Фред Варгас
Бягай и не бързай да се връщаш (11)

X

Този четвъртък Адамсберг пристигна в Бригадата след Данглар — доста рядък факт, за да не предизвика внимателния поглед на помощника му. Комисарят имаше смачкания вид на човек, който е спал само няколко часа, например от пет до осем. И веднага отиде да си купи кафе от бара на улицата.

Камий — заключи Данглар. Камий се бе върнала снощи. Данглар мързеливо включи компютъра си. Той самият бе спал сам, както обикновено. Какъвто си беше грозен, с неоформено лице и тяло, стичащо се надолу като недогоряла свещ, цяло чудо бе да докосне жена веднъж на две години. По стар навик Данглар се откъсна от мрачните мисли, които водеха направо към касата с бира, като си представи едно по едно, като на осветен екран, лицата на петте си деца. Впрочем петото с бледосините си очи не беше от него, но Мари му го остави, когато си тръгна, един вид като на приятел. Това беше отдавна, преди осем години и трийсет и седем дни, а силуетът на жена му в гръб, така както твърдо крачеше по коридора със зеления си костюм, за да отвори и затръшне вратата, се бе залостил в черепа му и остана там в продължение на две дълги години и шест хиляди и петстотин бири. Тогава груповият образ на децата — двама близнаци, две близначки и малкият със сините очи — се превърна в негова идея фикс, в негов пристан и спасителен пояс. Бе прекарал хиляди часове да стърже моркови на най-ситното ренде, да пере и избелва до най-бялото бяло, да се грижи ученическите чанти да са безупречно подредени, а дрехите идеално изгладени, да търка мивките, докато станат стерилно чисти. После перфекционизмът му се поуталожи и той се завърна към едно ако не нормално, то поне приемливо състояние, и към консумация на бира, намаляла на хиляди и четиристотин шишета годишно, макар и подкрепена с бяло вино през трудните дни. Остана все пак светлата му връзка с децата, а нея, казваше си той през някои черни утрини, никой не можеше да му отнеме. Не че някой имаше подобно намерение.

Бе чакал, дори опитвал, да накара някоя жена да извърши обратното на Мари, тоест да отвори вратата и твърдо да поеме по коридора в жълт костюм с лице към него. Не се получи. Жените винаги прекарваха в дома му кратко време, а отношенията му с тях бяха мимолетни. Не претендираше за жена като Камий, чийто профил бе толкова чист и нежен, че човек са питаше дали не трябва спешно да го нарисува или да го разцелува. Не, не искаше невъзможното. Искаше жена, просто жена, дори и да се стича надолу като него, какво от това.

 

 

Данглар видя Адамсберг да се връща и да влиза в кабинета си, безшумно затваряйки вратата. Той впрочем също не беше красавец, а получаваше невъзможното. По-точно да, беше красив, макар нито една от чертите му, взета поотделно, да не допринасяше за този резултат. Не бяха правилни, нито хармонични, нито впечатляващи. Бяха някак безредно нахвърляни, но безредието се превръщаше в привлекателен хаос, в истинско великолепие, когато изражението му се оживеше. Според Данглар в това разпределение на картите имаше нещо несправедливо. И неговото лице представляваше същият сбирток от черти като това на Адамсберг, но в равносметката нямаше нищо интересно. Докато Адамсберг дори не умееше да играе покер, а бе извадил тройка десетки.

Понеже бе свикнал да чете и размишлява още на две и половина години, Данглар не му завиждаше. И понеже си имаше онзи групов образ. И понеже, въпреки почти хроничното си раздразнение, харесваше този човек и дори физиономията му, големия му нос и необичайната му усмивка. Когато Адамсберг му предложи да дойде с него в Криминалната бригада, не се колеба нито миг. Може би защото компенсираше трескавата и понякога закостеняла свръхактивност на собствения му ум, леността на Адамсберг му бе станала не по-малко необходима от разтоварваща каса бира.

 

 

Данглар се загледа в затворената врата. Тъй или инак Адамсберг щеше да се занимава с ония четворки и явно се опитваше да не дразни помощника си. Данглар свали ръце от клавиатурата и се облегна на стола си леко загрижен. От снощи все се питаше дали нещо не бърка. Защото това обърнато четири вече го бе виждал някъде. Спомни си за това в леглото, преди да заспи, сам. Беше отдавна, може би още в младите му години, преди да стане ченге, и не в Париж. Тъй като твърде малко бе пътувал през живота си, Данглар би могъл да се порови из паметта си, ако изобщо в нея бе останало нещо повече от на три четвърти заличен спомен.

 

 

Адамсберг затвори вратата си, за да се обади на около четирийсет парижки комисари, без да се излага на законното негодувание на помощника си. Данглар предполагаше, че става дума за художник, а той не мислеше така. Затова смяташе да проведе анкета във всички райони на Париж — ненужна и нелогична стъпка, която възнамеряваше да предприеме сам. Сутринта все още не бе решил дали да го направи. Докато закусваше, отново разлисти бележника си и разгледа четворките, все едно че хвърля чоп, като не пропусна да се извини на Камий. Дори я попита какво мисли по въпроса. Хубавки са, каза тя, обаче сутрин Камий не виждаше нищо и не можеше да различи пощенски календар от изображение на светец. И всъщност би трябвало да каже не „хубавки са“, а „ужасни са“. Той кротко отвърна: „Не, Камий, не са много хубавки“. В този миг, след тази фраза, след това отрицание взе решението си.

С позабавени рефлекси след прекараната нощ, обзет от благотворна умора, Адамсберг набра първия номер от списъка си.

