почти я е назовал и наближава целта.

Руса млада жена, дребничка, с прибрани на тила къдрави коси, се приближи до Декамбре и свенливо го докосна по ръката.

— Мари-Бел? — каза той.

Младата жена се повдигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Благодаря — усмихна се тя. — Знаех, че ще успеете.

— Няма защо, Мари-Бел — усмихна се и Декамбре.

Младата жена махна с ръка за довиждане и си тръгна, хванала под ръка висок брюнет с дълги до раменете коси.

— Много е хубава — каза Адамсберг. — Какво сте направили за нея?

— Накарах брат й да облече пуловер и повярвайте ми, никак не беше лесно. През ноември ще дойде ред на якето. Работя по въпроса.

Адамсберг се отказа да разбира, усещайки, че навлиза в лабиринтите на квартален живот, който ни най-малко не го интересуваше.

— Още нещо — каза Декамбре. — Открили са ви. На площада имаше хора, които знаеха, че сте ченге. Не мога да си обясня как са разбрали — додаде той, като го огледа от горе до долу.

— Глашатаят?

— Може би.

— Не е страшно. Може би дори е добре.

— Онзи там помощникът ви ли е? — попита Декамбре, като посочи Данглар с глава.

— Капитан Данглар.

— Бертен, високият нормандец, който държи бара, в момента го запознава с подмладяващите свойства на домашния си калвадос. Като гледам с каква скорост действа вашият капитан, след има-няма четвърт час ще се е подмладил с петнайсет години. Само ви казвам, за да ви предупредя. Знам от опит, че калвадосът е изключителен, но ви прави неработоспособен през цялата следваща сутрин.

— Данглар и така често е неработоспособен през цялата сутрин.

— А, добре. Нека все пак знае, че става дума за, меко казано, особен алкохол. Човек става не само неработоспособен, но и оглупява, затъпява, превръща се в нещо като охлюв в слузта си. Изумителна мутация.

— Мъчително ли е?

— Не. Все едно сте във ваканция.

Декамбре се сбогува и излезе, предпочитайки да не стиска ръката на ченге пред всички. Адамсберг продължи да наблюдава как Данглар се връща назад във времето и към осем часа насила го накара да седне на маса и да погълне нещо солидно.

— Защо? — осведоми се Данглар с достойнство и разконцентриран поглед.

— За да имате какво да повръщате през нощта. Иначе ще ви боли корем.

— Чудесна идея — каза Данглар. — Да хапнем тогава.