 

 

Приключи към пет часа, след като бе излизал само веднъж, през обедната почивка. Камий му се обади по мобилния телефон, докато ядеше сандвич на една пейка.

Не за да коментира шепнешком нощта, не, това не беше в стила на Камий. Камий си служеше с думите с изключителна пестеливост и оставяше на тялото си грижата да се изразява — който разбрал, разбрал, а какво имаше за разбиране никога не бе съвсем ясно.

В бележника си Адамсберг написа: Жена, Интелигентност, Желание равно на Камий. Спря и препрочете написаното. Високопарни и плоски думи. Но приложени към Камий, те се възправяха и се изпълваха с истина. Почти ги виждаше как като в някакъв комикс се ограждат с кръгчета върху хартията. Добре. Равно на Камий. Виж, думата Любов бе прекалено трудна за написване. Химикалката оформяше едно „Л“, после се запъваше пред „ю“, твърде неспокойна, за да продължи. Тази съпротива дълго време го озадачаваше, докато накрая, след дълго общуване с нея, започна да му се струва, че я е разгадал. Той обичаше любовта. Но не обичаше последствията й. Защото любовта имаше последствия, толкова е утопично да си мислиш, че можеш да живееш само в леглото, та било и два дни. Цяла спирала от последствия, която започва с някоя небрежно подхвърлена идея и завършва между четири стени, откъдето любовта вече никога да не може да избяга. Любовта се разгаря бурно като запалена слама под открито небе, за да угасне в домашната камина. А на човек като Адамсберг спиралата на последствията му се провиждаше като смазващ капан. Той бягаше от предизвестяващите я сенки, които долавяше много преди да се появят, проявявайки гения на препатило диво животно, отгатващо приближаването на хищника. Понякога му идваше на ум, че в това бягство Камий е с едно рамо напред. Камий и цикличните й отсъствия, Камий и предпазливата й емоционалност, Камий и ботушите й, винаги строени на стартовата линия. Но Камий играеше подмолната си партия не така ожесточено и по-доброжелателно. Затова у нея бе трудно да се долови онзи инстинкт, който властно я водеше към свободата, освен ако човек не поразсъждаваше по въпроса по-дълго време. А трябва да се признае, че Адамсберг не разсъждаваше много за Камий. Понякога започваше, а после забравяше да продължи, подмамен от други мисли, прескачащ от идея на идея, докато в съзнанието му не се оформеше мозайката от образи, която в неговия случай предвещаваше появата на пълен вакуум.

Все още с разтворен на коленете си бележник той дописа изречението, като сложи точка след буквата Л, докато бормашините продължаваха да атакуват камъка около прозорците. Камий му се бе обадила не за да се поздравят взаимно, а за да сподели по-прозаичните си мисли за четворката, която й бе показал сутринта. Адамсберг стана, излезе от кабинета си, прескочи купчините строителни отпадъци и стигна до стаята на Данглар.

— Появи ли се този файл? — попита той, колкото да прояви интерес.

Данглар поклати глава и посочи с пръст екрана, върху който с голяма скорост преминаваха образи на пръстови отпечатъци, прилични на галактически обекти.

Адамсберг заобиколи масата и застана срещу Данглар.

— Ако трябва да направите предположение, колко сгради с изрисувани четворки бихте казали, че има в Париж?

— Три — отвърна Данглар.

Адамсберг разпери пръстите на ръцете си.

— Три плюс девет, общо дванайсет. Като се има предвид, че на малко хора би им хрумнало да съобщят за този факт на ченгетата, като се изключат неврастениците, безделниците и маниаците, които все пак не са малко, можем да разчитаме на поне трийсетина сгради, украсени от вашия художник.

— Все същите четворки? Същата форма и цвят?

— Същите.

— И една чиста врата?

— Може да се провери.

— Смятате ли да го направите?

— Смятам.

Данглар постави ръце на бедрата си.

— Вече съм я виждал тази четворка.

— И Камий също.

Данглар повдигна вежда.

— На страницата на разтворена на масата книга — каза Адамсберг. — У приятеля на нейна приятелка.

— Книга за какво?

— Камий не знае. Предполага, че е книга по история, защото въпросният приятел работи като чистач през деня и медиевист вечер.

— Не е ли по-нормално да е обратното?

— По-нормално в сравнение с кое?

Данглар се пресегна за бутилката бира върху бюрото и отпи една глътка.

— А вие къде сте я виждали?

— Не си спомням. Беше отдавна и не тук.

— Ако това четири вече съществува на разни места, значи не става дума за художествена творба.

— Така е — призна Данглар.

— И едва ли е творчество?

— Едва ли.

— И какво ще правим с вашия художник?

Данглар сви устни.

— Ще го отстраним.

— И с какво ще го заместим?

— С човек, който не ни интересува.

Адамсберг направи няколко непредпазливи крачки сред отпадъците и оплеска с бяла боя старите си обувки.

— Мислех, че са ни преместили — отбеляза Данглар. — В Криминалната бригада, отдел „Убийства“.

— Спомням си — каза Адамсберг.

— Имало ли е престъпление в тези девет сгради? — Не.

— Насилие? Заплахи?

— Не, знаете, че не.

— Тогава защо говорим за тях?

— Защото има презумпция за насилие, Данглар.

— В четворките?

— Да. Това е мълчалива агресия. И много сериозна. Адамсберг погледна часовника си.

— Имам време да заведа…

Погледна в бележника си и бързо го затвори.

— Да заведа Бартено в някои от тези сгради.

Адамсберг отиде да си вземе сакото, захвърлено на топка върху един стол, а Данглар облече своето, като внимателно придърпа пешовете му. Поради липса на естествена хубост Данглар залагаше на второстепенния коз на елегантността.